Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4744 от 09.07.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5447/2024
Вид
Решение № 4744
Подписан
09.07.2026
Състав
Невена Чеуз, Наталия Петрова Лаловска, ВАСИЛЕНА ПЕТРОВА МИДОВА

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4744 гр. София, 09.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20241100505447 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. Р. Н. срещу решение № 20104108/28.09.2023г., постановено по гр.дело № 8894/2017 год. по описа на СРС, 143и състав, допълнено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20117675/08.03.2024г., в частта, в която са отхвърлени предявените срещу ответника „Интендантско обслужване“ ЕАД осъдителни искове, както следва:

1/ за разликата над сумата 934.81 лева до пълния предявен размер от 13 616.85 лева – неплатено възнаграждение по договор за възлагане на управление № ТД 6 от 28.09.2012г. - поради погасяване по давност за вземанията до м.07.2013г., а до края на периода – поради погасяване с прихващане; и поради погасяване с прихващане са отхвърлени:

2/ иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 555.79 лева – лихва за забава върху главницата от 13 616.85 лева за периода от 01.10.2013г. до 22.08.2016г.;

3/ по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 1 431.68 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск;

4/ по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 200 лева – лихва за забава върху последната главница за периода от 01.10.2013г. до 22.08.2016г.;

5/ по чл. 220, ал. 1 КТ за сумата 3 900 лева – обезщетение за неспазено 1 предизвестие;

6/ по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 500 лева – лихва за забава върху последната главница за периода от 01.10.2013г. до 22.08.2016г.; а поради неоснователност са отхвърлени искове:

7/ по чл. 240, ал. 1 ТЗ за сумата 7 700 лева – невърната гаранция по договор за възлагане на управление № ТД 6 от 28.09.2012г. и

8/ по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 500 лева – лихва за забава върху последната главница за периода от 25.03.2014г. до 22.08.2016г.

Жалбоподателят намира, че атакуваното съдебно решение било незаконосъобразно и неправилно в обжалваните части, в които първоинстанционният съд отхвърлил исковете на ищеца.

По иска за възнаграждение по т. 6.3 от договора за управление, макар и да квалифицирал същия по ТЗ и ПРУПДТДДУК, СРС приел, че ставало въпрос за трудово възнаграждение, позовал се на ТР № 3/2011г. и приел, че възнагражденията за месец юни и тези за месец юли 2013г. били погасени по давност. СРС неправилно приложил института на погасителната давност. КТ бил неприложим при възнагражденията, произтичащи от мандатни договори – прилагали се договорните правила и ПРУПДТДДУК. Приетата от СРС месечна периодичност на изплащането на възнаграждението не почивала на условията на договора. Не отговаряла на договореностите и датата на плащане на възнаграждението, приета произволно от първоинстанционния съд като първо число на следващия месец. В случая с т. 8 от договора страните приели да се формира бална оценка въз основа на резултатите от тримесечния финансов отчет. Намира, че изискуемостта на задължението била начало на теченето на погасителната давност – датата на определяне на балната оценка, респ. размера на възнаграждението, след изготвянето на съответните тримесечни отчети за 2013г. В случая доказателства за определяне на възнаграждението не били ангажирани и следователно давността не била изтекла. Неправилно СРС уважил и възражението на ответника за прихващане и отхвърлил иска за възнаграждение за м.08.2013г. за сума в размер 1 918.12 лева и за м.09.20.13г. – 418.14 лева.

По отношение на вземането на ищеца за неизползван отпуск в размер на 1 431.68 лева и обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 3 900 лева, СРС неправилно уважил възражението на ответника за прихващане.

Относно уваженото от СРС възражение за прихващане излага, че ответникът се позовал на специалната имуществена отговорност на членовете на съветите на АД, която била договорна, а не деликтна, и произтичала от договора за възлагане на управление – нарушаване на общото задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ за изпълнение на функциите на член на съвета с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери. Претенцията на ответника СРС квалифицирал по чл. 240, ал. 2 2

ТЗ, вр. чл. 237, ал. 2 ТЗ – претендирали се виновно причинени вреди в три направления: командировки, наеми, невърнати зачислени вещи. В случая СРС правилно приел, че досежно командировките не били причинени вреди от ищеца.

Основният спор бил относно неплатените наеми. Съобразно сключения от ответника договор за наем на жилище наемът се дължал независимо дали жилището се ползвало от командировани лица или не. Наемът се плащал винаги, предвид на което вреда за дружеството не настъпила. Неправилно СРС приел, че било налице вредоносно поведение на ищеца и дори не посочил в какво се изразила противоправността на вредата на ползването й, което било същностен елемент на вредата по чл. 240, ал. 2 ТЗ.

Противоправност в случая не била налице, тъй като нито законът, нито уставът на дружеството, нито договорът за възлагане на управлението съдържали забрана наетият имот да се ползва във време, когато нямало командировано лице. Напротив – от представеното по делото решение на СД се установило правомощието на ищеца Н. да ползва наетото жилище. Така също и търговският обичай (чл. 288 ТЗ) - след прекратяване на договора й, на новия изпълнителен директор и член на СД К. било осигурено наето жилище. Правната квалификация на възражението за прихващане с неплатените наемни вноски била чл. 59, ал. 1 ЗЗД, но и този иск би се явил неоснователен, понеже като обедняване на дружеството не настъпило, тъй като наемът бил дължим, независимо от ползването на имота и липсвала непосредственост (причинна връзка). Невърнатите вещи били с достатъчна амортизация и морална остарялост. Същите не й били зачислени – не подписала приемо-предавателни протоколи, съдържащи достатъчна идентификация на вещите. Същевременно вещите, досежно които се твърдяло, че се намирали у ищеца, били предадени с протокол на новия изпълнителен директор К., за което той положил подпис (оспорването на подписа било опровергано от СГЕ и гласните доказателства). Ето защо и по отношение на тези вещи не се установило на дружеството да била нанесена вреда. Липсата на такава косвено се признала и от начина на освобождаването на ищеца – с предизвестие, а не по т. 17 от договора за управление.

