Решение № 617 от 21.11.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 617 гр. Велико Търново, 20.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Драгостинов

Членове:

Йордан Воденичаров

Ангелина Богданова при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20244100500424 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Предмет на подадената от името на М. Ж. В. , с ЕГН: ********** от гр.В.Търново чрез пълномощника й адвокат Л. П. от ВТАК, въззивна жалба е Решение № 1378/08.11.2023 г. по гр.д. № 2820/2022 г. на ВТРС , в частта му/ с молба от 04.04.2024 г. жалбата е оттеглена в частите на решението относно иска по чл.221, ал.1 от КТ срещу К.Ф. и относно исковете по чл.224, ал.1 от КТ и чл.221 от КТ срещу З. Е./ , с която е отхвърлен предявеният срещу К.Ф.- гражданин на Република Турция – наследник по закон на Х.Ю.И. , с ЕГН: **********, в качеството му на ЕТ“ Идеал-Хасан Юсеинов“, с ЕИК 104027005, иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ за разликата от присъдения/ 1094,85 лева / до претендирания му размер от 1836 лева , заедно със законната лихва от 11.11.2022 г. до окончателното им изплащане, с молба за отмяна на решението в тази му част , уважаване на иска в пълен размер и присъждане на направените по въззивното производство разноски.

Излага оплаквания с доводи решаващите правни изводи на съда да са погрешни поради неправилно тълкуване на нормите на чл. 176а, ал.1, ал.2 от КТ , несъобразяване на обстоятелства , покриващи хипотезите на нормите на чл.131 от ГПК във връзка с чл. 120 от ЗЗД , чл. 116 , чл.107 от ЗЗД, чл.173 и чл.176 от КТ.

В с.з. поддържа писмено жалбата.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът не е упражнил правото си да подаде отговор на жалбата. В с.з. пълномощникът му адвокат П. И. от САК я оспорва.

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи :

1

Фактите, включени в предмета на делото, съставляващи основанието на предявения в приложното поле на чл. 224, ал.1 от КТ иск, са безспорни и установени по смисъла на чл.154, ал.1 от ГПК пред/ от първоинстанционния съд и тъй-като въззивният съд споделя напълно констатациите им в мотивната част на решението, препраща към тях , без да е нужно да ги преповтаря / чл.272 от ГПК/ .

Не е спорна и тяхната съвместимост с хипотезата на посочената норма на закона.

Спорно е дали претендираната правна последица, произтичаща от нея/ вземането за обезщетение / подлежи на осъдителна съдебна санкция .

Страните не спорят , че ищцата реално не е упражнила правото си на ползване на остатъка от полагащия й се платен годишен отпуск за 2019 г. в размер на 12 работни дни по реда и условията на чл.173, ал.1 , ал.4, ал.5 от КТ , нито е поискала ползването му до 31.12.2021 г. вкл. , както и до 17.08.2022 г. / датата на прекратяване на трудовия договор поради смъртта на работодателя / . нито се установява от доказателствата да е отлаган по реда и условията на чл. 176, ал.1 от КТ.

Притезателното право на парично обезщетение, заместващо неупражненото непарично притезателно право на работника или служителя да ползва полагащия му се платен годишен отпуск,независимо дали за текущата или за предходна календарна година, възниква и става изискуемо в деня на прекратяване на трудовото правоотношение- чл. 224, ал.1 от КТ/ разпоредбата в частта й „ за текущата календарна година пропорционално за времето , което се признава за трудов стаж , и за неизползвания платен годишен отпуск , отложен по реда на чл.176 от КТ“ е обявена за противоконституционна с Решение на КС № 12 от 2010 г., така че не се прилага занапред / , освен ако правото на ползване не е погасено по давност.

Погасяването му по давност настъпва с изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това – чл.176а, ал.1 от КТ.

Дори и да съществува съмнение / а такова наистина има/ дали всъщност идеята на законодателя не е била погасяването на това право да настъпва по силата на закона с простото изтичане на срока , т.е. същият тогава би било правилно да се нарече преклузивен / макар че по традиция преклузивни срокове обективното ни право предвижда за преобразуващите и процесуалните права- такива, в които те не се ли упражнят, завинаги автоматично се прекратяват /, доколкото няма достатъчно изрични и ясни указания в полза на тази идея в разпоредбите на чл.224, ал.1 и чл.176а, ал.1 от КТ , както и в други разпоредби на КТ, представящи систематиката на разглежданата правнорегулирана материя , тълкуването на изразите: „…погасено по давност“; „… се погасява по давност“, трябва да бъде в класическия общоприет смисъл на термина „погасителна давност“, изведен от облигационния му институт , уреден с нормите на чл. 110-чл.120 от ЗЗД/ чл. 46, ал.1 от ЗНА/. Като цяло в областта на правото се приема, че дадено писмено изявление на воля / в случая законодателна/ съответства на действителната воля на субекта , който го прави, щом изрично изразява познато правно понятие /явление , което не е типично да се предизвиква с друга воля , различна от изрично изявената.

