Решение № 5596 от 10.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5596 гр. София, 10.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Камелия В. Славкова като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА Въззивно гражданско дело № 20241100500217 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Фератум България“ ЕООД, чрез адв. С. и адв. Ц., срещу решение № 14150/20.08.2023 г., поправено с решение № 19205/22.11.2023 г., постановени по гр. д. № 18201/2022 г. по описа на СРС, 160 състав, в частите, в които са уважени исковете на „Тесдо“ ЕООД срещу „Фератум България“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, част от които заявени като частични претенции, за сумата в общ размер на 28 447,86 лв., представляваща сбор от получени от ответника суми по 81 договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.04.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 14 209,70 лв. съдебноделоводни разноски, от които 300 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Поддържа се, че районният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като ищецът не е посочил еднозначно кои точно суми и в какъв размер претендира. С оглед на обстоятелството, че исковата претенция е предявена като частична от целия размер на всички цедирани вземания на всички 14 физически лица, ищецът следвало да посочи каква част от всяко едно вземане, произтичащо от всеки един договор за потребителски кредит, претендира. Вместо това в петитума на исковата молба било посочено, че претендира част от вземанията (посочена като обща сума), прехвърлени му с всеки един от договорите за вземания от финансови институции, въпреки че с всяка цесия се прехвърлят вземания по повече от един договор за потребителски кредит, съответно всяко вземане има самостоятелен и отделен източник. Първоинстанционният съд не предприел никакви действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба, поради което не ставало ясно кои суми се присъждат с решението. На следващо място се 1 счита, че решението е недопустимо, тъй като съдът е разгледал спора по същество при наличие на основание за спиране на производството поради висящността на дело С-714/2022 г. на СЕС, образувано по преюдициално запитване, касаещо относими за изхода на спора въпроси относно неравноправни клаузи в договора кредит, компонентите, които следва да се включат в ГПР по потребителски кредит, и последиците от неправилно посочване на ГПР в договора за кредит. Освен това, решението било постановено срещу ненадлежен ответник, тъй като процесните суми били заплатени от цесионерите в изпълнение на техни задължения за такса за предоставяне на гаранция, произтичащи от отделни правоотношения с различен субект - „Фератум Банк“, Малта, като заплатени от потребителите към ответника такси за гаранция са били своевременно предадени на „Фератум Банк“, поради което „Фератум България“ ЕООД не може да бъде осъдено да върне нещо, което не е останало в неговия патримониум.

В жалбата са изложени и подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Оспорват се изводите на СРС, че договорите за цесия са валидни, че е налице предмет на договорите за цесия и че са достатъчно индивидуализирани вземанията, които се прехвърлят с тях. Поддържа се, че представените договори за цесия са нищожни поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, ир. 2 ЗЗД), тъй като цедираните вземания не са надлежно индивидуализирани по основание и по размер, с оглед на което страните не са постигнали съгласие относно съществен елемент на договора. Липсвала и конкретизация относно причините, поради които процесните суми са платени, и/или основанието, което се счита, че е отпаднало, както и дали става въпрос за главницата на потребителския кредит, възнаградителната лихва или евентуално начислени неустойки. Въпреки това, видно от твърденията в исковата молба, в случая се претендирали вземания на потребителите за платени без основание такси за предоставяне на гаранция, които вземания обаче произтичали от индивидуално сключените договори за предоставяне на гаранция с трето за спора лице - „Фератум Банк“. Счита се, че доколкото предмет на договорите за цесия били вземания за неоснователно обогатяване, страните следвало подробно да опишат при какви обстоятелства и въз основа на какво твърдяно недействително правно основание е настъпило имущественото разместване, обосноваващо обогатяването на ответното дружество, в какво се изразява твърдяната недействителност или респективно нищожност на правното основание, както и кога страните твърдят, че е настъпило неоснователното разместване на имуществени блага. Посочената неяснота и непълнота на договора опорочавала и направеното уведомяване за извършената цесия от цесионера. Изложени са и съображения, че договорите за цесия са нищожни поради невъзможен предмет с оглед на неопределяемостта на прехвърлените вземания, както и поради противоречието им с императивните разпоредби на ЗЗП за предоставяне на услуги от разстояние, право на потребителя на отказ, процедура за защита на потребителските права пред КЗП, наличие на неравноправни клаузи. Счита се, че всеки от цедентите има качеството „потребител“, поради което съдът следва служебно да констатира наличие на неравноправни клаузи в тях. Освен това прехвърлянето на вземанията се явявало практически безвъзмездно, тъй като съгласно чл. 4, ал. 1 от представените договори за цесия задължението за заплащането на тяхната цена от „Тесдо“ ЕООД, като цесионер, на съответния потребител, като цедент, възниква за всяко вземане поотделно в срок 7 (седем) дни от датата, на която съответното вземане е платено от длъжника, като не бил предвиден способ за компенсиране на потребителите в случай на неуспешно събиране на прехвърлените вземания. Излагат се съображения и за нищожност на договорите за цесия поради противоречие със закона и заобикалянето му, както и поради противоречие с добрите нрави.

