Решение № 4140 от 10.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4140 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100509289 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20090809 от 15.05.2023 г., постановено по гражданско дело № 62166 по описа за 2020 г. на СРС, 36-ти състав се: ОСЪЖДА Е. А. Ц., да заплати на „С.В.Л.“ ООД, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 200 ЗЗД, сумата от 11 089,93 лв., представляваща неплатена част от продажната цена по сключен между страните договор за продажба, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж № 93, т. ІV, рег. № 15432, дело № 619/20.09.2018 г. по описа на нотариус рег. № 271, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 11.12.2020 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за горницата над уважения размер от 11 089,93 лева до пълния предявен размер от 19 500 лв. като погасен чрез съдебно прихващане с вземане на ответника Е. А. Ц. за сумата от 8410,07 лв. (или 4300 евро), представляваща неустойки за забавено изпълнение на 1 задължения по чл. 1, ал. 2 и ал. 4 от Спогодба от 30.07.2020 г. за периода 01.10.2020 г. – 13.11.2020 г. ; ОТХВЪРЛЯ предявеният от Е. А. Ц. срещу „С.В.Л.“ ООД, насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 11 250 евро (с левова равностойност от 22 003 лв.), представляваща неустойка за неизпълнение на поето задължение по чл. 1, ал.

3 от Спогодба от 30.07.2020 г. за периода от 13.11.2020 г. до 25.06.2021 г.като неоснователен.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Е.

А. Ц., ответник по първоначалния иск и ищец по насрещния. Решението се обжалва в частта, в която съдът е извършил прихващане по първоначалния иск с дължими на въззивницата като неустойка суми, досежно размерът, в който това е направено, както и в частта, в която е отхвърлен насрещния иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД.

Излагат се доводи за неговата неправилност. Сочи, че неустойката, която била предмет на възражението за прихващане в размер на 2150 евро с левова равностойност от 4205 лв. се претендирала за неизпълнение на задължението на ищеца /по първоначалния иск/ да представи копие от внесените документи за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация, с което била нарушена уговорката по чл.8 от Спогодбата.

Действително, удостоверението за въвеждане на обекта в експлоатация било представено като доказателство по делото, но то не било предоставено в срок на въззивницата. Затова намира извода на СРС, че неустойка не се дължи за неправилен. Правилно, обаче, СРС бил приел, че е налице неизпълнение на задължението по чл.1, ал.2 от Спогодбата, в частта относно отстраняването на теч в сутерена на сградите /при гаражите/ и затова на въззивницата се дължало обезщетение в размер на 2150 евро с левова равностойност от 4205 лв. Неправилно, обаче, СРС бил разтълкувал клаузата на чл.1, ал.4 от Спогодбата като с това бил нарушил чл.20 ЗЗД, във връзка с неизвършване в срока на дейностите по Приложение № 1 от Спогодбата, а именно дейност № 3- довършване и измазване на гаражите и мазетата до 30.09.2020 г., както и дейност № 2 – в частта за построяване на козирка на подхода към гаражите.

Вярно било, че СРС се бил позовал на показанията на свидетелите и съдебнотехническата експертиза, но извода бил неправилен. Следвало тази клауза да се тълкува в съответствие със задължителната практика на ВКС, съгласно която неустоечната клауза следвало да се разбира в следния смисъл: 50 евро 2 на ден за всяко неизпълнение на дейност по Приложение № 1“, а не по 50 евро на ден за всяка неизпълнена дейност, като бил приел съда. Видно било, че в Приложение № 1 са детайлизирани дейностите, а съгласно чл.1, ал.4 от Спогодбата: „При неспазването на уговорените срокове за която и да е от работите по приложение № 1, изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 50 евро за всеки ден забава“. Действителната воля на страните била, че се дължи неустойка по всяка от алинеите на чл.1 от Спогодбата. СРС не бил взел предвид, че сроковете по различните алинеи и точки са различни.

Ясна била волята на страните, че неустойка се дължи веднъж за неизпълнение на общо довършване на СМР и отстраняване на некачествено извършените работи по проект /ал.3 вр.ал.2/ и втори път за неизпълнение на поетите от изпълнителя задължения по ал.4. Сочи, че по всяка една от точките в Приложение № 1 били събрани доказателства за неизпълнение на поетите задължения. Затова следвало претенцията за неустойка да бъде уважена в пълен размер. Неправилно СРС бил приел за неоснователен предявеният насрещен иск като се позовал на това, че задълженията на първоначалния ищец /ответник по насрещния/ се съсредоточават до тези по т.2 от Приложение № 1. Противното се установявало от съдържанието на Спогодбата и Приложение №1, където били посочени повече дейности. Освен това в тази част СРС бил тълкувал неправилно и едностранчиво свидетелските показания, без да се държи сметка, че свидетеля М. е в трудово-правни отношения с ищцовото дружество, което го правело заинтересован от изхода на спора. Освен това показанията на този свидетел били в противоречие с останалите доказателства по делото и затова не следвало да бъдат кредитирани. Сочи, че в частта на решението си относно мотивите по възражението за прихващане, СРС бил кредитирал показанията на свидетелите Г. /собственик в сградата/ и Д., но в частта досежно насрещния иск приел, че показанията не били достатъчни. Сочи, че показанията на двете свидетелки се припокривали. Същевременно показанията на свидетелката Л. също не кореспондирали с останалия събран доказателствен материал. Дори свидетеля М. признавал за периодични течове в сутерена на сградата, които били отстранявани, последно 2022 г., както сочела и свидетелката Г.. Съгласно подписаното от страните споразумение от страна на ищцовото дружество било признато наличието на теч. От заключението на вещото лице било видно, че все още има видими следи от течове към 2022 г. в мазетата и по 3 фасадата на сградата,но свидетелката Л. единствено не била забелязала това, и въпреки тези очевидни противоречия, СРС бил кредитирал показанията й.

