Решение № 2164 от 02.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2164 гр. София, 27.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100505692 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „В..БГ“ ЕООД /с предишна фирма „*ф.“/ срещу решение № 1659/04.3.2022 г., постановено по гражданско дело № 48323/2021 г. на Софийския районен съд, 32 състав, с което съдът проглА.ва за нищожна по предявения иск от А. И. Т. клаузата от общите условия /без номер/ към договор за кредит № 9889112004/28.5.2020 г., която предвижда плащането на таксата за експресно разглеждане в размер на 89,90 лева, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 100 лева, на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв. – на адвоката на ищеца сумата 300 лева, представляваща разноски за предоставена на ищеца безплатна прана помощ, и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК - на СРС сумата 200 лева, представляваща разноски по делото.

Жалбоподателят поддържа, че при неправилно приложение на материалния закон първоинстанционният съд е приел, че таксата за експресно 1 разглеждане се включва в годишния процент на разходите, че ГПР е над предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, че клаузата, от която произтича това задължение, е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Таксата за експресно разглеждане била дължима за услуга, предоставена преди сключването на договора, нямаща връзка с условията и с договора. Срещу нея кредитополучателят получавал приоритетно разглеждане на искането за кредит – до 15 минути от получаване на искането, за която услуга кредиторът имал право на възнаграждение. Таксата нямала задължителен характер, а се дължала само при предоставяне на услуга и по искане на потребителя.

Искането за експресно разглеждане не било условие за отпускане на заема.

Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като неправилно и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ищец по иска – А. И. Т., оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно като краен резултат, поради което и на осн. чл.

272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта им относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната страна 2 следва да се посочи следното:

Настоящият състав на въззивния съд намира, че клаузата за заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане на документите е нищожна. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Таксата за експресно разглеждане на заявлението за сключване на договор не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването /предоставянето/ на кредита. Съгласно чл. 2.4 и чл. 2.5 от ОУ тя се дължи само при одобряване на кредита, зависи от размера на заетата сума и периода на договора. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.

Служителите, които отговарят за отпускане на заемите, в рамките на изпълнение на своите задължения изпълняват тези действия по проверка на документи, поради което кредиторите не наемат допълнително лица за това, както и не възлагат тази дейност на външни за дружествата лица.

Следователно няма как да се приеме, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави някакви допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира такса. Фактът, че искането за отпускане на кредит ще се разгледа бързо от тези служители не представлява допълнителна услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. С предоставянето на такава услуга кредиторът увеличава конкурентноспособността си на пазара на кредити. С предоставянето на опция за експресно разглеждане той събира информация кой от потенциалните клиенти има нужда от незабавно предоставяне на заемни средства, като предлага да удовлетвори тази нужда на потребителя, с което елиминира възможността потенциалният клиент да потърси услугите на друга кредитна институция, която би му отпуснала нужната парична сума в по-кратък срок. Т.е. с предоставянето на тази услуга кредиторът привлича максимален брой клиенти. Ако тази услуга оскъпява продукта, разходите се покриват с увеличаване на възнаграждението, а не с начисляване на такси по чл. 10а ЗПК /който урежда такси за други услуги/.

Предвид изложеното може да се направи извод, че възнаграждението за експресно разглеждане на документи, без значение как е именувано от 3 кредитора, в случая представлява възнаграждение за отпуснатия кредит – възнаградителна лихва, приход за кредитора. Ето защо с уговарянето се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. От заключението на ССчЕ се установява, че с включването на сумата в ГПР последният надвишава многократно законоустановения размер.

Именно защото представлява по своята правна същност възнаградителна лихва, тази такса следва да се включи в размера на ГПР.

Предвид гореизложеното, въззивният съд не счита за необходимо да се произнА. по останалите наведени от ищеца и въззиваема страна основания за нищожност на процесния договор за кредит, респ. на клаузата от ОУ, чиято недействителност е предмет на делото.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

По разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал.

2 ЗАдв. на адвоката на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за предоставената безплатна правна помощ пред въззивната инстанция в размер на 400 лева. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ. В трайната си практика ВКС приема, че съдът не изследва дали е налице соченото основание от адвоката, когато е направил пряко искане да му се присъдят разноски на основание чл. 38 от ЗАдв /така определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч.гр.д. 2798/18 г., ВКС, 1 ГО, определение № 365 от 17.07.2017 г. на ВКС, I ТО ., по ч. т. д. № 894/2017 г., определение № 616 от 05.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. № 5089/2016 г., определение № 515 от 02.10.2015 г. на ВКС, I ТО., по ч. т. д. № 2340/2015 4 г., определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС, I-во ГО, по ч. гр. д. № 2266/2016 г./. Отговорността на задължената и осъждана за разноски страна по делото се определя единствено от изхода по основния материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвокат и клиент. В случай на оспорване от задължената за разноски страна, че насрещната страна, ползвала безплатно адвокатска помощ, не попада в посочената в договора категория лица по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, тя носи тежестта да докаже, че записаното основание не отговаря на обективната действителност. Такива доказателства по делото не са ангажирани.

При този изход на спора въззивникът няма право на разноски.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1659/04.3.2022 г., постановено по гражданско дело № 48323/2021 г. на Софийския районен съд, 32 състав.

ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД , ЕИК **** да заплати на адвокат М. В.

М., АК – Пловдив на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на въззиваемия безплатна правна помощ пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

След влизане в сила на решението делото да се докладва на Софийски районен съд, 32 състав за произнА.не по съдържащата се във въззивната жалба молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5