Решение № 62 от 09.05.2024, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Велико Търново, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20244001000005 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирани въззивни жалби от Г. С. И. и „НИУРП“ ЕООД – в несъстоятелност против Решение № 59/ 13.06.2023 г. по т.д. № 145/ 2022 г. по описа на ВТОС, с което съдът е признал за установено по предявен от Национална агенция по приходите иск по чл.694, ал.1, т.3 ТЗ, че не съществуват вземане на Г. С. И. от „НИУРП“ ЕООД – в несъстоятелност за нетно трудово възнаграждение за периода 20.07.2016 г. - 20.02.2017 г. в размер на 7 259.40 лв. и лихви върху тази сума за същия период в размер на 3192.13 лв., както и вземане за нетно трудово възнаграждение за периода 21.02.2017 г. - 31.05.2018 г. в размер на 13 963.10 лв. и лихва върху тази сума за същия период в размер на 5 091.79 лв. Решението има за предмет и вземания на две други лица – В. Х. Д. и П. Т. Д., но същите не са обжалвали съдебния акт на ВТОС и той е влязъл в сила за тях. След депозиране на въззивната жалба Г. С. И. е починал и като страни са конституирани неговите законни наследници – Е. А. Ц. и Н. Г. С. – К..

Жалбоподателите Е. А. Ц. и Н. Г. С. – К. поддържат депозираната от техния наследодател въззивна жалба. Считат първоинстанционното решение за процесуално недопустимо като постановено по недопустим иск. Поддържат, че НАП не оспорва вземането на наследодателя им по основание и размер, а единствено се позова на погасяването му по давност, което възражение има процесуален характер и може да бъде релевирано само от длъжника по изпълнението, а не от негов кредитор по реда на 1 чл.134 ЗЗД. Иск с правно основание чл.134 ЗЗД, който нямал за предмет материални и имуществени права на длъжника, бил недопустим, като липсвала и предпоставка за предявяването му от кредитор, защото не било налице бездействие на носителя на правото. Молят решението да бъде обезсилено. Ако съдът приеме решението за допустимо, заемат становище, че същото е неправилно. Поддържа, че синдикът има задължение служебно да впише в списъка на приетите вземания вземанията на работниците и служителите по трудови правоотношения с длъжника без значение дали те са възникнали преди или след откриване на производството по несъстоятелност и докато трае това производство давност върху приетите вземания не тече. Дори да се приемело, че за възникналите след откриване на производството вземания по трудово правоотношение тече 3-годишният давностен срок по чл.111 б.“а“ ЗЗД, както се сочело в обжалваното решение, то този срок бил прекъснат чрез признаване вземанията от синдика, който не прекратил сключените трудови договори и включил вземанията по тях в допълнителния списък на приетите вземания №3. Молят решението да бъде отменено и искът на НАП – отхвърлен. Претендират разноски.

Идентична по съдържание е въззивната жалба, депозирана от „НИУРП“ ЕООД – в несъстоятелност чрез назначения особен представител адв. К. Л.. Споделя становището на другите жалбоподатели, че кредитор не може да се позовава на погасителна давност при оспорване вземането на друг кредитор и че доколкото давността се свързва с бездействие на кредитора, а в случая орган на несъстоятелността има законово задължение да вписва служебно вземанията на последния, не е налице такова бездействие. Сочи, че за възникналите след откриване на производството по несъстоятелност вземания, неплатени на падежа, не е предвидено задължение за предявяване, нито срок за това, поради което те могат да се предявяват безсрочно. Моли решението да бъде отменено и съдът да отхвърли иска на НАП.

Насрещната страна НАП не се е възползвала от правото си по чл.263 ал.1 ГПК на отговор на въззивните жалби. В съдебно заседание заема становище за неоснователност на жалбите. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано и моли да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Неправилно жалбоподателите извеждат от становището си за липса на легитимация на кредитор на несъстоятелния длъжник да наведе възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането на друг кредитор 2 недопустимост на исковата му претенция и оттам на постановеното по нея решение.

Касае се до материална, а не до процесуална легитимация, която рефлектира върху основателността на предявения иск. Искът на НАП с правно основание чл.694, ал.3, т.1 ТЗ е процесуално допустим предвид наличието на посочените в нормата процесуални предпоставки: ищецът притежава качеството кредитор в производството по несъстоятелност, направил е възражение по чл.690, ал.1 ТЗ срещу вземането на Г. С., включено от синдика в списъка на приетите вземания, съдът по несъстоятелността е оставил възражението без уважение и е одобрил списъка, искът е предявен в преклузивния срок по чл.694, ал.6 ТЗ. Правният интерес на кредитора от този отрицателен установителен иск е чрез отричане със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане да се осигури в максимална степен удовлетворяване на собственото му прието вземане във фазата по осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността. С оглед допустимостта на предявения иск първоинстанционното решение е процесуално допустимо и жалбата срещу него следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, в рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Релевантните за спора факти са следните: С Решение № 314/ 20.07.2016 г. по т.д.