По отношение на отхвърления като неоснователен иск по чл. 240, ал. 1 ТЗ за невърната гаранция за управление в размер на сумата 7 700 лева излага, че съдебната практика на ВКС не изключвала възможността за решаване на спора по исков ред.

Обратното не можело да се приеме – позовава се на чл. 2 ГПК. Цитираната от СРС съдебна практика била неотносима. Превратно СРС тълкувал и решението на принципала МО в протокол № РД-36-32/28.08.2013г. – т. 2 на същото, съобразно което било прието ищецът да бъде освободена от отговорност, а и другият член на СД и негов председател Димитров бил освободен от отговорност, а отговорността им била солидарна съгласно чл. 240, ал. 2 ТЗ.

По изложените по-горе съображения моли за отмяна на обжалваното решение в обжалваните части и вместо това - уважаване на предявените искове в цялост, ведно с 3 акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна – ответникът „Интендантско обслужване“ ЕАД, чрез юрк.

М., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. По отношение на иска на ищеца за възнаграждение по договора за управление ищецът се стремила да създаде внушение, че СРС се произнесъл единствено въз основа на нормите от КТ, което не отговаряло на действителността. Неоснователно ищецът се опитвала да прехвърли доказателствената тежест по предявения от нея иск на ответника – именно тя следвало да докаже на коя дата били изготвени тримесечните отчети, на които се основавало вземането й за възнаграждение. С разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ПРУПДТДДУК, макар и да били обвързани с тримесечните отчети, възнагражденията били определени като месечни и ищецът получавала такова възнаграждение всеки месец. Изискуемостта настъпвала в последния ден на месеца, в който трудът бил положен. Касаело се до месечни периодични плащания, досежно които приложима била погасителната давност по чл.

111, б. „в“ ЗЗД, ТР № 3/2011г. ВКС. През м.09.2013г. ищецът отработила само два дни, предвид на което възнаграждението й следвало да се определи за периода, през който изпълнявала задълженията си по договора за управление. Възражението на ответника за прихващане било основателно. Сумата 27 980.75 лева представлявала заплатени от дружеството разходи за наем на жилище – протокол № 6/10.12.2009г. и договор за наем от 10.12.2009г. имотът се наемал за устройване на командировани служители с адрес извън гр. София. От представения от ищеца и оспорен по чл. 193 ГПК протокол от 06.01.2011г. не се доказало одобряването на разходите за наем от СД. Оригиналът на документа не бил представен. Ищецът не била командирован служител и нямала право да наема за лично ползване имота, нямала разрешение на принципала да ползва, такива търговски практики в дружеството нямало. Поведението й било вредоносно, наемните вноски били заплатени от дружеството. Предоставянето на невърнатите вещи се установявало от инвентарна книга, съобщение изх. №- 454/05.11.2013г. С приемо-предавателен протокол от 22.03.2017г. ищецът предала само една част от зачислените й вещи, а от протокол № 4/09.09.2013г. не се установило връщането на останалите. Позовава се още на протокол изх. № 238/22.03.2017г., извлечени от инв.книга на дълготрайни активи от 31.03.2018г. /л. 283-288/ и ССчЕ. По отношение на иска за връщане на гаранцията ищецът направила внушение, че СРС отказал правосъдие, което било напълно невярно. Връщането било поставено в зависимост от освобождаването на ищеца от отговорността й по договора за управление. По отношение на солидарната отговорност сочи Решение № 827/13.12.2007г. гр.д. № 478/2007г., Решение № 889/19.10.2005г. гр.д. № 162/2005г. ВКС. Позовава се на Решение от 27.12.2006г. т.д. № 822/2005г. II т.о. на ВКС – приетият финансов отчет не означавал освобождаване от отговорност. Моли обжалваното първоинстанционно съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

4

Третото лице-помагач на страната на ищеца Министерство на отбраната заявява становище за неоснователност на жалбата. Не излага съображения, които да се различават от тези на въззиваемия. Моли решението в обжалваните части да бъде потвърдено.

Първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила в частта, в която СРС уважил иска за възнаграждение по договора за възлагане на управление ТД № 6/28.09.2012г. до размера на сумата 934.81 лева, в частта с характер на определение, в която производството по отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е прекратено и в частите, в които СРС приел за неоснователни предявените от ответника възражения за прихващане.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваните части.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното:

В случаите като настоящия, в които търговското дружество е с държавно участие в капитала, Министерският съвет упражнява правата на държавата в това търговско дружество чрез съответния ресорен министър - министърът на отбраната, който се явява принципал на дружеството. Правната уредба на правоотношението се подчинява на ТЗ - относно ЕАД, ПРУПДТДДУК (отм. през 2020г., приложим към разглеждания казус), Устава на дружеството, вътрешни актове на МО.