Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 523 от 16.11.2025, съд

Дело
768/2025
Подписан
16.11.2025
В сила
16.11.2025

Цитирани разпоредби

  • чл.258 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.271 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.138 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.240 ал.1, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.240 ал.1, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26 ал.4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 ал.1 предл.I · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 523 гр. Велико Търново, 16.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Станислав Стефански

Членове:Еманоел Вардаров

ЛЮБКА МИЛКОВА при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Еманоел Вардаров Въззивно гражданско дело № 20254100500768 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл.258 от ГПК.

С Решение№700/16.05.2025г. по гр.дело№3812/2024г. на ВТРС, съдът е: -отхвърлил предявения, на основание чл.22 ввр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК от К. Й. И. с ЕГН**********, от гр.В.Т. ул.“А.М.“ .... против „С.к.”АД с ЕИК:......., със седалище и адрес на управление: грШ. пл.“О.“№..., иск да бъде обявен за нищожен сключения между страните договор№1159077/08.09.2024г. за потребителски кредит, като неоснователен; -осъдил К. Й. И. с ЕГН**********, от гр.В.Т. ул.“А.М.“ .... да заплати на „С.к.”АД с ЕИК:....., със седалище и адрес на управление: грШ. пл.“О.“№..., сумата от 850.00лв., представляваща остатъчна главница по договор за потребителски кредит 1159077/08.09.2024г., заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 15.01.2025г. до окончателното и изплащане, както и сумата 95.35лв., представляваща възнаградителна лихва произтичаща от същия договор , дължима за времето от 08.10.2024г. до 08.01.2025г.; -осъдил, основание чл.78 ал.1 от ГПК, К. Й. И. с ЕГН**********, от гр.В.Т. ул.“А.М.“ .....да заплати на „С.к.”АД с ЕИК:......, със седалище и адрес на управление: грШ. пл.“О.“№....., сумата 1300.00лв., представляваща направени по производството разноски.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от К. Й. И.(чрез адв.Н.

М.М. от АК-Ямбол) против Решение№700/16.05.2025г. по гр.дело№3812/2024г. на ВТРС в частта, с която е съдът е отхвърлил предявения, на основание чл.22 ввр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, иск да бъде обявен за нищожен сключения между страните договор№1159077/08.09.2024г. за потребителски кредит, като неоснователен. Счита решението на РС-Павликени за неправилно. Оспорва изводите на ВТРС, че процесният договор напълно съответствал на повелителната норма на чл.11 ал.1 т.10 1 от ЗПК. В процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.20%.

Посочената фиксирана лихва от 41.00% не било ясно как точно се съдържа в ГПР и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. ГПР представлявала величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Такава методика не се съдържала и в ОУ(в чл.28 от ОУ било указано, че ГПР е посочен в договора, като размерът му е изчислен в съответствие с приложение№1 към чл.19 ал.2 от ЗПК). Нито в договора, нито в ОУ се съдържат данни за параметрите на формиране на ГПР. При липсата на данни за наличие на конкретни разходи по кредита, които се включват в ГПР, не ставало ясно как е формиран същият от 49.20%. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречала на изискването за яснота, въведено с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Приемало се още, че изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК е нарушено, ако ГПР е посочен като процент, но не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Оспорва изводите на ВТРС, че невключването на разхода за заплащане на неустойката в ГПР не заобикаля забраната на чл.19 ал.4 от ЗПК, защото тя е по начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по чл.6 от договора, а такъв вид разход правилото на чл.19 ал.3 т.2 от ЗПК изрично указвало, че не бил елемент от ГПР.

Жалбоподателката счита, че начислената неустойка е разход по кредита и следва да бъде включена в ГПР. Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът разполагал с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение/арг. от чл.16 от ЗПК/, като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да откаже предоставянето на кредита чл.18 от ЗПК. В случая осигуряването на обезпечение не било предварително условие за сключване на договора, т.е. кредиторът изначално бил преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита.