№ 56/2016 г. по описа на ВТОС е обявена неплатежоспособността на „НИУРП“ ЕООД с начална дата на неплатежоспособността 01.07.2015 г. и е открито производство по несъстоятелност, а с Решение от 20.02.2017 г. дружеството е обявено в несъстоятелност. В първоначалния списък от 26.10.2016 г. на приетите от синдика вземания са включени предявени от ответника Г. С. с молби от 19.08.2016 г. и 22.08.2016 г. вземания, произтичащи от договори за заем и консултации. С молба вх. № 1002228/ 27.07.2021 г. С. е предявил свои вземания за трудово възнаграждение за длъжността „юрисконсулт“, изпълнявана по трудов договор № 8/ 09.01.2015 г. и допълнителни споразумения към него, като ги е разграничил на два периода: от датата на откриване на производството по несъстоятелност 20.07.2016 г. до датата на обявяване на дружеството в несъстоятелност 20.02.2017 г. – за главници в размер на 7 259.40 лв. и лихва върху тях в размер на 3 192.13 лв. и от датата на обявяване на дружеството в несъстоятелност 21.02.2017 г. до 30.06.2021 г. – за главници в размер на 54 175.86 лв. и лихва върху тях в размер на 8 891.32 лв. Видно от вписаните по партида на дружеството обстоятелства и актове, след първоначалния списък от 26.10.2016 г., са обявени два списъка на приетите вземания – на 15.11.2016 г. и на 13.11.2018 г., които са одобрени от съда по несъстоятелността и в които вземания на Г. С. по трудово правоотношение не фигурират. Предявените на 27.07.2021 г. вземания на С. са включени в списък на приетите вземания, обявен в ТР на 08.06.2022 г., който е бил одобрен от съда по несъстоятелността с Определение № 257/ 25.11.2022 г., обявено в ТР на 28.11.2022 г. В производството по чл.692 ТЗ във връзка с направено от кредитора 3

НАП основано на изтекла погасителна давност възражение срещу приетото вземане за трудови възнаграждения за периода 20.07.2016 г. до 31.05.2018 г. съдът е оставил възражението без уважение. Изложените от него съображения са, че кредиторът може да упражни имуществени права на своя длъжник, когато бездействието му застрашава удовлетворяването му, само чрез иск на основание чл.134 ЗЗД, но не и с възражение в производството по оспорване на списъците и съответно заявеното такова не може да бъде разглеждано. По делото не се спори от ищеца НАП, че С. има право на трудово възнаграждение за исковия период от 20.07.2016 г. до 31.05.2018 г., възлизащо в нетен размер на 21 222.50 лв. /7 259.40 лв. за периода от 20.07.2016 г. до 20.02.2017 г. + 13 963.10 лв. за периода от 21.02.2017 г. до 31.05.2018 г./ При тази фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

На настоящия съд е известна противоречивата практика на съдилищата по въпроса дали кредитор на несъстоятелния длъжник може да се позове на изтекла погасителна давност по отношение на прието в производството по несъстоятелност вземане на друг кредитор, но споделя тази, която е възприета и от първоинстанционния съд, че с оглед характера на производството по несъстоятелност, неговата цел и предмета на предявения отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ и във връзка с чл.134 ЗЗД ищецът като кредитор на несъстоятелността е материалноправно легитимиран при бездействие на своя длъжник – несъстоятелния търговец – да упражни неговото субективно преобразуващо право да погаси правото на друг негов кредитор на принудително изпълнение за събиране на вземането му, като се позове на изтекла погасителна давност. Съдът не констатира изрично произнасяне на ВКС по този въпрос, но в редица негови решения са разгледани отрицателни установителни искове от кредитори, оспорващи вземане на друг кредитор на основание изтекла погасителна давност – Решение № 50072/ 30.08.2023 г. по т. д. № 1184/2021 г., I т. о. на ВКС, Решение № 32/ 18.06.2019 г. по т. д. № 1109/2018 г., I т. о. на ВКС, Решение № 17/ 13.06.2019 г. по т. д. № 1104/2018 г., I т. о. на ВКС, Решение № 128/ 20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г., II т. о. на ВКС. Неправилно жалбоподателите считат, че възражението за давност е процесуалноправно – то е процесуален способ за защита, но е с материалноправен характер и касае имуществено право на длъжника, упражняването на което не зависи от строго личната му преценка. Съгласно чл.134, ал.1 ЗЗД кредиторът може да упражни такива имуществени права на своя длъжник, когато бездействието на последния заплашва удовлетворението на собственото му вземане от него, а неупражняването на правото на позоваване на изтекла давност от длъжника по материалното правоотношение между него и неговия кредитор несъмнено е във вреда на другите негови кредитори, защото намалява възможностите им за удовлетворяване от имуществото му. В този случай кредиторът действа като процесуален субституент на своя длъжник, упражнявайки право, което материалноправно принадлежи на последния. Следва да се обърне внимание, че в 4 настоящия казус кредиторът и длъжникът са свързани лица по смисъла на § 1 т.2 и т.5 ТЗ – Г. С. е бил управител и едноличен собственик на капитала на „НИУРП“ ЕООД, считано от 2016 г., при което е очевидно, че той няма интерес от релевиране на възражение за погасителна давност. По изложените съображения неоснователно е оплакването на жалбоподателите за допуснато от ВТОС нарушение на материалния закон с формирания от него извод за легитимация на кредитора НАП да оспори вземането на ответника С. с позоваване на изтекла погасителна давност.

Съдът намира възражението на НАП за погасяване на вземането на С. от несъстоятелния длъжник за исковия период за основателно, като не споделя становището на жалбоподателите, че с оглед задължението на синдика по чл.687 ал.1 ТЗ за служебно вписване на вземанията по трудови правоотношения, не е налице бездействие на кредитора, което да доведе до погасяване на вземането му по давност.