Решение № 386 от 24.06.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. София, 21.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Илияна Папазова

Борис Д. Илиев при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20238002103386 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ю. Р.- Ч., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. П. К., против Решение №136 от 11.04.2023г. по в. гр. д. №90/2023г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, в частта му, с която е потвърдено Решение №554 от 22.11.2022г. по гр. д. №2149/2021г. на Районен съд- Казанлък, в частта му, с която е отхвърлен предявения от касаторката против Дневна детска ясла №8 „Васил Левски“[населено място], [улица], представлявана от директора Р. Т. Т., иск за заплащане на разликата над 55000 лв. до 150000 лв., представляващи обезщетение за причинените й от настъпила на 15.07.2020г. трудова злополука неимуществени вреди. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което в полза на касаторката се присъди сумата от още 95000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Дневна детска ясла №8 „Васил Левски“- [населено място], [улица], представлявана от директора Р. Т. Т., приподписан от юрисконсулт на [община], с който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

1

С определение №1516 от 29.03.2024г. по настоящото гр. д. №3386/2023г. на ВКС, трето гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса за съдържанието на понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и критериите, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, и за задължението на въззивния съд да изложи конкретни мотиви във връзка с тях, за извършване на проверка за съответствието на въззивното решение в обжалваната му част с Постановление №4/1968г. на Пленума на Върховния съд.

Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:

По правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, настоящият състав на съда намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г., понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при телесни увреждания следва да се отчитат степента и продължителността на болките и страданията, понесени от увредения, а когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. При определяне на обезщетението се вземат предвид и конкретните социално- икономически условия и стандартът на живот в страната към момента на увреждането, както и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело.

По същество на касационната жалба:

2

От фактическа страна по делото няма спор между страните, че ищцата С. Ю. Р.- Ч. е работила на длъжността „детегледачка“ в Дневна детска ясла № 8 „Васил Левски“[населено място], като на 15.07.2020г., около 16:30 ч., при изпълнение на служебните си задължения е претърпяла злополука, която е била призната за трудова с разпореждане № 57/22.07.2020 г. на ТП на НОИ- [населено място], изразяваща се в счупване на петата на левия крак, настъпила в двора на детското заведение при тичане след дете в двора. Няма спор, а и от приетите по делото основна и допълнителна съдебно- медицински експертизи се установява, че травмата е наложила извършването на оперативно лечение за поставянето на фиксационни импланти- канюлирани винтове. Впоследствие в хода на оздравителния процес настъпило усложнение- развитие на мекотъканна, а в последствие и на костна инфекция, поради появила се непоносимост към чуждото остеосинтезно средство, което наложило извършването на още пет оперативни интервенции за лечение. В резултат на травмата С. Р.- Ч. развила остеомиелит, а след инцидента развила и синдром на Рейно, който според вещото лице, е възможно да е следствие от стреса. Възстановяването след оперативните интервенции е налагало използването на помощни средства /патерици/, без да се стъпва на контузения крак, за продължителни периоди от време, което обусловило нуждата от чужда помощ. През времетраенето на лечението и възстановяването от различните медицински процедури С. Р.- Ч. изпитвала значителни и интензивни физически болки и страдания, придвижвала се с патерици и не можела да се обслужва сама. От доказателствата по делото се установява и че състоянието на ищцата не й е позволявало да се грижи за детето си, както и да върши каквито и да са обичайни домакински дейности. Психическото й състояние също се влошило, и на няколко пъти изпадала в депресии, тъй като се опасявала, че ще трябва да й отрежат крака. Съгласно заключението на съдебно-психологическата експертиза С. Р.- Ч. развила разстройство в адаптациятатрайна личностна промяна, изразяваща се в продължителен и различен от преди начин на живот. С решения на ТЕЛК на ищцата била определена трайно намалена работоспособност от 75 % за срок до 01.04.2023г. Съгласно заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза, прието пред въззивната инстанция, 31 месеца след травмата състоянието на С. Р. не е възстановено от претърпените телесни увреждания, настъпили в резултат на трудовата злополука и продължава да лекува породените от тях усложнения - остеомиелит на петната кост, некротична лезия на лявото ахилесово сухожилие, хиподинамична анкилоза /обездвижване/ на глезенната, подглезенната и талонавикуларната става, новооткрит остеомиелит на ладиевидната ходилна и на тибиалната кост, незарастваща, декубитална, атонична рана в областта на лявата пета.

