Решение № 17896 от 20.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17896 гр. София, 20.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110146158 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Ц. И., срещу ФИРМА, с която е установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 154687/26.02.2025 г.

Ищецът твърди, че на 26.02.2025 г. между него и ответното дружество бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 154687, по силата на който страните се договорили ответникът да предостави на ищеца заем в размер на 200 лева, който ищецът да върне в рамките на 30-дневен период. Размерът на годишната лихва бил уговорен в размер на 36 %, а посоченият годишен процент на разходите по кредита – 42,58 %. Сочи, че общата сума за погасяване била 200 лв. Сочи се, че съгласно чл. 17 от договора в срок до 3 дни от сключване на договора за кредит заемателят следвало да предостави обезпечение, както следва: физическо лице-поръчител по смисъла на чл. 138 и сл. ЗЗД или банкова гаранция с минимален срок 30 дни след падежа на вноската. Посочените обезпечения следвало да отговарят на изискванията, посочени в общите условия и да се одобрят от заемодателя. В чл. 27 от процесния договор при неизпълнение на чл. 17 заемателят следва да дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не било предоставено обезпечение. Ищецът излага, че не могъл да предостави обезпечение, поради което пир извършена справка в кредитното дружество се установило, че бил заплатил 200 лв. и дължал още 406,68 лв. Мотивира се, че процесната неустойка по съществото си била скрита лихва, която не била включена в договорното ГПР и която не изпълнявала функцията на стандартна неустойка. Сочи, че неустойката противоречала на 1 изискванията за добросъвестност и било невъзможно заемателят да изпълни изискването за обезпечаване на кредита в тридневния срок съгласно чл. 17 от договора. Ищецът твърди, че кредитното дружество чрез прибавяне на неустойка към общо дължимите суми по заема заобикалял разпоредбата на чл. 143, т. 3 ЗЗП. Излага доводи относно неравноправността на клаузите в договора на основание чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, тъй като цялата финансова тежест падала върху заемателя, освен това клаузите не били индивидуално уговорени и съответно последният не бил имал възможност да влияе върху съдържанието им. Посочва, че неустоечната клауза били нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречието й с добрите нрави и завишения й размер спрямо отпуснатата сума по кредита. Ищецът поддържа, че договорът формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, но практически не, тъй като действителният размер на ГПР не бил посочен и в тази връзка бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излага, че по същата причина можело да се касае и до заблуждаваща търговска практика съгласно ЗЗП.

Претендира присъждането на разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковата претенция се оспорва като неоснователна. Излагат се правни доводи, обуславящи действителността на процесния договор. Оспорва се същият да съдържа нищожни клаузи или да е сключен при неспазване на законовите изисквания. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото действителността на Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № 154687/26.02.2025 г. Правна квалификация на претенцията е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите, т.е. че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи, наличието на които обуславя недействителността на договора.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 895546/25.10.2024 г.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите 2 на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

По отношение на чл. 17 вр. чл. 26 - клаузата представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, 3 ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.

След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция счита, че клаузите на чл. 17 вр. чл. 26 от процесния договор за потребителски кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя, т.е. поради което договорът се явява недействителен и не обвързва страните.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника. Ищецът е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 50 лева.

Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на 4 безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което съдът определя за двата иска в общ размер на 100 евро с ДДС. Адвокатското възнаграждение е съобразено с основателността и размера на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и съобразено с фактическата и правна сложност на делото.