Определение № 5544 от 01.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5544 гр. София, 01.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Майя Русева

Александър Цонев като разгледа докладваното от Майя Русева Касационно гражданско дело № 20258002102987 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Х. М. срещу решение №.260192/23.05.25 по г.д.

№.9864/17 на СГС, ІV Вс., с което, след отмяна на реш.№.101763/25.04.17 по г.д.№.39532/15 на СРС, ГО, 36с., предявеният от касатора иск с правно основание чл.140 ал.3 изр.2 СК за заплащане на общо 14 068,81лв. /1/2 от 28137,62лв./ направени от ищцата разходи в периода 14.08.12-7.07.15 за издръжка на майката на страните С. А. Ф. е отхвърлен като неоснователен.

Ответната страна Р. Х. Г. оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че въззивната инстанция се е произнесла по наведените в исковата молба факти и обстоятелства, които обаче неправилно е подвела под разпоредбата на чл.59 ЗЗД. Правилната правна квалификация на същите, при действието на новия СК, е по чл.140 ал.3 изр.2 СК. Основателността на претенцията зависи от това имало ли е лицето, на което е давана издръжка, право на такава; от един и същи ред ли са задължените лица; само от едно от тях ли е давана издръжката; какви са възможностите за издръжка на задължените лица. В случая е безспорно, че: страните са деца на С.Ф.; в исковия период тя е била пенсионерка на възраст 81г.–84г., с прогресиращо влошаване на здравословното й състояние, 1 довело до поставянето й под пълно запрещение с влязло в сила на 02.06.15 съдебно решение поради страданието й от деменция при болестта на Алцхаймер с късно начало, параноиден синдром, обуславящо невъзможността й да разбира свойството и значението на постъпките си и да защитава интересите си, макар и да е била в състояние да задоволява ежедневните си потребности; с оглед възрастта и здравословното състояние С. Ф. не е била трудоспособна и е имала нужда от лекарства и подпомагане в ежедневието /вкл. готвене, пазаруване, хигиена, медицински грижи и пр./ и извършването на различни фактически и правни действия от нейно име и за нейна сметка. Установено е, че тя не е притежавала собствено жилище, в което да се настани след пристигането й в страната от Израел през м.08.12, поради което е имала и нужда от място за живеене, както и от средства за заплащане на консумативите за ползването му и за изхранване, като средномесечните разходи за издръжката й с оглед нейните нужди за исковия период /14.08.12-07.07.15/ възлизат на около 686,00лв.

