Решение № 1251 от 03.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1251 гр. София, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20251000500531 по описа за 2025 година

Производството се разглежда по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.10.2024г по гр.д. № 3947/2022г на Софийски градски съд 1-3 състав, е признато за установено на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, че В. П. П. дължи на „Юробанк България” АД по договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот HL 42020 от 27.08.2008г. сумите: 73 861,22 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от 19.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 454, 50 лв. - мораторна лихва за периода 10.09.2018 г. - 05.06.2019 г.; сумата 1 317, 15 лв. - такси по договора за периода 10.01.2018 г. - 05.06.2019 г.; сумата 281,58 лв. - имуществени застраховки за периода 19.02.2018г. - 05.06.2019 г. и сумата 66, 00 лв. - нотариални разноски за периода 27.03.2018 г. - 05.06.2019 г., за които по ч.гр.д. 35078/2019 г. са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.07.2019г. и изпълнителен лист., като искът за главница е отхвърлен за разликата над 73 861,22 лв. до 136 828, 60лв.

Решението в положителната му установителна част е обжалвано от ответницата В. П. П. чрез пълномощник адв. Д. САК. Твърди се, че решението в обжалваното му част е неправилно по отношение на приетите за дължими суми за главница 73 861,22лв, мораторна лихва за периода 10.09.2018г-05.06.2019г в размер на 454,50лв, тъй като предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 15.06.2018г. и считано от прекратяване на договора не се дължат договорни лихви. Изтъква се, че не се дължат и мораторни лихви, тъй като са начислени след настъпване на предсрочната изискуемост и това обстоятелство се изяснявало от заключението на вещото лице.

Посочва се още, че неправилно са приети за дължими такси по договора за периода 1

10.01.2018г-05.06.2019г в размер на сумата 1 317, 15 лв. с изложени в тази връзка съображения. Твърди се, че са недължими и сумите 281,58 лв. - имуществени застраховки за периода 19.02.2018г. - 05.06.2019 г. и сумата 66, 00 лв. - нотариални разноски за периода 27.03.2018 г. - 05.06.2019 г. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне исковете на банката.

В срока за отговор въззиваемият ищец „Юробанк България” АД не е подал такъв.

Софийският апелативен съд, при служебната си проверка по чл. 269 ГПК констатира, че решението в обжалваните му положителни установителни части е валидно и допустимо, поради което ще следва да извърши контрол относно правилността му в рамките на доводите и възраженията на страните.

Производството е образувано по предявени от „Юробанк България“АД против В. П. П. установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване дължимостта на сумите : 136 828, 60 лв. - главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31082 от 12.12.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 454, 50 лв. мораторна лихва за периода 10.09.2018 г. - 05.06.2019 г.; сумата 1 317, 15 лв. - такси по договора за периода 10.01.2018 г. - 05.06.2019 г.; сумата 281, 58 лв. - имуществени застраховки за периода 19.02.2018 г. - 05.06.2019 г. и сумата 66, 00 лв. - нотариални разноски за периода 27.03.2018 г. - 05.06.2019 г., както и 2 778, 95 лв. - разноски по делото за държавна такса и 3 137, 06 лв. - адвокатско възнаграждение, за които на 16.07.2019 г. по ч.гр.д. 35078/2019 г.са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.07.2019 г. и изпълнителен лист.

Първоинстанционният съд е уважил установителните искове за сумите: 73 861,22 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата от 19.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 454, 50 лв. - мораторна лихва за периода 10.09.2018 г. - 05.06.2019 г.; сумата 1 317, 15 лв. - такси по договора за периода 10.01.2018 г. - 05.06.2019 г.; сумата 281,58 лв. - имуществени застраховки за периода 19.02.2018г. - 05.06.2019 г. и сумата 66, 00 лв. - нотариални разноски за периода 27.03.2018 г. - 05.06.2019 г., като искът за главница е отхвърлен за разликата над 73 861,22 лв. до 136 828, 60лв. В отхвърлителната си част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

За да постанови решението в положителната му установителна част, първоинстанционният съд е приел за установено по безспорен начин сключването на процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31082 от 12.12.2007г., с който кредиторът е предоставил на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 131 900 лева, условията по които са предоговаряни с допълнително сключени анекси съм основния договор, и че с настъпването на просрочие в плащанията съгласно чл. 18, ал.1 от договора и обявяване на този факт от банката чрез връчено съобщение на 15.06.2018г, са установени материалните предпоставки в полза на кредитора за упражняване правото му на предсрочна изискуемост преди подаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 35078/2019 на СРС, 45 състав. Този извод не е оспорен от страните пред въззивната инстанция и относно материалната легитимация на ищеца по иска с правно основание чл.417 ГПК се запазва ефектът на първоинстанционното решение.

2

С влизане в сила на решение от 07.11.2019 г., постановено по гр.д. № 1844/2018 г. на СГС, I-13 с-в, в сила от 18.12.2019 г., e признато за установено по искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, предявени от В. П. – ответник и жалбоподател по настоящото дело против против „Юробанк България“, че не дължи на банката сумата 32 425,13 лв., представляващи част от главницата по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 31082 от 12.12.2017 г., която представлява договорна лихва, капитализирана към усвоената главница за периода от 03.05.2010 г. до датата на исковата молба - 09.02.2018 г., сумата 21 938.28 лв., представляваща част от капитализираните лихви, с които е увеличена главницата по кредита, начислени до 09.02.2015 г. като погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, че не дължи на сумата 8 843,59 лв. – начислени лихви през периода от 03.05.2010 г. до 09.02.2018г. върху незаконосъобразното увеличение на главницата чрез капитализиране на лихви към главницата от 32 425,13 лв., и че не дължи на банката сумата 786,26 лв. – начислена такса през периода от 03.05.2010 г. до датата на исковата молба - 09.02.2018 г. върху капитализираните лихви към главницата.

