Акт от 06.03.2024, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр. София, 6.03.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ: Анелия Янева

Бетина Бошнакова при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 10584 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 27.04.2020 г., постановено по гр. дело № 80955/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 79 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от ЕТ „С.100- П.Д.“- с.

Войводиново, община Марица, област Пловдив /ЕИК********/, срещу РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на финансите, осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 8 696 лв., представляваща заплатени без основание през периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. такси за производство на електрическа енергия от 20 %, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 27.12.2018 г., до окончателното плащане; и евентуален осъдителен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр. чл.7 ЗКРБ за заплащане на сумата 8 696 лв., представляваща претърпени имуществени вреди под формата на събрани през периода от 01.01.2014 г. до 9.08.2014 г. такси за производство на електрическа енергия от 20 %, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 27.12.2018 г., до окончателното плащане. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът ЕТ „С.100- П.Д.“ е осъден да заплати на ответника Република България, представлявана от Министъра на финансите, сумата 100 лв.- разноски по делото /за юрисконсултско възнаграждение/.

Постъпила е въззивна жалба от ЕТ „С.100- П.Д.“- с.

Войводиново, община Марица, област Пловдив, с едноличен търговец П.Д.С. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочената сума, ведно със законната лихва и разноските по делото.

Въззиваемата страна

Република България, представлявана от Министъра на финансите /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са при условията на евентуалност искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта относно отхвърления иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. В останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено, като изложените от първоинстанционния съд съображения за отхвърляне на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД се споделят от настоящия въззивен съд- чл.272 ГПК.

С Тълкувателно решение № 1 от 20.04.2023 г. по тълк. дело № 1/ 2022 г. на ВКС- ОСГТК, постановено по повод съществуващата противоречива съдебна практика /вкл. и от състави на ВКС/ по приложението на чл.59, ал.1 ЗЗД вр. чл.35а ЗЕВИ и чл.49 вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.35а ЗЕВИ, е дадено тълкувателно разрешение в смисъл, че правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума- платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл.35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл.22, ал.4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане- чл.49 ЗЗД. При това положение настоящият въззивен съд намира за безпредметно излагането на самостоятелни мотиви по основателността на предявения главен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, а дължи излагането на съображения относно евентуалния иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.

Предявеният от ЕТ „С.100-

П.Д.“ иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.7 КРБ е основателен.

Отговорността по чл.49 ЗЗД е особен вид безвиновна обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, която има гаранционно- обезпечителен характер. За да бъде ангажирана отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които би възникнала деликтна отговорност за определено лице, както и допълнителният факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа /ПППВС № 7 от 29.XII.1958 г., ППВС № 17 от 18.XI.1963 г., ППВС № 4 от 30.X.1975 г. и ППВС № 9 от 28.XII.1966 г./.

Непозволеното увреждане- чл.45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица.

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вреда, 3/ противоправност на деянието, 4/ вина и 5/ причинна връзка между противо-правното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното- съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД.

Установява се въз основа на представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, че ищецът ЕТ „С.100- П.Д.“ е собственик на фотоволтаична електроцентрала „с мощност 83.16 kWp“ и притежава Разрешение за ползване № ДК- 07- ЮЦР- 187/ 29.06.2012 г. на ДНСК за ползването на строеж: „фотоволтаична електроцентрала с мощност 83.16 kWp“, с местонахождение: УПИ І- 25- производствена и складова дейност, фотоволтаична електроцентрала, кв.10 по плана на с. Болярино, община Раковски, област Пловдив, както и че е сключил с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД /в качеството на купувач/ Договор № 727/ 27.07.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия по преференциални цени.

Считано от 1.01.2014 г. с § 6, т.2 и 3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от цената на произведената енергия /чл.35а ЗЕВИ/, като видно от представените по делото писмени доказателства- 8 бр. фактури и писмо изх. № Е- 12-00-59/ 6.02.2020 г. на КЕВР, с приложено към него извлечение от справка № 1 „Такса за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия”, издадена от КЕВР, преценени съвкупно, през процесния период от 1.01.2014 г. до 9.08.2014 г. от ищеца ЕТ „С.100- П.Д.“ са удържани 20 % такси по чл.35а ЗЕВИ върху приходите- в размер на общо 8 696.04 лева, за които „ЕВН България Електроснабдяване“ АД е издало удостоверения за удържани такси и ги превело в държавния бюджет съгласно разпоредбите на чл.35б, ал.1- 4 ЗЕВИ.

С Решение № 13 от

31.07.2014 г. по конституционно дело № 1/ 2014 г. на Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г. /обн. ДВ- бр.65 от 6.08.2014 г./ са обявени за противоконституционни т.2 и т.3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. /ДВ- бр.109 от 2013 г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ, обн. ДВ- бр.35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр.9 от 2013 г./.

Не се твърди, нито са ангажирани доказателства да има приет закон, който да урежда последиците във връзка с обявяване на разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ за противоконституционна, в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин.

Според приетото в

Решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/ 2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, и Решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. дело № 2377/ 2019 г. на ВКС, ГК, IV ГО /постановени по реда на чл.290 ГПК/, съгласно § 3, ал.1 от ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т.е. след 13.07.1991 г.

Уреденото в чл.5, ал.2 от Конституцията непосредствено действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по- детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права.

Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд- съгласно чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е. при възможни различни тълкувания съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на Конституцията, приетото от Конституционния съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т.ч. за съда. По силата на задължението си да знае закона съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противо-конституционност на законите. Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след обнародването им- съгласно чл.152, ал.2 от Конституцията. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита така, както е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата й- в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл.299 ГПК. Както съдът не може да приложи закона извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон.

Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.

Отговорност на

Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото основно задължение на народните представители е да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл.76, ал.2 от Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл.4, ал.1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противо-конституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние /във висша степен/ и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти-както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си "правова", ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията, и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за Държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Разпоредбата на чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/ е съгласувана с установеното в чл.152, ал.2 от Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да възстанови конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.