Считат, че по предявения насрещен иск може да се направи обосновано предположение, че е доказан, още повече, че по делото било признато наличие на проблеми още към 13.11.2020 г., а от показанията на свидетелите се установявало, че тези проблеми били налични или в процес на отстраняване както към датата на завеждане на насрещния иск- 25.06.2021 г., а някои от тях и към настоящия момент.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяване на друго с което да бъде присъден пълния претендиран размер на неустойките, с които е извършено прихващането по първоначалния иск и уважаване в цялост на насрещния иск. Претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца по главния иск и ответник по насрещния /пред СРС/- „С.В.Л.“ ООД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение в обжалваната му пред настоящата инстанция, част. Сочи, че от представеното по делото удостоверение № 814 от 28.09.2020 г. за въвеждане в експлоатация се установявало, че задължението по чл.1, ал.1 от Спогодбата е изпълнено от дружеството предсрочно; същото удостоверение било издадено въз основа на заявление с вх.№ САГ20-УВ00671 от 03.09.2020 г. Твърдението на въззивницата, че не й било предоставено копие от документите било невярно. Тези документи не само й били предоставени, но и били подписани от нея преди внасянето им пред компетентния орган. Освен това от разпита на свидетелите се установило, че въззивницата е била запозната със съдържанието на удостоверението веднага след неговото издаване; това се доказвало и от протокола на ОС на ЕС от 07.10.2020 г. Неоснователен бил и довода за неизпълнение на задължението по т.1, ал.2 от Спогодбата. Твърдението на въззивницата за неизпълнение било общо, освен това не се доказало каквото и да е неизпълнение по вина на дружеството. Доказало се точно обратното- че ищеца е изпълнил всичко по проектната документация, част от която били и измененията, направени в хода на строителството, документирани в издадените екзекутиви. От протокола на ОС на ЕС от 07.10.2020 г. се установявало, че ищцовото дружество се е съобразявало и с волята на собствениците на апартаменти. В този протокол било обективирано решение на етажните собственици, взето по предложение 4 на самата ответница, за намаляване на зелените площи за сметка на паркоместата. От показанията на свидетелката Л. се установило, че първоначално паркоместата са били изпълнени с озеленяване, съгласно проекта като впоследствие етажните собственици по предложение на домоуправителя Е. Ц., взели решение тези паркоместа да бъдат асфалтирани.

По отношение на направеното от ответницата прихващане сочи, че при преглед на съдържанието на Спогодбата и текста на отговора не ставало ясно защо се претендира такова именно със сумата в размер на 2150 евро.

Неоснователен бил и довода за неизпълнение на задължението по т.1 ал.4 от Спогодбата. От показанията на свидетелите се установявало, че задълженията са изпълнени предсрочно. Налагал се извод, че неустойките във връзка с прихващането не се дължали. Неоснователен бил и насрещния иск във връзка с неустойката по чл.1, ал.3 от Спогодбата. Такова неизпълнение по делото не се установявало. Сочи, че свидетелите, доведени от Ц. чели предварително подготвени бележки, а на свидетелката Д. било подсказвано по време на разпита от страна на Ц.. Самата свидетелка говорела за период извън процесния- за 2019 г. Сочи, че представените по делото писмени доказателства напълно опровергавали твърденията на Ц. в насрещната искова молба. Сочи, че ищцовото дружество било изпълнило в срока по Спогодбата – 30.09.2020 г. задължението да завърши всички работи съгласно одобрените проекти- факт, който бил удостоверен два дни преди изтичането на този срок от Главния архитект на СО с издаването на Удостоверението за въвеждане в експлоатация. Това удостоверение представлявало официален свидетелства документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, по установените форма и ред и съгласно чл.179, ал.1 ГПК се ползвало с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти. Този документ бил представен с исковата молба и не бил оспорен от ответницата в срок /с отговора по исковата молба/. Дори да се вземел предвид само този документ, то той отричал претенциите на Е. Ц., както във възражението й за прихващане, така и по предявения насрещен иск от нея.

Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбите:

Препис от обжалваното решение въззивницата е получила на 29.05.2023 г. Въззивната жалба е подадена на 12. 06.2023 г./по пощата/, следователно 5 същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба се явява допустима .

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По основателността на жалбата:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с оглед доклада по делото за безспорни и ненуждаещи се от доказване били обявени следните факти и обстоятелства, включени във фактическия състав на спорното право: че страните са се намирали в облигационни отношения по покупко-продажба на имоти – апартамент № 16, гараж № 10 с мазе № 5 към него и паркомясто № 10 в построена от „С.В.Л.“ ООД сграда, които имоти били прехвърлени на ответника Ц. по нотариален ред; ответника Е. Ц. била заплатила част от продажната цена по окончателния договор за продажба на право на строеж, обективиран в НА от 20.09.2018 г. - сумата от 16500 лв., както и че страните били сключили Спогодба от 30.07.2020 г.