Определение № 991 от 09.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 991 гр. София, 08.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902365 по описа за 2022 година и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. В. Х., подадена от неговия особен представител адв. В. Я. от САК, против решение № 795 от 21.12.2021 г., пост. по т.д.№ 889/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд т.о., 11 състав, с което е потвърдено решение № 264154/23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 2699/ 2016 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение по иск с квалификация по чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 535, във връзка с чл. 537 и чл. 485, ал. 1 от ТЗ, е установено, че „Хета Асет Резолюшън Ауто България“ООД, с настоящо наименование „Хара Ауто България“ ЕООД, има вземане към Н. В. Х. за сумата от 13 865,88 евро по запис на заповед, издаден на 20.08.2007 г. от „Шого“ООД и авалиран от ответника Н. В. Х., ведно със законната лихва от 2.09.2010 г. до окончателното ù изплащане. С решението са отхвърлени предявените като насрещни от ответника Н. В. Х. искове срещу ищеца „Хара Ауто България“ЕООД искове, съответно по чл. 124, ал. 1, предл. трето от ГПК за прогласяване нищожността на записа на заповед от 20.08.2007 г. и по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, издадени по гр. д. № 37550/2013 г. на Софийския районен съд, 55 с-в.

В касационната жалба са изложени оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт.

Твърди се, че въззивното решение е нищожно като постановено от 1 незаконен състав, формиран при нарушаване на принципа за случайно разпределение на делата, тъй като на случаен принцип е определен само съдията-докладчик по делото, но не и останалите членове на съдебния състав, който се е произнесъл по иска. Поддържа се, че Законът за съдебната власт не допуска формирането на постоянно действащи съдебни състави, поради което касационният жалбоподател счита, че всяко дело следва да се разпределя на трима случайно избрани съдии, измежду всичките такива от съответното отделение. Изложени са съображения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в заповедното производство, по които не са се произнесли нито първоинстанционният, нито въззивният съд.

Допускането на касационно обжалване е бланкетно обосновано с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, и ал. 2, от ГПК, във връзка с чл. 281, т. 3 от ГПК, с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуални въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и практиката на СЕС (т. 2), както и че с решението е разрешен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание по т. 3. Касационният жалбоподател не е представил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В раздел V.3.1. от касационната жалба са посочени въпроси, свързани с каузалното правоотношение, които се твърди, че особеният представител на ответника е поставил в о.с.з. от 16.12.2021 г. и на които съдът е дал незаконосъобразен отговор или не е отговорил.

В касационната жалба е заявен петитум за установяване нищожността на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№ 37550/13 г. от Софийския районен съд, г.о., 55 състав, на първоинстанционното решение № 264154/23.06.2021 г. на Софийския градски съд, І г.о., 2 състав и на обжалваното въззивно решение № 795/21.12.2021 г. на Софийския апелативен съд, т.о., 11 състав по т.д. № 889/2021 г., като издадени, респ. постановени от незаконно назначени съдии и незаконно формирани съдебни състави, евентуално, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и вместо него да бъде постановено друго, с което да предявеният от „Хара Ауто България“ЕООД иск по чл. 422 от ГПК да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно дадени от касационната инстанция задължителни указания.

2

Ответникът по касация „Хара Ауто България“ЕООД оспорва касационната жалба и наличието на основанията за достъп до касация. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт Ц. К., се твърди неоснователност на касационната жалба по същество, в частност е оспорено твърдението за нищожност на процесния запис на заповед, на издадената въз основа на него заповед за изпълнение и на съдебните решения, постановени в първоинстанционното и въззивното производство. Поддържа се, че двете инстанции правилно са приели, че поради самостоятелния характер на задължението на менителничния поръчител авалистът по запис на заповед може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, свързани с каузалното правоотношение само по изключение, когато последният е недобросъвестен или при осъществена от него злоупотреба с право. С позоваване на чл. 343 от ТЗ се възразява, че при договора за финансов лизинг рискът от случайното погиване или повреждане на вещта се носи от лизингополучателя, поради което той остава задължен за плащане на лизинговите вноски. Поддържа се също, че издателят на процесния запис на заповед – търговското дружество „Шого“ООД не е легитимиран ответник по иска, тъй като не е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 414 от ГПК. Оспорено е и наличието на основанията за достъп до касационно обжалване с възражението, че жалбоподателят не е дефинирал общото основание за селектиране на касационната жалба, като не е посочил материалноправния или процесуален въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е бил разрешен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С позоваване на т. 1 на TPОСГТК № 1/2009 г. се поддържа, че бланкетното позоваване на нормата на чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да обоснове наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, вкл. с оглед законодателно уредения факултативен характер на касационния контрол, чийто предмет е проверката за правилното прилагане на закона, а не [установяването] на фактите по конкретния правен спор.

