Решение № 1491 от 13.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1491 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100506156 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата В. С. С. срещу решение № 1550 от 28.01.2024 г., постановено по гр. дело № 4410/2023 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за разликата над уважения размер от 4000 лв. до пълния предявен размер от 18000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 22.05.2018 г.

Във въззивната жалба на ищцата са развити оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, като въззивницата счита, че от събраните по делото доказателства се доказват интензивни неимуществени вреди, а първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани доказателства в тази насока и в нарушение на критерия за справедливост е присъдил твърде ниско обезщетение. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявения иск в цялост.

Въззиваемият-ответник Столична община не е подал отговор на въззивната жалба, подадена от ищцата.

1

По делото е постъпила и въззивна жалба на ответника Столична община срещу решение № 1550 от 28.01.2024 г., постановено по гр. дело № 4410/2023 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е уважен предявеният от В. С. С. осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 22.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 22.05.2018 г. до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, като въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е преценил събраните по делото доказателства и е определил твърде завишен размер на обезщетението. Поддържа, че ищцата е допринесла за настъпването на вредата, като не е проявила минимално внимание при придвижването си по тротоара, а присъденото от СРС обезщетение било в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, доколкото травмата била лека и не е създала значителни неудобства на пострадалата.

Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск в цялост.

Въззиваемата-ищца В. С. С. е подала отговор на въззивната жалба, подадена от ответника, с който оспорва същата. Моли решението в обжалваната от ответника част да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от 2 физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

Отговорността на възложителя има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата, може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е осъществил деликтен състав с поведението си, тъй като не е действал виновно или вредата не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.

Между страните не се спори, а и от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Ц.К.В., която разказва свои непосредствени впечатления като очевидец на инцидента, се установява, че на 22.05.2018 г. ищцата се е движила пеша по десния тротоар на ул. „Плакалница“ в гр. София, когато изведнъж паднала на земята и изпищяла, а свидетелката видяла, че кракът й е попаднал в дупка на тротоара. Ищцата се изправила с помощта на други минувачи, но не можела да си стъпи на крака, поради което свидетелката В. извикала такси и я завела в болница „Пирогов“, където наместили счупването на глезена й.

От изложеното е видно, че ищцата е претърпяла увреждане на здравето в причинна връзка с попадане в дупка на тротоара, прилежащ към общински път – улица на територията на Столична община. По отношение на поддържането на улицата, представляваща общинска собственост, приложение намира разпоредбата на чл. 31 ЗП, която вменява на общината като юридическо лице задължението да поддържа общинската пътна мрежа в състояние, отговарящо на изискванията на движението, което означава изграждането и поддържането на подходяща настилка и тротоар за придвижване на пешеходци (доколкото се касае до улица в жилищен квартал), респ. сигнализиране на препятствията по пътя, които създават опасност за движещите се по него МПС и физически лица, и отстраняването им във възможно най-кратък срок. По делото е несъмнено, че причина за настъпилия инцидент е разрушената настилка по тротоара, което означава, че общината не е изпълнила законовото си задължение да поддържа в изправност общинската пътна мрежа. Доколкото общината като юридическо лице осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на възложената им работа. В случая натоварените лица не са извършили необходимите действия за привеждане на тротоара като принадлежност към пътя в 3 състояние, годно за осъществяване на присъщите му функции, и от това тяхно виновно бездействие (по презумпцията на чл. 45, ал. 1 ЗЗД) са настъпили вреди в правната сфера на ищцата, поради което следва да бъде ангажирана деликтната отговорност на възложителя – Столична община, за обезщетяване на вредите.

По делото не доказва наведеното от ответника възражение за съпричиняване, като липсват каквито и да било данни за проявено от ищцата невнимание при придвижването й по тротоара, напротив – видно е, че свидетелката В. също не е забелязала дупката на тротоара, като я е видяла едва след като ищцата е пропаднала в нея. Ето защо, настоящата съдебна инстанция намира за установено наличието на всички елементи на фактическия състав на основанието, пораждащо в полза на ищцата претендираните вземания, а доколкото в тежест на ответника е да установи поведение на пострадалата, с което същата е допринесла за настъпване на инцидента, то възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се явява неоснователно и не е налице основание за намаляване на обезщетението за обезвреда на причинените неимуществени вреди.

Тъй като претърпените от ищцата неимуществени вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да бъдат обезщетени посредством заместваща имуществена облага, чийто размер съдът определя съобразно критериите, предписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

В настоящия случай следва да се вземе предвид начина на извършване на противоправното деяние и характера на претърпените телесни увреждания – счупване в горния край на предходилна кост на лявото стъпало (средна телесна повреда) в следствие на стъпване в дупка на тротоара. Съдът отчита преживяните от ищцата физически болки и страдания и морални неудобства, свързани с имобилизацията на левия глезен за период от 45 дни с гипсова шина и последвалата необходимост от носене на ортеза за още 35 дни, като през това време В. С. се е придвижвала с две патерици, а след около 2,5 – 3 месеца е проходила самостоятелно. Съобразно приетото и неоспорено заключение на СМЕ, при получаване на увреждането и при раздвижването ищцата е изпитвала силни болки, като и към настоящия момент е обичайно да се оплаква от болки при натоварване и при промяна на времето – симптоми, които често съпътстват травми със счупени кости. Вещото лице е извършило личен преглед на лицето и намира, че възстановяването от увреждането е протекло по обичаен начин, за период от около 2-3 месеца.

Видно от показанията на свидетелката В., ищцата се е възстановила трудно от получената травма, тъй като била по-едра жена. Свидетелката изяснява, че след инцидента В. С. не е идвала на работа в училището през цялото лято, като за началото на новата учебна година през септември вече се била възстановила. Допълва, че през периода на възстановяване ищцата се е оплаквала от болки и смущения и имала нужда от помощ, като свидетелката 4 поддържала връзка с нея и й помагала с пазаруване на необходими продукти.

При определяне на сумата, с която неимуществените вреди трябва да бъдат компенсирани, съдът не изхожда от общоприети средни размери за всички случаи на телесни повреди от даден характер, а изследва особеностите на конкретния случай, като трябва да отчете какви вреди са причинени на конкретното пострадало лице с оглед на обективно съществуващи обстоятелства, свързани с неговата възраст, здравословно и семейно състояние, емоционални преживявания и начин на живот. С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал и при отчитане на конкретните физически и емоционални увреждания, претърпени от ищцата, периода на обездвижване, характера на травмата и протеклия нормално ход на възстановителния процес, настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от В. С. неимуществени вреди е 8000 лв., за която сума предявеният иск следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 18000 лв. – да се отхвърли.

Разпечатката съдържа 29 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6a592dc2-1f52-47e8-846b-9c21cffc2758