Така, поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчители или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърлял риска от лошата си преценка в тежест на длъжника. Счита, че неустойката накърнявала добрите нрави, което я правело нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД. Счита, че клаузата за неустойка(по начина на уговарянето и) излизала извън присъщите на този договорен ангажимент функции — да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. В случая не била налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантирала възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно.

Формално тази неустойка била уговорена като санкционна, но същата не зависела от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Изцяло липсвал обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника(съгласно чл.27 ал.2 от договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение, неустойката се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита). Включена по този начин като падежно 2 вземане(арг. от чл.27 ал.2 от договора), претендиралата сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на кредитодателя, което е единствената цел на начисляването и. С неустойката в полза на кредитора, всъщност се обезпечавали вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33 ал.1 от ЗПК.

Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Ето защо били нарушени разпоредбите на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Така, задължението за заплащане на неустойка било нищожно, а начислените въз основа на него парични задължения са недължими при първоначална липса на основание в хипотезата на чл.55 ал.1 предл.I от ЗЗД. Макар формално, процесният договор да покривал изискуеми реквизити по чл.11 ал.1 от ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондирали на изискуемото съдържание - ГПК по кредита и общата сума, дължима от потребителя, нормата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, която възпроизвеждала текста на чл.10(2) на Директива 2008/48 /ЕО била нарушена, поради некоректното посочване на ГПР, в който не са включени дължимите суми за неустойка, а е следвало да бъде сторено това. Moли съда да отмени решението на ВТРС в частта относно отхвърления иск за прогласяване за недействителен сключения между страните договор, като моли да бъде прието за установено, че сключеният между страните Договор№1159077/08.09.2024г. за потребителски кредит е нищожен чл.26 ал.1 от ЗЗД ввр. чл.22 ввр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Претендират се разноските пред двете инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „С.к.”АД(чрез адв.Х. М. от САК), с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно, по съображения по същество, развити в отговора на жалбата. На основание чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10 ал.1 чл.11 ал.1 т.7–т.12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, както и с тези на ЗПФУР, по реда на който е сключен процесния договор. Договорът бил сключен при насрещни изявления на страните разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал изричното си съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР.

Потребителят е отправил искане за сключване на договор за заем между него и „Стик-Кредит"АД, което било попълнено собственоръчно от Кредитополучателя посредством сайта на Кредитодателя.

По този начин кредитополучателят е обективирал волята си да сключи договор за паричен заем със „Стик-Кредит"АД. Кредитодателят изпратил на посочената от кредитополучателя електронна поща Общите условия и СЕФ, съдържащ цялата преддоговорна информация за искания от Потребителя паричен заем, а в системата на кредитодателя е бил наличен за изтегляне проект на договора за кредит. Потребителят се запознал с всички условия предварително и след това е подписал договора, чрез съответните опции в системата на кредитодателя. Описаните действия изцяло опровергавали твърдението, че клаузите на договора противоречат на закона, на принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по него, като сам е избрал параметрите и условията му. Счита, че противно на твърдението на въззивника, по отношение на формирането на ГПР били спазени всички, закрепени в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК изисквания.

3

Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно бил посочен размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК компоненти и с оглед чл.19 ал.4 от ЗПК. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67.70% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42.85%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава(не било нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК). Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. ГПР бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът не е обезпечен(към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума). Начинът на формиране на размера на неустойката бил ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя същата била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично и в плана за погасяване. Счита за неверни твърденията, че неустойката представлява „добавък към възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит. Освен това, страните се договорили, че неустойката се дължи само след изтичане на срока за обезпечение и само за периода, за който кредитът не е обезпечен. В тази връзка изрично било уговорено правото на потребителя да предостави обезпечение и на по-късен етап от действието на договора, като в момента, в който бъде осигурено обезпечение неустойката спира да се начислява. Счита, че оспорената неустойка била действителна. Съгласно чл.11 ал.1 т.18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона и с практиката, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: дружеството се предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Счита въззивната жалба за изцяло неоснователна. Моли да бъде потвърдено решениeто на ВТРС. Прави възражение за прекомерност на претендираното адв.възнагражение на процес.представител на въззивницата. Претендират се направените по делото разноски.