Твърди се, че касаторът не е поставил правен въпрос, а е интерпретирал единствено фактите по делото и цели преразглеждане на спора по същество, което е недопустимо в производството по чл. 288 от ГПК. Поддържа се, че не е налице соченото от касационния жалбоподател основание за нищожност на обжалваното въззивно решение, като постановено от ненадлежен съдебен състав, с довода, че наличието на постоянно действащи съдебни състави не нарушава принципа за случайно разпределение, след като съдията-докладчик е определен в съответствие с него, а останалите членове на състава са предварително известни и по делото липсват конкретни доказателства, установяващи липса на безпристрастност на магистратите от съдебния състав, при което не се нарушават изискванията на чл. 6 от ЕКПЧОС. Оспорено е и наличието на основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.

2, предл. трето от ГПК, с довода, че позоваването на нормата е бланкетно, 3 като касаторът не е разграничил основанията за касационно обжалване по чл.

281 от ГПК от тези за неговото допускане, уредени в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, и не е изложил конкретни доводи, обосноваващи твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди се, че касационната жалба не съдържа конкретни оплаквания за произнасяне на съда в противоположен на уредения в закона смисъл, нито за решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

„Шого“ООД, конституирано в производството по делото като трето лице помагач на страната на Н. В. Х., не е изразило становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Видно от приложената в цялост преписка по ч.гр.д.№ 37550/2013 г., на 3.11.2013 г. по същото дело Софийският районен съд е издал заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в полза на кредитора „Хара Ауто България“ЕООД

(с предишно наименование

„Хипо-Алпе-АдрияАутолизинг“ООД) срещу длъжниците „Шого“ООД и Н. В. Х. за солидарно заплащане на сумата от 13 865.88 евро – главница, дължима по запис на заповед от 20.08.2007 г., издаден от дружеството и авалиран от физическото лице, ведно със законната лихва от 9.09.2013 г. до окончателното ù изплащане, както и за направените от заявителя в заповедното производство разноски в общ размер от 1263.58 лв., включващи държавна такса от 542.39 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 721.19 лв. С писмено възражение, направено в срока по чл. 414 от ГПК авалистът Н. В. Х. е оспорил заповедта с възражението, че не дължи заплащане на сумата по нея, поради което с разпореждане от 26.11.2015 г. по делото заповедният съд е дал на заявителя указания, че в едноседмичен срок от съобщаването може да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта, като представи и доказателства за това, с предупреждение, че в противен случай издадената заповед ще бъде обезсилена. Това обуславя наличието на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявения в законоустановения срок специален установителен иск, за чието наличие съдът следи служебно. Като писмено доказателство по делото е приет процесният запис на заповед, издаден от „Шого“ООД- гр. София на 20.08.2007 г., представлявано от Н. В. Х. в качеството на негов управител в полза на поемателя „Хипо-Алпе-Адрия-Аутолизинг“ООД за сумата от 13 865.88 евро, с падеж на менителничното задължение на 1.09.2010 г. и авалиран от същия като физическо лице, при условията, при които е приет.

Записът на заповед е предявен за плащане на управителя на дружествотоиздател на датата на падежа, което той е удостоверил със саморъчния си 4 подпис върху лицевата му страна. С оглед заявеното от особения представител на ответника оспорване автентичността (истинността по авторство) на записа на заповед, в първоинстанционно производство е допусната съдебно-графологическа експертиза, която е дала заключение, че подписите в местата за „авалирам това задължение …“, „за „издател:

„Шого“ООД“ и „Записът на заповед е предявен ...“, са положени от Н. В. Х., от чието име изхождат.

Безспорно е между страните по делото, че процесният запис на заповед е издаден с обезпечителна функция по отношение на договор за финансов лизинг № 420101041 от 20.08.2007 г., с който лизингодателят „Хипо-АлпеАдрия-Аутолизинг“ООД се е задължил да закупи от посочено в него трето лице (доставчик) индивидуално определена вещ - лек автомобил „БМВ Х5“ и да го предостави за ползване на лизингополучателя за срок от 60 месеца, след чието изтичане и ако е изправна по договора страна, лизингополучателят има право да придобие правото на собственост върху него общо за сумата от 79 452.89 евро.

Не се спори също така, че на 25.11.2011 г. автомобилът, предмет на лизинговия договор е бил откраднат, както и че съответно на 12.02.2013 г., 11.03.2013 г. и 18.10.2013 г. застрахователят „ЗД Булинс“АД е заплатил на лизингодателя обезщетение в общ размер на 27 570.77 лв. От заключението на назначената в първоинстанционно производство съдебно-счетоводната експертиза е установено, че след приспадане на заплатените от застрахователя и от лизингополучателя суми, непогасените задължения на последния по лизинговия договор възлизат на 52 008.07 лв., а левовият еквивалент на исковата сума, претендирана по менителничния ефект – на 27 119.30 лв.