Определение № 5900 от 13.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5900 гр. София, 13.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Елена Радева Въззивно частно гражданско дело № 20261100500246 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.274 вр. с чл.248 ГПК.

Делото е образувано въз основа на частна жалба с вх.

№411166/16.12.2025г., подадена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, насочена срещу определение №50564/10.12.2025г., на СРС, постановено по гр.д.№35164/2025г., с което първостепенният съд е изменил постановеното по делото решение в частта за разноските. В жалбата се твърди, че този акт е незаконосъобразен и това е така, тъй като претенцията за разноски е проява на злоупотреба с право. Злоупотребата с право произтича от това, че съдът ще установи след служебна справка в СРС, че ищцовата страна, представлявана от същия адвокат, в рамките на кратък период от време е образувала още 6 такИ. дела, които се различават само по размера на претенциите. По част от тях е налице постановен съдебен акт. Така се достига до резултат, при който претендираните разноски надхвърлят претенциите, произтичащи от договорите. Моли съда да отмени атакувания акт е да отхвърли молбата по чл.248 ГПК.

В условие на евентуалност моли съда да намали размера на разноските като съобрази съдебната практика, включително и на СЕС.

В срока за отговор на жалбата насрещната страна в процеса П. С. И., ЕГН **********, чрез адв. Д. Ф. моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Излага доводи, че аргументите на жалбоподателя са неоснователни.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

Пред СРПС е образувано гр.д.№35164/2025г. въз основа на подадена искова молба от П. С. И., ЕГН **********, чрез адв. Д. Ф., обективираща осъдителни искове по чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл.23 ЗПК, предявени при условие на евентуалност, с които ищецът претендира ответника- настоящ 1 жалбоподател да му възстанови сумата от 176,16 лв.-платена над главница по договора за потребителски кредит, респ.такса експресно обслужване.

Претендирани са разноските, включително и тези, които са дължими на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение.

С решение №19850 от 03.11.2025 г., постановено по гр.д.№35164/2025г. първостепенният съд е уважил главния иск и е осъдил ответника да заплати съдебно заявеното вземане от 176,52лв., представляващо сума, недължимо платена от ищеца над чистата стойност на кредита по нищожен договор за потребителски кредит, както и разноски от 50лв. и на адв. Д. Ф. адв. възнаграждение от 400лв.

Решението е връчено на настоящия жалбоподател „ВИВУС. БГ“ ЕООД на 11.11.2025г. и на 24.11.2025г. страната е подала молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с два аргумента- наличие на злоупотреба с права от адвоката и ищеца, тъй като образуваните аналогични дела са общ 6, те се водят, за да се кумулират разноски, тъй като размерът на разноските, които се претендират надвишава размера на съдебно заявените вземания , респ. да се намали възнаграждението на адвоката като прекомерно.

С определение №50564/10.12.2025г. съдът е приел молбата за неоснователна, тъй като не са налице основания да ревизира своите изводи касателно разноските, обективирани в постановеното решение.

Тези мотиви са следните: налице е хипотеза по чл.38, ал.2 ЗА, а ниската правна и фактическа сложност на делото обуславя възнаграждение за адвоката в минимален размер от 400лв.

Определението по чл.248 ГПК е връчено на настоящия жалбоподател на 15.12.2025г.

Жалбата е депозирана на 16.12.2025г. и като подадена в срока по чл.275 ГПК от надлежна страна, имаща интерес от обжалване, съдът приема същата за процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

По основателността на жалбата.

По делото страните не спорят относно наличие и на други дела, които са аналогични на този казус.

Въпросът е дали предявяване на аналогични претенции в отделни производство представлява по същината си злоупотреба с право и способ за кумулиране на разноски, представляваща адвокатско възнаграждение.

Злоупотребата с право е налице тогава, когато делото се води само с цел да бъде увредена насрещната страна.

В настоящия случай страните не спорят относно наличие на предпоставки за завеждане на дела от страна на тази ищца, поради което идеята за злоупотреба с право се явява несъстоятелна, тъй като за да е налице такава следва делата да се водят с една цел- увреждане на насрещната страна.

Възможността ищецът, съобразявайки принципа за процесуална икономия има възможност да съедини искове в едно искова молба, но не и задължение да стори това.

2

По възражението за прекомерност, което е своевременно въведено в процеса.

Освен допустимо това възражение се явява основателно.

Гр.д.№ .№35164/2025г. по описа на СРС не се отличава с правна и фактическа сложност, защитимият материален интерес на ищеца е на незначителна стойност, който е малко над три пъти по- ниска от претендираното адвокатско възнаграждение. По делото е проведено едно о.с.з., поради което съдът намира, че претендирания адвокатски хонорар следва да бъде редуциран, като аргументите за това се извеждат от постановеното решение по дело C‑438/22 от 25.01.2024година и съдебната практика на ВКС, постановена след него настоящият състав приема, че следва да изхожда от следните критерии при преценка на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, но без да създава „изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес“, за да не представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

3

Преценявайки тези мотиви, както и мотивите, които са обосновали извод на състава на ВКС по т.д. № 1908 по описа за 2022 г., ТК, първо т.о., съдът приема, че въз основа на очертаните с тези актове ориентири, преценявайки конкретиката по настоящия спор, възражението за прекомерност се явява частично основателно и възнаграждението, което следва да се заплати на адвоката на ищеца е в размер на 50лв.

При изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯВА по жалба с вх.№411166/16.12.2025г., подадена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, насочена срещу определение №50564/10.12.2025г., на СРС, постановено по гр.д.№35164/2025г., с което първостепенният съд е отказал да измени постановеното по делото решение в частта за разноските и вместо него

П О

С

Т

А

Н

Я

В

А:

ИЗМЕНЯВА решение №19850/03.11.2025г., постановено по гр.д.

№35164/2025г. по описа на СРС, 167-ми състав в частта на разноските, като ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗА, „ВИВУС.

БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458 да заплати на адв.Д. Л. Ф., вместо 400лв. адвокатско възнаграждение в размер на 25,56 евро адвокатско възнаграждение, явяващо се равностойност на 50 /петдесет лева/ адвокатско възнаграждение,у дължимо към момента на постановяване на атакувания акт на СРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент от нормата на чл.274, ал. 4 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4