Определение № 396 от 29.06.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 396 гр. Варна, 28.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Магдалена Кр. Недева

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Д. Томова като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20243001000242 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на К. Г. У. срещу решение №20/25.03.2024г., постановено по електронно дело

20233400900031(ТД31/2024г на ОС-Силистра), В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на банка-кредитор за установяване на оспорени от кредитополучателя задължения по договор за потребителски кредит за връщане на предсрочно изискуема главница; просрочена възнаградителна лихва; наказателна лихва за просрочие до обявяване на предсрочна изискуемост; обезщетение за забава след предсрочна изискуемост; разсрочена в анекси договорна лихва, премии по застраховка и разходи за сметка на длъжника.

По предварителните въпроси: Въззивникът е бил освободен от задължение за внасяне на такси с определение №77/29.04.2024 (чието съдържание като електронен документ настоящият съд установява чрез справка по приложеното електронно дело). Жалбата отговаря на останалите изисквания на чл. 260 и чл. 261 ГПК и е надлежно администрирана.

Пълномощните на представителите на насрещните страни включват овластяване за настоящата инстанция.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият кредитор е упражнил право на отговор по връчената му чрез пълномощник жалба.

По допустимостта на обжалването: Жалбата е депозирана в срок лично от ответник, който има интерес да обжалва съдебен акт, с който са установени като изпълняеми вземания оспорените от него задължения.

Макар да е посочил, че обжалва постановеното решение в цялост, доколкото първата инстанция е отхвърлила частично една от съединените претенции, въззивният съд може да приеме сезирането си за въззивен контрол само в 1 частта на уважените части от претенциите на кредитора. Въззивното производство по установяване на тези размери и обусловено от него определяне на разноските е допустимо.

Доклад на въззвния съд:

Въззивникът К. Г. У. се позовава на процесуални нарушения при очертаване на предмета на спора, като сочи неразгледаните от първата инстанция възражения по валидността на кредитния договор като цяло, евентуално на негови отделни съществени елементи, които не само са били заявени от оспорващия длъжник в отговора по иска, но и подлежат на служебно установяване като част от задължението на съда да прилага императивна потребителска закрила. Счита за необосновани изводите на съда за валидно задължаване на потребителя при неточно оповестяване на ГПР в сключения договор, без да са посочени елементите, които го формират (чл. 19 ал.1 ЗПК) по разбираем за клиента начин според изискванията на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК. Сочи, че не е бил изяснен спорен по делото факт относно включването в оповестените разходи и на допълнителната финансова тежест за потребителя поради изискването за лично застраховане на кредитополучателя в полза на банката кредитор. Оплаква се и за необосновано възприемане на неубедителното заключение на експерта, който не е съпоставил данни за получените от кредитора плащания с действителните задължения (които при уважаване на възраженията биха били различни от начислените от банката въз основа на начално невалидния договор, евентуално поради допълнително оскъпяване с поредица от анекси, сключвани с кредитора вместо своевременното обявяване на предсрочната изискуемост при невъзможност за продължаване на изпълнението след загуба на доходите от труд на кредитополучателя). Оспорени са като необосновани и изводите на съда за валидността както на първоначално сключения договор, така и на анексите, без да са мотивирани ясно причините за промяната в сумите на дължимата главница при всяко разсрочване и без да е изследван анатоцизмът, породен при олихвяване на отсрочваните вноски за главница и лихви. Счита, че съдът не е упражнил в цялост служебната си активност да изясни въпросите относно оповестяването на ГПР и неубедителните отговори на вещото лице по конкретно поставените от ответника въпроси относно начина на формиране на размерите на месечните вноски. В тази връзка въззивникът моли за повторно събиране на експертно заключение, евентуално допълване на изследваните от вещото лице въпроси.

Въззиваемата страна ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД , чрез юрисконсулт Е. оспорва оплакванията с доводи за правилно установени факти и изводи по прилагане на закона, както по отношение на обявения в договора ГПР, така и по възраженията за нарушени права на потребителя.

Сочи, че премиите по договорената застраховка не са били отразени като допълнителни разходи в размера на ГПР, тъй като сключването й е било доброволен избор, а не задължение на потребителя и начисляваните за нея суми, макар и да са били добавени към погасителния план, са били събирани от банката за застрахователя. Обосновава индивидуалния характер на уговорките за възнаградителна и наказателна лихва, включени в кредитната сделка, като част от съществено съдържание на банковия кредит, като сочи, че нито методиката за определяне на плаващия лихвен процент въз основа на 2 обективни фактори, нито условията за разсрочване на вноски поради пандемия и затрудненията на клиента са били налагани недобросъвестно от кредитора в ущърб на потребителя. Изложени са и доводи за съответствие на съдържанието на уговорките, въз основа на които са изчислени и задълженията, отчетени от вещото лице, както с императивните изисквания, посочени в чл. 22 ЗПК, така и на задълженията за облекчения по време на извънредното положение в чл. 6 от ЗАКОН за мерките и действията по време на извънредното положение. Позовава се и на задължителната практика по приложение на специалната уредба на правото на предсрочна изискуемост, отчетена в обжалвания акт.