Травматичните увреждания, лекувани с многократни оперативни интервенции, са довели до много дълги периоди на ползване на помощни средства и отбременяване на левия крак след всяка оперативна интервенция. Това е водило до несигурна походка, невъзможна самостоятелност, невъзможност за самообслужване, невъзможно провеждане на рехабилитационни мероприятия. Инфекцията, която е засегнала петната кост, а в последствие и меките покривни тъкани, е налагала дълги периоди на лечение с антибиотик, което пък е довело до нарушаване на имунната защита на целия организъм. Дефектите, 3 които постепенно са се увеличили върху левия глезен, са налагали небалансирано използване на десния крак, а оттам и поява на болки в ставите на същия. През повечето време от 31 лечебни месеца левият крак е бил с превръзка, което допълнително натоварва, затормозява и ограничава пострадалия. Прогнозата за настъпването на изцяло оздравителен момент е песимистична, тъй като остеомиелитът на петата на левия крак започва да засяга и някои от съседните кости и се е превърнал в хроничен, с възможна ремисия от 6-8-10 месеца и последваща екзацербация и фистулизиране. На 14.11.2022г. С. Р.- Ч. е посетила клиника по специализирана реконструктивна хирургия в Република Турция, където са й били извършени микробиологично изследване и й е предложена оперативна интервенция, които са за лечение на гноеродни микроорганизми, чиято поява е в пряка причинноследствена връзка с трудовата злополука и усложненията при нея. В края на м.02.2023г. й е била извършена поредна оперативна интервенция за хирургично лечение на животозастрашаващи инфекции на меките и костни тъкани.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че на ищцата следва да се определи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 55000 лв., като за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. искът е преценен за неоснователен с оглед социално-икономическите условия в страната и възможността допълнително настъпилите след приключване на настоящото производство вреди от трудовата злополука да бъдат претендирани чрез отделен иск.

ВКС намира тези изводи за частично необосновани и формирани в нарушение на материалния закон. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че не са били оценени в достатъчна степен от въззивния съд релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, установени по делото, а именно- продължителния период /общо 31 месеца към датата на устните състезания пред въззивния съд/, през който ищцата е изпитвала физически и психически болки и страдания и битови неудобства; продължителността на лечението и извършените общо шест оперативни интервенции, които не са довели до настъпване на оздравителен процес; настъпилите в резултат на увреждането и лечението му множество усложнения в здравословното състояние на ищцата; отражението, което инцидентът е имал върху начина й на живот, а именно- нарушените й възможности да се грижи за петгодишното си към датата на инцидента дете, както и да продължи трудовата си кариера и да води социален живот; установените от заключението на приетата по делото съдебнопсихологична експертиза нарушения в психичния баланс на пострадалата, довели до разстройство в адаптацията. При отчитане на така посочените обстоятелства, както и на икономическите условия в страната към момента на увреждането, настоящият състав на съда намира, че на ищцата следва да бъде определено обезщетение за понесените от нея в резултат на претърпяната трудова злополука неимуществени вреди в размер на 80000 лв. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответната детска ясла за намаляване на дължимото на ищцата обезщетение поради допусната от нея груба небрежност, като така постановеното решение не е било обжалвано от ответника, поради което посоченото възражение не подлежи на обсъждане. Ето защо в частта му, 4 с която исковата й претенция е била отхвърлена за разликата над 55000 лв. до 80000 лв., обжалваното решение следва да бъде отменено, като ответната детска ясла се осъди да заплати на ищцата сумата от още 25000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея от датата на увреждането- 15.07.2020г. до окончателното й заплащане. В останалата му обжалвана част, с която искът е бил отхвърлен за сумата над 80000 лв. до пълния му предявен размер от 150000 лв., обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила.