Решение № 5603 от 26.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5603 гр. София, 26.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Наталия П. Лаловска

Членове:

Д. К. Демирев

МАРИЯ В. А.А при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Д. К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20221100510575 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20022473/17.03.2022г., постановено по гр.д. № 81162/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 124 с-в, Д. Л. М. е осъдена да заплати на Ц. В. М. – З. и Н. В. М. (конституирани като наследници на починалия ищец В.Н.М.), по ½ на всяка от тях, сумата от 3317.61лв. и на И. И. М., сумата от 3317.61лв., представляваща подобрения и разходи в имот, находящ се в гр.София, представляващ офис № 2 в периода от 16.11.2014г. до 10.09.2018г., находящ се на първи етаж в жилищна сграда, находяща се на бул. ********, гр.София, ведно със законната лихва от 15.11.2017г. до изплащане на вземането, както и лихва за забава за периода от 15.11.2014г. до 15.11.2016г., както и лихва в размер на ½ на всяка от Ц. В. М. – З. и Н. В. М. от сумата в размер на 1013лв. и на И. М. в размер на сумата от 1013лв., като са отхвърлени исковете за главница и лихви до пълния им предявен размер.

Отхвърлено е възражение за прихващане със сумата от 16800лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползите на собствен имот, предявено от Д. Л. М. срещу Ц. В. М. – З. и Н. В. М., като наследници на починалия ищец В.Н.М., и И. И. М.. Отхвърлено е възражение за прихващане със сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за непозволено 1 увреждане, ведно със законната лихва от датата на предявяване на възражението, и 20000лв. мораторна лихва от 16.11.2014г. до 20.02.2019г., предявено от Д. Л. М. срещу Ц. В. М. – З. и Н. В. М., като наследници на починалия ищец В.Н.М., и И. И. М.. Д. Л. М. е осъдена да плати на Ц. В. М. – З., Н. В. М. и И. И. М. 63.50лв. разноски по делото, а Ц. В. М. – З., Н. В. М. и И. И. М. са осъдени да платят на Д. Л. М. разноски по делото в размер на 1276.00лв.

Срещу така постановеното решение има подадени въззивни жалби от всички страни, с което по същество се обжалва в цялост решението.

Във въззивната жалба на Ц. В. М. – З., Н. В. М. и И. И. М. (наричани по-долу за краткост „М.“) се обжалва решението в частта, касаеща определения размер на присъдените подобрения в имота. Твърди се, че правилно било прието, че сторените разходи са реално извършени, както и че извършените строително-монтажни работи (СМР) са необходими и полезни разноски за запазване и съхранение на имота, но неправилно бил определен размерът на присъдените разходи. Не била съобразена приетата по гр.д. № 14981/2016г. СТЕ, установяваща вида, обема и стойностите на подобренията /приета в производство по чл.207 ГПК/, не било съобразено, че приетата пред СРС СТЕ установила съществуването на подобренията сочени от ответницата, а в остойностяването липсвали множество по вид и обем дейности, подробно описани в СТЕ по гр.д. № 14981/2016г. Съдът кредитирал СТЕ, която определила размера на подобренията след оглед на имота на 07.06.2021г., към който момент принадлежал на трето лице, съответно били извършени редица ремонтни дейности, от което следвало извод, че извършените от М. подобрения не били видими и дори налични. Това обосновавало извод, че решението е неправилно, доколкото не бил установен реалният размер на подобренията. Считат, че действителната стойност, с която се увеличила стойността на имота възлизала на 57572лв., колкото посочила СТЕ по гр.д. № 14981/2016г. Поради това се иска отмяна на решението в частта на присъдения размер на подобренията и осъждане ответницата да заплати ½ от действително сторените разходи за подобрения в имота в размер на 28786лв., както и 2898.26лв., представляваща ½ от разноските за довършване на общите части на сградата и 592.95лв. – ½ от заплатени данъци за имота, при квоти 4/6 за И. и по 1/6 за Н. и Ц..

2

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д.

М., която твърди, че жалбата е неоснователна. Излага доводи, че СТЕ по гр.д.

№ 14981/2016г. не следва да се кредитира, същата била оспорена, а и не е била необходима, защото след огледа през 2016г. М. продължили да упражняват фактическа власт върху имота до средата на 2020г., а с поставените въпроси по нея по същество целели избягване на водене на исков процес по доказване по надлежния ред на сторените разходи по пера. Сочи, че всички факти и данни въз основа на които е следвало да се изготви заключението по СТЕ били спорни и било недопустимо възлагане на задача по експертиза по едностранна декларация от страна на молителите, без каквито и да било писмени документи установяващи твърдените за направени разходи. Спорни били въпросите кой бил извършителят на намиращите се в имота СМР, които от претендираните СМР са подобрения, имат ли молителите качеството подобрители, кога били извършени СМР, от кого и т.н. Изложени са аргументи, че след заключението по СТЕ по гр.д. № 14981/2016г. собствениците узнали, че М. били извършили подобрения, поради което и непосредствено след това с нот.покана са поискали премахването им, но след получаване на поканата на 28.09.2016г. М. продължили 4г. да упражняват фактическата власт и умишлено не вдигали нежеланите от собственика движими вещи и обзавеждане. Така и подробно посочените и описаните към нот.покана довършителни работи и обзавеждане за премахване не подлежали на заплащане. Твърди, че след насилственото завземане на имота през 2005г., както и след влизане в сила решението по чл.108 ЗС за предаване владението на ½ ид.ч. от имота, М. не е влизала във владение, вкл. до момента, нито се е ползвала от подобренията, поради което и исковете били неоснователни поради липсата на фактическия състав на неоснователното обогатяване. Не отговаряло и на истината твърдението, че приетото заключение на СТЕ пред СРС било изготвено само по поставени от М. задачи, доколкото в приложената към заключението таблица били посочени налични в имота СМР и обзавеждания, за които М. не поставяла задачи. Така и твърдението, че ищците оспорили приетата пред съда СТЕ било невярно, вкл. не са направили и искане за допълнителната СТЕ. В същото вещото лице посочило размера на сумата, с която би се увеличила стойността на имота в резултат от твърдените, но недоказани в процеса СМР.

Подадена е и въззивна жалба от Д. М., в която са развити подробни 3 конкретни доводи за неправилност на решението. Иска се обезсилването му в частта по възражението за прихващане, съответно отмяната му в уважителната част отхвърляне изцяло на исковете срещу М.. Първо, изложени са аргументи, че съдът неправилно е квалифицирал иска по чл. 72 от ЗС, защото М. никога не са били собственици, а са недобросъвестни държатели, защото завзели имота чрез насилие през 2005 г., тъй като договорът им от 1997 г. е прогласен за нищожен и правните му последици не настъпили. М. в нито един момент не били собственици, както и нямали качеството добросъвестни владелци. Въпреки представените от М. влезли в сила решения, съдът неправилно приел, че е сезиран с иск по чл.72 ЗС, съответно се е произнесъл по така квалифицирания иск, с което допуснал съществено процесуално нарушение, обуславящо неправилност на решението.

Неправилно приел, че осъществяваната от М. фактическа власт е владение, защото придобитата чрез насилие фактическа власт не е владение, а държане, поради което и М. не могат да претендират да са подобрители, а правните им възможности са като държатели. Второ, съдът не обсъдил възражението, че М. не е приемала имота с претендираните подобрения и не ги владяла.

Вземането на М. не възникнало, защото не бил завършен фактическия състав.

След като през 2016г. узнала за претендираните подобрения изразила несъгласие с тях, обективирано в нотариална покана, с която поканила М. да ги премахнат, поради което претендираните СМР и обзавеждане не подлежали на заплащане. Трето, неправилно било отхвърлено възражение за погасителна давност, доколкото вземането било изискуемо от момента на извършването му, или най-късно при смущаване на владението с предявяването на ревандикационни искове през 2006 г. и 2012 г., докато настоящият иск е заведен едва през 2017 г. Четвърто, претенцията на ищците била недоказана.

