Решение № 356 от 02.09.2020, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

Номер 356

02.09.2020 г.

Град Велико Търново

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Велико Търново

На 03.08.2020 година в публично заседание в следния състав:

Членове:

Теодорина Димитрова

Ивелина Солакова

Лилия Ненова

Секретар: Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело № 20204100500506 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН вр. чл. § 1 от ЗР на ЗЗДН чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 49 от 09.06.2020 г. по гр.дело № 298/2020 г. по описа на С.ския районен съд, производството по което е образувано по молба на Г. Ф. Н. , в качеството му на баща и законен представител на малолетните деца И. Ф. и К. Ф. , съдът е определил мярка за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, като е задължил М. Ф. Н. да се въздържа от домашно насилие спрямо малолетните И. и К. и е оставил без уважение искането за налагане на мерки по чл. 5, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗЗДН. С решението на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН съдът е наложил на М. Ф. Н. глоба в размер на 200 лв., осъдил е същата да плати държавна такса в размер на 25 лева по сметка на РС-С., а на Г. Ф. Н. сумата от 400 лв. – сторени в производството разноски за адвокатско възнаграждение.

Срещу решението е постъпила жалба от Г.Н. в качеството му на баща и законен представител на малолетните деца, в която след анализ на събраните по делото доказателства са развити доводи и съображения в насока, че наложената от първостепенния съд мярка за защита не е достатъчна да обезпечи безопасността на децата. Изтъква се, че видът и мерките за защита и тяхното съдържание се предпоставят от интензитета на насилието и от последиците за пострадалото лице, а в случая извършените от майката на децата действия жалбоподателят квалифицира като физическо и психическо насилие, тъй като децата били подложени на побой с причиняване на телесни повреди и унизително отношение, в следствие на което претърпели физическа болка и страдание и изпаднали в състояние на остра стресова реакция. Релевират се оплаквания от липса на мотиви кои факти първоинстанционният съд е приел за установени. Заема се становище, че изложеното в молбата за защита и в декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, както и в събраните писмени доказателства, сочи на осъществено психическо насилие. Подчертава се, че за ответницата насилието върху деца е приемлив за нея възпитателен метод, което виждане било заявено от същата и пред първостепенния съд. С оглед на приетото по делото съдебно-медицинско удостоверение, жалбоподателят оспорва извода на районния съд за недоказаност на интензитета на насилието във физическата му форма, като счита, че този документ опровергава и твърденията на ответницата, че само е „потупвала“ децата по седалищните части. Намира за недостоверно твърдението на ответницата, че не познава общоприетите норми в българското общество за 1 възпитание на деца. Заема становище, че като е приел за достоверно твърдението на ответницата, че не познава българските закони, първостепенният съд на практика бил заключил, че законът няма за адресат ответницата. Подчертава, че от събраните по делото доказателства и признанието на ответницата се установява системност в поведението на последната, изразяващо се в телесно травмиране и психическо въздействие върху децата. Твърди липса на критичност у ответницата по отношение на упражненото насилие и последиците от него за здравето на децата, като сочи наличието на заведени срещу майката досъдебни производства за престъпления по чл. 131, ал. 1, т.

5а вр. чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 296, ал. 1 от НК, което доказвало липса на възпиращ ефект на издадената заповед за незабавна защита. С тези съображения се моли за налагане на мярка за защита по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН, а именно: забрана на ответницата да приближава на по-малко от 200 метра малолетните деца за срок и при условия, определени от съда.

В предоставения от първостепенния съд двуседмичен срок, независимо от предвидения с нормата на чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН тридневен такъв, е постъпил отговор от ответницата по жалба – М. Ф. Н. , чрез назначения ù в производството особен представител – адвокат Ирина Илиева от ВТАК, в който се заема становище за неоснователност на въззивната жалба. Развиват се съображения, че в случая са налице основания за налагане само на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, с оглед обстоятелството, че поради издадената заповед за незабавна защита и наложените от обявеното в РБългария извънредно положение ограничения, майката не е виждала и не е контактувала с децата три месеца. Допълнително се изтъкват данните от социалния доклад и становището на психолога, контактувал с децата, че майката липсва на децата и в интерес на последните е да се възстанови комуникацията и връзката с ответницата. Процесуалният представител на страната се позовава на данните от социалния доклад за липсата на психоемоционални травми, следи от физическо насилие, промени в поведението или емоционална нестабилност при детето К.. Заема становище, че бащата използва настоящото дело за отчуждаване на децата от майката и изтъква, че това производство не следва да се използва за решаване на спорове за родителски права и мерки на лични контакти, нито да се преценява родителски капацитет, възпитателски качества и морален облик на съответния родител. С тези съображения се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от адвокат Калина Лупова от ВТАК. Процесуалният представител поддържа депозираната жалба и моли за нейното уважаване. Представя писмени бележки от името на въззивника, в които се прави анализ на доказателствата по делото, изразява се становище по фактическата страна на спора, а по отношение на съществото на спора се излагат съображения, идентични с изложените във въззивната жалба. В допълнение се сочи, че висящото до 24.07.2020 г. производство по привременни мерки по бракоразводно дело между страните не е основание да бъде отказана мярка за защита по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН, както и че с прекратяването на производството по привременните мерки е отпаднала пречката по чл. 5, ал. 3 от ЗЗДН за прилагане на мярката по чл.

5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН, а именно: временно определяне местоживеенето на децата при невиновния за насилието родител – бащата, като се моли за прилагане на посочените две мерки за защита.

