Решение № 700 от 14.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 700 гр. София, 13.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Ст. Янева

Членове:

Темислав М. Д.

Яна Борисова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100502176 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 29.10.2021 г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 20201703/22.10.2021 г. по гражданско дело № 35916/2020 г. на Софийския районен съд, 56 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Д.А.О.“ ЕООД искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 314,51 лева до 3784,69 лева, представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.12.2016 г. до 28.2.2019 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, сумата над 4,20 лева до 58,92 лева, представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2016 г. до 28.2.2019 г., с които суми ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, сумата над 7,34 лева до 633,30 лева, представляваща мораторна лихва върху цената на топлинна енергия, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът е осъден да плати на ответника сумата 370,89 лева, представляваща разноски по исковото производство.

1

Жалбоподателят поддържа, че необосновано и в противоречие с разпоредбите на материалния закон първоинстанционният съд е приел, че в негова полза не съществуват вземания срещу ответника. По делото било доказано, че ответникът е титуляр на правото на собственост върху процесния имот, както и че в процесния период е доставена топлинна енергия и е извършена услугата дялово разпределение, като между страните не бил сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди.

Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна - ответник по исковете „Д.А.О.“ ЕООД, оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата на ищеца и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част.

Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по

ОСНОВАТЕЛНА. същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника „Д.А.О.“ ЕООД за следните 2 суми: 3784,69 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода декември 2016 г. - април 2019 г. в имот с аб. № 341824, 58,92 лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода декември 2016 г. - април 2019 г., заедно със законната лихва от 27.1.2020 г. до погасяване на задълженията, 633,30 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 31.1.2017 г. – 21.1.2020 г. и 4,64 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 30.1.2017 г. – 21.1.2020 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот, но между страните не е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия съобразно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Въпреки това през процесния период ответникът е потребявал енергия в имота, поради което дължи и следва да плати стойността на доставеното количество енергия, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, както и таксата за дялово разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава, поради което претендира и обезщетение за забава. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство.

Ответникът оспорва исковете за периода до 28.2.2019 г., като поддържа, че до този момент между страните не е било налице облигационно правоотношение, а имотът е ползван от трето лице – „Д. 97“ ЕООД, с което ищецът е имал сключен договор за продажба на топлинна енергия.

С решението на първоинстанционния съд са уважени исковете за установяване на следните вземания: за цена на топлинна енергия за сумата до 314,51 лева и за периода март 2019 г. – април 2019 г.; за такса за предоставяне на услугата дялово разпределение в размер на 4,20 лева за посочения период, заедно със законната лихва от предявяване на исковете до погасяване; за мораторна лихва върху цената на топлинна енергия в размер на 7,34 лева; за сумата 0,10 лева – мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение.

В тази част, както и в частта, с която е отхвърлен искът за установяване 3 на задължение за мораторна лихва върху таксата за ДР за разликата до пъпния предявен размер от 4,64 лева, решението не е обжалвано и е влязло в сила.

По правната квалификация на исковете за главници:

Последната се определя от съда съгласно твърденията на страните относно фактите /обстоятелствата, на които се основава/, а не относно правото. Съдът не е длъжен да се съобразява с правната квалификация на правоотношението, която ищецът сочи. Дължи определянето , след като съобрази заявените обстоятелства, на които се основават исканията. В случая ищецът твърди, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, който се намира в сграда в режим на етажна собственост, че е ползвал доставената в имота топлинна енергия, че в сградата е извършвана услугата дялово разпределение, че между страните не е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за небитови нужди /т.е. – не е подписван документ/.

При тези факти ищецът дава правна квалификация на претенциите си по чл. 59 ЗЗД, като и използва и термина „неоснователно обогатяване“.

Тези фактически твърдения обаче не се подвеждат под посочената в исковата молба правна квалификация. Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ /в редакцията, действала към процесните отношения/, продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, а съгласно разпоредбата на чл. 153, ал.

1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Доколкото в чл.

153, ал. 1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се прилага единствено за битови клиенти на топлинна енергия, то следва, че всички собственици/ титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са потребители на топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или за небитови нужди.

Следователно и по силата на чл. 153 ЗЕ, имаща характер на специална спрямо нормата на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, ако се твърди, че ответникът е придобил собствеността върху процесния имот, то това твърдение следва да се квалифицира като такова за възникнало договорно правоотношение между 4 страните, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота в топлоснабдената сграда /респ. на потребител на топлинна енергия/, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот.

Ако се приеме обратното – че за търговци облигационното правоотношение възниква едва с факта на сключване на писмен договор /осъществяването на който зависи единствено от волята на търговеца/, то в случая той би бил в по-благоприятно положение от битовия клиент – физическо лице, от потребителя. Това е така, защото всеки потребител-битов клиент, става страна по облигационното правоотношение с факта на придобиването на имот с топлоснабдена сграда. А за търговеца, професионалист, който законът никога не толерира като по-слаба страна, би се дало право на избор – сам да реши да сключи или да не сключи договор с доставчика на топлинна енергия. Такъв подход на законодателя не е мислим, поради което и съдът несъмнено счита за правилен и законосъобразен горния извод за еднакво положение на собствениците на имоти в сграда в режим на етажна собственост, независимо дали са търговци ли не.

Ето защо и като не се държи сметка за твърденията относно правото, ищецът твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника.

Предявените искове за главница следва да бъдат разгледани при посочената правна квалификация, като първоинстанционният съд е разгледал всички релевантни към точната квалификация факти.

По исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:

Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. С протоколно определение от 28.9.2021 г., постановено по делото на СРС, за безспорно е обявено обстоятелството, че в процесния период ответникът е бил титуляр на правото на собственост върху процесния имот. Ето защо и предвид изложеното погоре е придобил качеството потребител на ТЕ.

Действително, установява се от доказателствата по делото, че 5 преходният собственик на имота е „Д. 97“ ЕООД, че през 1997 г. това лице е подало до ищеца молба за откриване на партида, както и че в процесния период - до 28.2.2019 г., между ответника и това лице е бил сключен договор за наем на процесния топлоснабден имот. В мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГК е посочено, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.