Не били доказани твърдените довършителни работи през 1997-1998г., съответно 2002-2004г., ищците не представили финансови документи, доказващи, че те са извършили и заплатили претендираните строителномонтажни работи (СМР). Съдът подходил формално като необосновано приел, че претендираните довършителни работи били извършени от ищците.

Оспорва се съдебно-техническата експертиза поради липса на изчислено овехтяване, използване на съвременни цени за стари ремонти и включване на незаконно изградена отоплителна инсталация. Твърди се, че към датата на изграждане на сградата в груб строеж към 06.03.2003г. след разваляне на 4 договора за суперфиция, имотът възникнал като вещ, но към тази дата М. не били във владение – в приетия като писмено доказателство насрещен иск от 28.03.2005г. (по друго дело между страните) ищците твърдели (респ. признали по реда на чл.175 ГПК), че нямали достъп вътре в сградата (по твърдения, че В.М. не ги допускала в сградата), поради което нямало как да извършват подобрения, защото от 2002г. до 20.06.2005г. нямали достъп до имота. В този смисъл показанията на св.Обретенов /че през 2002-2003г. в имота били сложени плочки, радиатори и парно/ били недостоверни и не следвало да се кредитират. Пето, с оглед заключението по СТЕ, общата сума, която се претендирала като разход за подобрения без да е била доказана като разход възлизала на 11504.22лв. без амортизации, които разходи не били доказани да са извършени от М., вкл. чрез св.Обретенов. Но остойностяване на извършени преди 15г. СМР към момента на експертизата било недопустимо, доколкото не са дълготрайни материални активи и СМР и движимите вещи били напълно амортизирани. Сочи се, че с нововъзникнало обстоятелство – въвод във владение на купувач /П./ от публична продан и извършен ремонт /2021г./ и премахване на претендираните за заплащане от ищците движими вещи и обзавеждане, което необосновано не било съобразено от съда. Шесто, изложени са доводи за недопустимост на решението в частта му, с която съдът е отхвърлил недопуснати до разглеждане възражения за прихващане.

Твърди, че с определение № 159583/05.07.2019г. съдът не приел за разглеждане предявените възражения за прихващане /5000лв. на деликтно основание, 16800лв. обезщетение за лишаване от ползите, както и за вземане за обезщетение за стойност на разходи за премахване на движими вещи/, с което определение е изключил от предмета на делото въпросните възражения, поради което и М. оттеглила доказателствените си искания, съответно предявила с искови молби вземанията си в самостоятелни съдебни производства, по които имало постановени съдебни решения, вкл. влезли в сила. Въпреки това съдът постановил диспозитиви, с които ги е отхвърлил като недоказани, поради което решението следвало да се обезсили в тази част.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от И., Ц. и Н. М., в който считат жалбата на М. за неоснователна. Изложени са съображения, че правната квалификация е правилна, защото до влизане в сила на решението М. владеели имота на годно правно основание и били добросъвестни владелци. Невярно било твърдението за насилствено завземане на имота, на 5 което М. се позовавала с протокол от 20.06.2005г., защото по делото се намирали множество доказателства, установяващи противоправно поведение на М. и майка . Ирелевантно било когато М. узнала, че М. са извършили подобрения, а твърдението, че същите били извършени без знание и съгласие било невярно, защото М. приела подобренията чрез конклудентни действия, претендирайки срещу М. обезщетение за лишаване от ползване за минал период /по гр.д. № 81035/2017г./. Ирелевантно било дали М. приема или не подобренията, така и неотносимо било дали е или не е във владение на имота.

Неоснователно било поддържаното възражение за давност, защото М. извършили подобренията като владелци и след влизане в сила на решението, с което било установено право на собственост на М. върху ½ ид.ч., М. се явявали подобрители в чужд имот и като такива им се дължало обезщетение.