Ответникът по жалба се явява лично в съдебно заседание пред въззивната инстанция, заедно с адвокат Ирина Илиева. Въззиваемата лично и чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на обжалваното решение.

Допълнително се акцентира, че майката почти пет месеца не е виждала децата, като се изтъква, че прекратяването на делото за привременните мерки е още едно доказателство, че бащата се опитва да отдели децата от майка им и да ги отчужди от нея.

Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН и чл. 269 от ГПК, намира следното:

2

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като изхожда от молителя в първоинстанционното производство – бащата и законен представител на малолетните деца, спрямо които се твърди, че е извършен акт на домашно насилие, като в случая въпреки наложената с обжалваното решение мярка за защита по ЗЗДН, за жалбоподателя е налице правен интерес от въззивно обжалване, с оглед развитите от него съображения за недостатъчна обезпеченост на безопасността на децата с определената от съда мярка за защита (в този смисъл Определение № 394/25.11.2013 г. по гр.дело № 5696/2013 г. на II ГО на ВКС). Предвид това, жалбата се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

При извършване на проверката по чл. 269 от ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо доколкото отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право така, както е въведено с подадената в преклузивния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН молба за защита от домашно насилие. Това обуславя възможността за произнасяне по правилността на решението, като съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми. Изключение от това принципно положение чрез разширяване на дължимата проверка по служебен почин на съда се допуска единствено що се отнася до правилно приложение на императивни материалноправни норми и в случаите когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните или на ненавършилите пълнолетие деца. За да извърши преценка за интереса на детето, съдът не е ограничен нито от твърденията на страните, нито от техните доводи и процесуалната им активност при събиране на доказателствата.

Така по правилността на обжалваното решение въззивният съд намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по молба за защита от домашно насилие, подадена от Г. Ф. Н. , в качеството му на баща и законен представител на малолетните И. Ф. и К. Ф. , срещу майката на децата М. Ф. Н. .

Уважаването на молбата за защита от домашно насилие е предпоставено от установяване на извършен противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл. 2 от ЗЗДН, определен по своето естество, време, място и начин на извършване. В случая на установяване подлежат изложените в молбата твърдения за извършен на 10.03.2020 г. в дома на ответницата акт на физическо и психическо насилие спрямо малолетните деца – крещене и грубо дърпане на децата от страна на майката, подгонване на детето И., хващане и стискане на детето К. за дясната китка и нанасяне на удар по гърба и седалището.

Не се спори по делото, че Г. Ф. Н. и М. Ф. Н. са съпрузи от 2007 г. и родители на малолетните деца И. Ф. , родена на 30.03.2012 г. и на К. Ф. , родена на 06.02.2014 г. За тези факти са налице и представени по делото писмени доказателства – удостоверение за сключен граждански брак и удостоверения за раждане, издадени от Община С. на 12.03.2020 г.

Видно от представените по делото медицински удостоверения за психично състояние, амбулаторни листи, рецепти и фискални бонове, на 13.03.2020 г. на децата И. и К. е проведен преглед от доктор Николай Димитров – психиатър. Децата са били придружени от бащата и бабата, от които са снети анамнестични данни. По данни на лекаря по време на прегледа И. е гледала в една точка и е отговаряла едносрично на зададените въпроси, а К. е била неспокойна, 3 като по време на интервюто плачела. На децата е поставена диагноза „остра стресова реакция“, като е предписана терапия – прием на сироп „Алора“.

От съдебно-медицинско удостоверение № Г-27/13.03.2020 г. се установява, че детето К. е освидетелствано от специалист по съдебна медицина и деонтология – доктор Николай Гицов, като по време на извършения преглед детето е било с ясен спомен за случилото се. Констатирани са болка при лек натиск в областта на гърба и дясното седалище, субективно оплакване от болка в дясната китка. Лекарят дава заключение, че телесните увреждания са причинили на детето болки и страдания, че травматичните увреждания са в резултат на тъпи травми и е възможно да са получени по начин и време, описани от детето и от бащата – нанасяне на удари с ръка, стискане и дърпане на дясна китка на 10.03.2020 г.

В изготвения по делото социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ – С. е посочено, че проведеното социологическо проучване установява влошена комуникация между двамата родители и липса на съгласие и разбирателство между тях по отношение на децата. И двамата родители са демонстрирали отговорно отношение спрямо задълженията си относно децата. По отношение на процесната случка майката е споделила, че по време на престоя в нейния дом, при игри и забавления децата започнали да не слушат, тя им направила забележка, а впоследствие ги ударила „по дупето“, като е добавила, че Бразилия не е забранено „лека форма на физическо наказание“, а е прието като традиционно средство за възпитание. След получаване на информация в ДСП-С. за образуваното производство, двете деца и семейството са насочени за ползване на социална услуга в Център за обществена подкрепа – С., по програма за работа с деца, жертви на насилие и техните родители. По данни на психолозите, работещи с К. и на психолога на детска градина „Р.“ – С., където детето посещава четвърта подготвителна група - същото е силно привързано към всички членове на семейството: баща, майка, баба и сестра. По мнение на специалистите от детското заведение детето няма психо-емоционални травми или следи от физическо насилие, нито промени в поведението и емоционалната стабилност. Социалните работници и психолога при ЦОП – С. сочат съпротива от страна на бащата за осъществяване на контакти (телефонни или друг вид разговори ) с майката, като родителят се позовавал на издадената заповед за незабавна защита. В заключителната част на доклада се сочи, че в процеса на възпитание и израстване на децата като личности е необходимо и присъствието на майката, при осигурена безопасност и сигурност на децата.