Казаното означава , че за да настъпи ефекта на погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск по давност не е достатъчно да изтекат двете години , а трябва да се добави и юридическия факт на изрично или недвусмислено ясно изявление на работодателя до/ пред ищцата , че се позовава на него , тъй-като давността не се прилага служебно от съда – чл.120 от ЗЗД.

Това изявление е упражняване на едно особено субективно право / възражение с погасителен материалноправен характер/ на правомерен отказ да плати обезщетението или да откаже да позволи ползване на отпуска , стига да не го е признал 2 преди това по някакъв начин преди да изтече двугодишния срок/ чл.116, б.“а“ от ЗЗД/ или да се е отказал от последиците на давността / чл.113 от ЗЗД/.

Доказателства за позоваване на последиците на давността преди изтичане на срока по чл.131, ал.1 от ГПК/ с изтичането му без ответникът длъжник да се е позовал на тях, това възражение би трябвало да се приеме за погасено според повелението на чл.133 от ГПК/ , както и за признание на правото с прекъсващ за нея ефект или за отказ от последиците й , няма събрани по делото.

Изводът е , че правото на ползване на остатъка от полагащия се на ищцата платен годишен отпуск от 12 дни за 2019 г. не може да се счита за погасено по давност до прекратяването на трудовото правоотношение на 17.08.2022 г.

Ответникът е пропуснал да упражни своевременно в срока по чл.131, ал.1 от ГПК възражението за изтекла погасителна давност , придобито в резултат на наследяването по закон на починалия работодател, явяващо се елемент от актива на имуществото на втория , поради което е загубил тази възможност / чл.133 от ГПК/.

Възникналото заместващо право на парично обезщетение, припадащо се в дълг на ответника да го удовлетвори / половината от целия му размер – чл. 60, ал.1, вр. с чл.5, ал.1 от ЗН/, в размер на 1836 лева/ установен със заключението на приетата съдебноикономическа експертиза/ е изискуемо. .

Искът е основателен в своята цялост .

Затова решението в обжалваната му част подлежи на отмяна и отхвърлената разлика/ част от вземането / в размер на 741,15 лева- присъдена .

При този изход на спора , ответникът дължи на ищцата заплащане на сумата 1000 лева представляваща направените по въззивното производство разноски във вид на заплатено адвокатско възнаграждение и следва да бъде осъден да й я заплати , тъй-като от нейно име е упражнено право, произтичащо от нормата на чл.78, ал.1 от ГПК.

Оплакванията в жалбата за неправилно определяне на разноските по първоинстанционното производство могат да бъдат предмет на разглеждане само по реда на чл.248 от ГПК.

Предвид горното , съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1378/08.11.2023 г. по гр.д. № 2820/2022 г. на ВТРС, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от М. Ж. В. , с ЕГН: ********** от гр.В.Търново срещу К.Ф.- гражданин на Република Турция – наследник по закон на Х.Ю.И. , с ЕГН: **********, в качеството му на ЕТ“ Идеал-Хасан Юсеинов“, с ЕИК 104027005, иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ за разликата над присъдения/ 1094,85 лева / до претендирания му размер от 1836 лева , заедно със законната лихва за забава считано от 11.11.2022 г. до окончателното й изплащане , вместо което постановява:

ОСЪЖДА на основание чл.224, ал.1 от КТ К.Ф. - гражданин на

Република **********роден на 13.03.1973 г. , с паспорт № U............, издаден на 05.04.2022 г. с постоянен адрес: Република Турция , гр.Измир, с ЛНЧ........... – наследник по закон на Х.Ю.И. , с ЕГН: **********, в качеството му на ЕТ“ Идеал-Хасан Юсеинов“, с ЕИК 3

104027005 да заплати на М. Ж. В. , с ЕГН: **********, от гр.Велико Търново, ул.“Георги Измирлиев“ № 3 сумата 741,15 лева , представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 12 дни за 2019 г. , заедно с обезщетение за забава в размер на законна лихва върху тази сума, считано от 11.11.2022 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК К.Ф. - гражданин на

Република **********роден на 13.03.1973 г. , с паспорт № U............, издаден на 05.04.2022 г. с постоянен адрес: Република Турция , гр.Измир, с ЛНЧ........... да заплати на М. Ж.

В. , с ЕГН: **********, от гр.Велико Търново, ул.“Георги Измирлиев“ № 3 сумата от 1000 лева, представляваща направени по въззивното производство разноски във вид на заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4