От заключението на приетата пред първата инстанция икономическа експертиза на в.л.М. се изяснява, че дължимата сума за главница е в размер 73 861,22лв, която е изчислена след приспадане на установените за недължими с цитираното решение по гр.д. № 1844/2018 г. на СГС суми, представляващи капитализирани към главницата договорни лихви след едностранно увеличение на лихвените проценти с допълнителни споразумения, приети за нищожни на осн. чл.26 ал.1 пр.1 във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД.

Влязлото в сила решение между същите страни по същия предмет и основание формира силата на пресъдено нещо по спорните въпроси относно недължимостта на определени суми, представляващи капитализирани договорни лихви към главницата, които са приспаднати от общия претендиран от ищцата дълг на главното задължение. В тази си част експертизата е направила подробни изчисления, които не са били оспорени от страните и няма основание да не се цени като обективно доказателствено средство, установяващо дължимата главница в размер на 73 861,22лв.

Размерът на главницата се оспорва без конкретни оплаквания, а с оглед правилата на ограничения въззив по чл.269 и сл.ГПК, проверката се свежда до посоченото в жалбата, освен ако не се касае за нарушение на императивни материалноправни норми, каквото не се установява.

Дължими се явяват застрахователните премии за имуществена застраховка върху недвижим имот, които видно от съдържанието на кредитния договор /чл.11, т.5/ са предвидени като част от обезпеченията на кредита. Те са уговорени в тежест на кредитополучателя за целия период на срока след сключване на застрахователен договор в полза на банката кредитор, която разполага с изричното пълномощие /чл.15 т.4/ да действа от името и за сметка на кредитополучателя. По делото не е било спорно сключването на застрахователния договор, оформен с описаната в него застрахователна полица № 21029001782, а от икономическата експертиза се установява, че дължима е сумата от 229,93лв, представляваща разликата между общо начислените годишни премии за имуществена застраховка и погасени от сметките на кредитополучателя. Неоснователни са оплакванията против дължимостта на нотариалните такси, установени в размер на 66лв, които се приравняват на разноски на банката. В съдебната практика се застъпва становището, че при искове, свързани с просрочени задължения, банката като ищец може да претендира възстановяване на разноските за връчване на уведомления, включително и нотариалните такси, при предявяване на иска по чл. 422 ГПК.

3

Основателни, обаче са оплакванията против решението в положителната му установителна част, в която се признава дължимостта на мораторна лихва в размер на 454,50 лв. за периода 10.09.2018 г. - 05.06.2019г. и на такса в размер 1 317, 15 лв. си по договора за периода 10.01.2018 г. - 05.06.2019 г.

По делото е прието за установено, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 15.06.2018г., който факт не е бил спорен между страните. Считано от обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем не се дължат договорни лихви, тъй като прекратяването на договора от банката изключва заплащането на договореното възнаграждение. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, договорната лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора, а предсрочната изискуемост има за последица загуба на преимуществото на срока, поради което тя изключва заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. След обявяване на предсрочната изискуемост (15.06.2018г) е налице задължителната практика по т. 2 от ТР № 3/2017 год., че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, дължима по чл.86 ал.1 ЗЗД.

Неправилно първоинстанционния съд е уважил иска за заплащане на сумата 1 317,15 лв. - такси по договора за периода 10.01.2018 г. - 05.06.2019 г, представляващи такси за обслужване на дълга след просрочието му. Видно от отговора на исковата молба и на въззивната жалба ответникът твърди, че липсва основание за дължимост на такса за управление върху остатъка от кредита след обявяването му за предсрочно изискуем и за администриране на просрочен кредит според дните на просрочие, в който случай (на изпадане в забава) са предвидени други санкции. Позовава се на чл.58 ал.2 ЗКИ, според който разходите по кредита следва да бъдат изрично изчерпателно определени с договора, с което по същество се твърди нарушаване принципа за добросъвестност в отношенията между кредитополучателя–физическо лице и финансовата институция.

Първоинстанционният съд не е обсъдил заявеното в срок възражение, което по същество е основателно. С разпоредбата на чл. 58 ал. 1 и 2 от Закона за кредитните институции в действаща редакция (ДВ бр. 52 от 29.06.2007 г., в сила от 1.11.2007г.) е предвидено, че банката при сключване на договор за кредит предоставя в писмена форма на своите клиенти условията по кредитите, които следва да съдържат данни за общите разходи по него (такси, комисионни и други), а в ал.2, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора, включително и тези за случаите на предсрочно погасяване. В настоящия случай, естеството на тези услуги не може да бъде изведено от съдържанието на договорните клаузи – чл.4 предвижда само заплащане на такса за годишно управление в размер на 0,5%, а чл.11, т.4 задължение за плащане на такси и комисионни, но препращайки към Тарифата на банката, в която вече задължение за такси за обслужване при просрочие в зависимост от периода на забава. Тарифите на банките определят парични задължения за неопределен период от време и се прилагат за неограничен кръг правни субекти, като тези уговорки стават част от клаузите на договорното правоотношение при сключване на абсолютни и ли относителни банкови сделки т.е. по естеството си представляват предварително 4 установени от търговеца общи условия. Императивната разпоредба на чл. 298 ал.1 от ТЗ установява, че клаузите в ОУ стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема или е търговец и ги е знаела, или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. Когато обаче за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия обвързват другата страна, само ако са й били предадени при сключването (арг. на чл. 298 ал. 2 от ТЗ). По делото няма твърдения, а и доказателства тези типови клаузи, извън съдържанието на договора, да са били индивидуално уговорени с процесния договор от 12.07.2007г., поради това нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение, следователно те са неравноправни.