Съдът е посочил, че по силата на чл.139 СК право на издръжка има лице, което е неработоспособно и не може да се издържа от имуществото си; ако нетрудоспособният има имущество, той е длъжен да осигури издръжката си от доходите или от стойността на имуществото си, без да е задължен да отчуждава необходимото му жилище и покъщнина /т.1 ППВС №.5/16.11.70 за обобщаване на практиката на съдилищата по някои въпроси на задълженията за издръжка, което не е загубило сила към момента/. Безспорно майката на страните е неработоспособна, но не е доказано наличието на горепосочената втора кумулативна предпоставка на чл.139 СК. От представените в производството документи от НОИ, „Банка ДСК“ЕАД, „Уникредит Булбанк“АД и ОСЗ [населено място] се констатира, че С. Ф. в исковия период е разполагала с имущество, от което е могла да се издържа-освен получаваната пенсия за осигурителен стаж и възраст е имала банкови влогове на голяма стойност-съответно между 45 000лв. и 53 000лв., била е и собственик на 11 земеделски имота /ниви/ с обща площ от 31,099дка и едно лозе с площ от 1,001дка в землището на [населено място], [община], от които тя лично, а впоследствие чрез назначения й настойник /ищцата/, е могла да получава доходи от рента или от продажбата им. Това имущество значително надхвърля необходимите й средства за издръжка през процесния период с оглед нейните нужди предвид данните от комплексната съдебна експертиза. По тези съображения е прието, че в патримониума на майката на страните не е възникнало право на издръжка по чл.139 СК за предявения период. Доводите, че поради поставянето й под запрещение С. Ф. не е могла да се ползва от наличното й имущество, са намерени за неоснователни-до назначаването на временен попечител на С. Ф. с определението на СГС от 17.03.14 не е била налице нито фактическа, нито правна пречка тя да се разпорежда с доходите и имотите си, а след този момент това разпореждане би могло да се осъществява по предвидената в закона процедура по чл.130 ал.3 СК, съответно чрез предприемането на действия от настойника й за реализиране на доходи от притежаваното от С.Ф. недвижимо имущество. Бездействието на ищцата като временен попечител и настойник на майката на страните за осигуряване на необходимите средства за нейната издръжка от притежаваното от последната имущество и доходи не е основание дъщерята да претендира възстановяване на дадени от нея средства в полза на възходящата й при липсата на право на издръжка на последната. Съдът е намерил, 2 че неустановяването на разглежданата предпоставка от фактическия състав на иска по чл.140 ал.3 изр.2 СК обуславя неоснователността на тази претенция само на това основание и прави безпредметно излагането на съображения относно останалите елементи от правопораждащия фактически състав. От друга страна е посочил, обаче, че дори и да беше доказано правото на майката на страните на издръжка по чл.139 СК, последната не се дължи поравно от задължените от един и същи ред лица /както неправилно поддържа ищцата/, а в съответствие с нормата на чл.140 ал.3 изр.1 СК-според техните възможности. От представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства е безспорно доказано, че в процесния период А.М. е получила доходи в размер на 456 815,69 лева /без рентата от земеделски земи/, които са в двоен размер на тези на ответника; тя няма задължения за издръжка на лица по чл.140 ал.1 т.1 СК - а той има такива към малолетен, а впоследствие непълнолетен син, както и към неговата съпруга, която през почти целия процесен период-с изключение на четири месеца, е била без доходи. Съгласно регламентирания в чл.141 СК ред на лицата, които имат право на издръжка, ответникът на първо място е задължен да дава издръжка на непълнолетното си дете и на съпругата си, и едва след това на родителите си, ако има възможност за това. От друга страна, не е спорно в процеса /а се констатира и от представената информация от Посолството на РБългария в Лондон/, че семейството на Р. Г. във времето 14.08.12-07.07.15 е живяло в Ирландия, където необходимите средства за неговата издръжка възлизат в общ размер от 271 595,35лв. и в пъти надхвърлят тези, необходими за издръжката на едночленно семейство в Република България съгласно статистическите данни на НСИ за същия период. При тези обстоятелства възможностите на ответника да предоставя издръжка на майка си, в случай че тя е имала право на такава в периода, предмет на спора, са 1/10 от тези, с които е разполагала ищцата.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с три изрично формулирани въпроса /т.1-т.3 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК (т.4 не съдържа въпрос)/: 1. „Кога е възникнало правото на моята доверителка да инициира съдебно производство по реда на чл.130 ал.3 СК за допускане на разрешение за теглене на суми от сметките в кредитни учреждения?“ /опр.№.639/16.10.13 по ч.г.д.№.6198/13, ІІІ ГО, ППВС 5/13.02.80/; 2. „Следва ли съдът да обоснове липсата на втората предпоставка на чл.139 СК за възникване правото на издръжка единствено с формалния критерий, че в кредитните учреждения правоимащото лице има авоари – както е настъпил в настоящи казус, без да разкрие/вземе предвид обективната невъзможност да бъдат трансформирани тези авоари, за да си осигури издръжка, поради душевното заболяване и висящността на съдебния процес за поставяне под запрещение?“; 3. „за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност“ /ТР 1/01, ОСГК, т.19; реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10, ІV ГО, реш.№.65/30.07.14 по т.д.№.11656/13, ІІ ТО, реш.№.10/1.02.12 по г.д.№.130/11, І ГО, реш.

№.341/ 11.11.11 по г.д.№.992/10, І ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно 3 обжалване на въззивното решение не са налице.

Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Той не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен и фактически, свързан с обстоятелствата по делото; отговора му може да се даде след анализ на събраните по делото доказателства, с акта по същество-решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, което може да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на разпоредбата.

Вторият въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено – съдът не е приемал, че е налице обективна невъзможност за трансформиране на авоарите на майката на страните. Напротив – изрично е посочил, че до назначаването на временен попечител на С.Ф. с определението на СГС от 17.03.14 не е била налице нито фактическа, нито правна пречка тя да се разпорежда с доходите и имотите си; след този момент ищцата е могла да се разпорежда със същите като временен попечител съобразно предоставените й права /вкл. изрично упоменати в определението за назначаването й като такъв и при спазване на законовите процедури/, а впоследствие-след поставянето на С.Ф. под пълно запрещение като неин настойник. Отделно от изложеното следва да се посочи, че въззивната инстанция е изложила и евентуални самостоятелни мотиви във връзка с възможностите на страните за заплащане на издръжка с оглед правилото на чл.140 ал.3 изр.1 СК. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Във връзка с третия въпрос безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и да обсъди събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки. Определила е правилно предмета на спора и релевантните подлежащи на установяване факти, посочила е кои от тях е намерила за доказани и кои не и защо, обсъждайки подробно събраните доказателства и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи.

Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма, като съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както 4 и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.