Дори да се приемело, че договорите са действителни, то същите не били годни да породят транслативно действие спрямо въззивника-ответник поради липса на надлежното му уведомяване, доколкото цедентът, респективно упълномощено от него лице, следва да съобщи на длъжника не просто факта на прехвърляне на съществуващите спрямо него 2 вземания на трето лице, а достатъчно ясно и точно да индивидуализира кои вземания са предмет на цесията, което в конкретния случай не било възможно, предвид липсата на индивидуализация на вземанията. Поради това се счита, че не са изпълнени изискванията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и цесията не е породила правното си действия спрямо длъжника. Този порок не бил саниран и с процесната искова молба.

Оспорват се изводите на районния съд, че за предоставяне на потребителския кредит кредитополучателите следва да получат гаранция от „Фератум Банк“ и не е предоставено право на потребителите да избират начина, по който да обезпечат интересите на кредитора, доколкото въведеният механизъм за предоставяне на гаранция от целял единствено улеснение на клиента, без да е задължителен, а и договорът за гаранция се сключвал в момент, следващ сключването на договора за потребителски кредит. Счита се, че предоставената от „Фератум Банк“ услуга не би могла да бъде „допълнителна услуга“ по договорите за потребителски кредит, доколкото същата е предоставена от трето независимо лице - „Фератум Банк“, като „Фератум България“ ЕООД не осъществява посредничество за сключването на договор за гаранция. По тези съображения се счита, че възнаграждението на „Фератум Банк“ не следва да бъде калкулирано в ГПР по кредита.

На последно място, въззивникът счита, че претенциите са недоказани, тъй като ищецът не е приложил нито един документ, удостоверяващ недължимо предадена от негов цедент към „Фератум България“ ЕООД парична сума, с която ответникът да се е обогатил неоснователно. По изложените съображения се отправя искане за обезсилване, евентуално за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от „Тесдо“ ЕООД, чрез адв. А. Д., с който се излагат подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба. Претендират се разноски.

С определение № 35686/09.10.2023 г., постановено по гр. д. № 18201/2022 г. по описа на СРС, 160 състав, първоинстанционното решение е измененено по молба вх. № 254692/14.09.2023 г. на „Тесдо“ ЕООД в частта за разноските, като „Фератум България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Тесдо“ ЕООД сумата от още 237,43 лева, представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от предявените искове, като молба вх. № 254692/14.09.2023 г. на „Тесдо“ ЕООД е оставена без уважение в останалата й част за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по всеки един от разгледаните искове.

Срещу постановеното определение е депозирана частна жалба от „Тесдо“ ЕООД, чрез юрк. С.А., с доводи за неговата неправилност. Излагат се съображения, че възнаграждение се дължи отделно за всеки иск, като конкретният размер следва да бъде съобразен с предмета, правното основание и материалния интерес по всеки от исковете. Счита се, че въпреки сходствата в предмета на всеки от предявените 81 иска, по всеки от тях е проведена самостоятелна защита, поради което не е налице основание за определяне на общо възнаграждение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна „Фератум България“ ЕООД не взима становище по жалбата.

За да се произнесе, Софийски градски съд взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати суми, получени без основание по 81 договора за потребителски кредит, вземанията за които суми са цедирани на ищеца от кредитополучателите по договорите за кредит. Установено е, че всеки от кредитите е бил обезпечен с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на ответника, като двете дружества имат един и същи принципал, поради което се явяват свързани лица.

3

С обжалваното решение се приема, че клаузата от процесните договори за потребителски кредит, предвиждаща предоставяне на гаранция от „Фератум Банк“ в полза на кредитора, е нищожна, тъй като на практика на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, респективно че сключването на въпросния договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, който по този начин прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Прието е, че доколкото договорите за кредит и за поръчителство са сключени със свързани лица, то те следва да се разглеждат като едно цяло, поради което уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит. Поради това се прави извод, че с включено възнаграждение по договорите за гаранция, ГПР по всеки един от договорите за потребителски кредит е няколко пъти по-голям от максимално предвидения от законодателя размер 50 % от сумата по кредита, поради което клаузите в договор, надвишаващи този размер са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Освен това за нищожна е приета и клаузата за заплащане на възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. С оглед посочването на некоректен общ размер на ГПР и нищожността на клаузата за възнагрдителна лихва, СРС стига до решаващ извод за недействителност на договорите за кредит, поради което с оглед на разпоредбата на чл. 23 ЗПК ответникът няма право да задържи сумите, надхвърлящи главницата.