Определение № 561 от 08.08.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 561 гр. Шумен, 08.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Нели Г. Батанова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно частно гражданско дело № 20243600500342 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба с вх. № 2994/22.07.2024г. депозирана от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр. София, ЕИК 175074752, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Е.С.К. срещу разпореждане № 692/12.07.2024 г. по ч.гр.д. № 20243610100433 по описа на РС – Велики Преслав, в частта с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника А. И. М. с ЕГН ********** от гр. Смядово, общ.

Смядово, обл. Шумен, ул. „....“ № 66, за сумите, както следва: 160.98 лева – договорно възнаграждение за периода от 05.02.2019г. до 31.07.2019г. и законна лихва в размер на 1092.13 лева – дължима от 31.07.2019г. до 26.06.2024г. Жалбоподателя твърди, че заповедния съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителя черпи права и същия е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила. Процесният договор отговарял на всички законови и нормативни изисквания и на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, в който е предоставена преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра били посочени същите параметри, както в договора. В договора подробно били описани всички параметри, задължения като основания и размер на разбираем и достъпен език. По отношение договорното възнаграждение сочи, че кредиторът е предоставил необходимата преддоговорна информация, изготвил е погасителен план, относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който е връчен на ответника ведно с Договора за потребителски кредит. Процесния договор отговарял на всички законови и императивни изисквания и неоснователно е отхвърлено заявлението за договорното възнаграждение. Уговорения годишен лихвен процент не противоречал на законовите ограничения и на добрите нрави и е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ГПР е фиксиран за целия срок на договора и е в законовите граници. Счита, че уговореното договорно възнаграждение, не противоречало и на добрите нрави и същото е уговорено в съответствие с принципа на добросъвестност, еквивалентност между предоставения кредит /главница/ и неговата цена и в съответствие със законовите ограничения и изисквания. По отношение на законната лихва сочи, че присъждането й е последица от уважаване на главния иск и неоснователно съда е отхвърлил присъждането й, както и неправилно е отхвърлил искането за присъждане на лихвата за забава, тъй като кредитора имал право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения 1 за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Предвид изложеното моли въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане в обжалваните части и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника относно обжалваните вземания. Претендира и разноските за настоящото производство в размер на 15лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. № 20243610100433 по описа за 2024 година на РС – Велики Преслав е образувано по депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр. София, ЕИК 175074752, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Г.С.К. с което се иска издаване на заповед за изпълнение срещу А. И. М. с ЕГН ********** от гр. Смядово, обл. Шумен, ул. „....“ № 66 за сума в общ размер на 2604,82 лева, включваща 900.00 лева (деветстотин лева) - главница; договорно възнаграждение 160.98 лева (сто и шестдесет лева и деветдесет и осем стотинки) за периода от 05.02.2019 г. до 31.07.2019 г.; неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1113.84 лева (хиляда сто и тринадесет лева и осемдесет и четири стотинки); неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземане в размер на 30.00 лева (тридесет лева) дължими за периода от 20.02.2019 г. до 31.07.2019 г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземане при забава с повече от 90 календарни дни - 400.00 лева (четиристотин лева), начислени на 31.07.2019 г.; лихва за забава - 36.54 лева ( тридесет и шест лева и петдесет и четири стотинки), за периода от 06.02.2019 г. до 31.07.2019 г.; законна лихва - 1092.13 лева (хиляда деветдесет и два лева и тринадесет стотинки) от 31.07.2019 г. до 26.06.2024 г., законна лихва от датата на входиране на заявлението – 27.06.2024г. до изплащане на вземането. Посочено е, че вземането произтича от неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит № 30034465265 от 18.01.2019 г. между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – кредитор и А. И. М. – длъжник. Претендират се и разноските по заповедното производство.

В обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане първоинстанционния съд е приел, че в договорът за кредит, не е посочен дължимият с всички разходи по кредита ГПР, което е нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, поради което същия е недействителен и на осн. чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Разпоредил е да се издаде заповед за изпълнение, само за сумата за главница в размер на 900 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на входиране на заявлението – 27.06.2024г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 75.00 лева – разноски в производството и е отхвърлил заявлението за останалите претендирани със заявлението суми. Посочил е, че договореното в т. V от договора, заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1113.84 лева, е прекомерно, предвид предоставената в заем сума в размер на 900 лева и не отговаря на изискванията на закона, както й, че с него, се увеличава ГПР и същия излиза извън рамките, определени от ЗПК – петкратния размер на законната лихва.

Жалбоподателя, обжалва разпореждането, само в частта с която са отхвърлени 2 претенциите за сумите от 160.98 лева – договорно възнаграждение за периода от 05.02.2019г. до 31.07.2019г. и за сумата от 1092.13 лева – законна лихва дължима от 31.07.2019г. до 26.06.2024г. В останалата част разпореждането, като необжалвано е влязло в законна сила.

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно чл.411, ал. 2 от ГПК. Съобразно чл.411, ал.2, т.1 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр. 100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал.2 от ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза. С даденото задължително тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, се прие, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че: "С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. ". В горния смисъл и Решение № 50206 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3578/2020 г., III г. о., и др. Според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за правилното приложение на императивни правни норми. Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, както и нормите на ЗПК, касаещи формата, действителността на договора за кредит и последиците от установяване на недействителността му, са именно от такъв характер - императивни. Съобразно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на 3 годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Видно от представения договор за кредит е, че в случая в ГПР не са включени всички разходи по кредита, а при включването им, действителният им размер, значително надвишава допустимия от закона. Видно от представения договор е, че за избрания пакет от допълнителни услуги, заемополучателя е следвало да плаща за този пакет допълнително вноска от 46.41 лева месечно. Освен нищожна, като противоречаща на закона /чл.10а, ал.2 ЗПК/, както правилно е приел първоинстанционния съд, тази допълнителна уговорка увеличава и годишния процент на разходите. По този начин кредитополучателят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, поставящ го в неравноправно положение спрямо насрещната страна. Или в случая, процесният договор за кредит е изготвен в несъответствие на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК /да е сключен по ясен и разбираем начин/, съответно на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен, поради което и съобразно чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит – погасителният план няма действие между страните /в горния смисъл Решение №50056/29.05.2023г. на ВКС по т.д.№2024/2022г. І т.о., Р №50174/26.10.2022г. на ВКС по гр.д.№3855/2021г. ІV г.о., и др./.