По доказателствата:

Оплакванията на въззивника по установяване на фактите, относими към възраженията му по валидността на договора като цяло, евентуално уговорките, въз основа на които са били начислявани задълженията на клиента са пряко обусловени от прилагане на установени в публичен интерес материалноправни норми, които съдът следва да приложи при своето произнасяне в изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК.

Правна квалификация на претенцията на ищеца и възраженията на ответника, основани на несъотвествието на съдържанието на сделката със специалните изисквания на ЗПК и по-общата закрила по ЗЗП е докладвана, макар и лаконично с възпроизвеждане на твърдения за факти, без да съдържа указание за приложимия закон, въз основа на който тези твърдения биха имали сочените от страните правни последици. При постановяване на обжалваното решение съдът е приел, че въпреки, че на клиента на банката е била предоставена услуга по потребителско кредитиране, общата закрила по ЗЗП е изключено поради индивидуално договаряне с правоспособен юрист, като е обсъдил само изрично предявени възражения за недействителност, основани на неточно оповестен ГПР и анатоцизъм при договаряне на анекси.

Нито в устния доклад на съда, нито в мотивите по правните изводи липсва посочване и на други ограничения на свободата на договаряне(дори и то да е било индивидуално по своя характер), въведени с приложимия Закон за потребителския кредит. Съответно не са били обсъждани съответствието на съдържанието на договора с императивните изисквания за ограничаване на отговорността на потребителя за разходи, които не са били оповестени и за обезщетения за забава над законна лихва. Въззивният съд е длъжен да прилага служебно правилата, отричащи валидност на клаузи, накърняващи права на потребителя, независимо дали са въведени със специален или общ закон и дали страните са се позовали на съответните разпоредби (т. 1 от ТРОСГТК 1/2013 ВКС). Адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и след преклудиране на процесуална защита на ответника. В този смисъл е и общото задължение по чл. 7 ал.3 ГПК, изискващо от съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като изгодни за себе си факти по спора.

Потребителската закрила(независимо дали общата по ЗЗП или предвидена в специални закони) изисква от съда служебно да обяви на страните готовността си за прилага правилата за изключване на валидността на 3 неравноправни по характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени или дори и да са категорично индивидуално договорени попадат в специална нормативна забрана в защита на потребител ( ТРОСГТК 1/2020 на ВКС).

Въззивният съд съобразява, че предметът на делото се отнася до потребителски кредит, което налага прилагане на специални норми с императивен характер (чл. 10, 10а, чл. 11, 19, 20, 21, 22, 33, 33а ЗПК), преди субсидиарно приложимата най-общо формулирана в закона закрила срещу договаряне между неравнопоставени страни, каквито са лицето, търсещо кредит извън професионална дейност и специализирана във финансови сделки кредитна институция (чл. 143-146 ЗПК). В конкретния случай според твърденията на заявителя–кредитор, задължението на длъжника е възникнало като първоначален договор за потребителско кредитиране без обезпечения, но съпътстван с индивидуално договорена предложена от кредитора застраховка на финансовия риск от загуба на платежоспособност в полза на кредитора, а това изисква от съда да провери изцяло както общите параметри на пакета от съглашения, сключено по повод на кредитирането, така и предварителното обявяване с конкретно съдържание на уговорките по бъдещото обвързване с изискуем по закона Стандартен формуляр, както и действията на кредитора по прилагането на приетите от потребителите клаузи. В тази връзка следва да се преценява и защитата на въззиваемия ответник по оспорване именно на възприемането на обвързаността му като клиент, запознат с последици от уговаряне на начина на предварително събиране на застрахователни премии в полза на застрахователя, платими за негова сметка от агента-банка наред с текущите вноски за главница и лихва.

Въззивният съд съобразява, че решаването на спора между страните налага и изясняване на съответствието със специалния закон (ЗПК) и общите изисквания за закрила на потребителите не само на основното съдържание на уговорките относно връщането на предоставена по сметка на клиента главница и възнаграждението за ползването й, но и всички допълнителни уговорки, посочени от ищеца като основание за възникване на дълга до претендирани остатъци, каквито са уговорката за предварително оповестяване на два приложими плаващи лихвени процента (фиксиран и плаващ), уговорената методика за отчитане на референтния процент СЛП като компонент на текущо променлив лихвен процент, уговорката за ползване на лична застраховка сключена като обезпечение в полза на кредитора и допълнителните разходи по заплащане на премии по тази лична застраховка, уговорка за заплащане на такси, обявени в тарифа на банката, размера на задълженията при допусната забава и основанието за начисляване на допълнителни разходи в тежест на кредитополучателя поради направени разноски за събиране на просрочен дълг чрез нотариално уведомяване на длъжника. Първоинстанционният съд е пропуснал да направи това, поради което и с оглед осигуряването на прилагането на потребителската закрила(чрез отричане на действителност на уговорки, противоречащи на ЗПК или чрез обявяване на неравноправния им характер по смисъла на ЗЗП) в цялост от въззивния съд, следва да бъде дадена възможност на страните да заявят аргументите си, да отстранят непълноти в твърдения и евентуално да допълнят доказателствата по делото.

4

Независимо от позицията на спорещите страни обаче, доколкото дори и в случаите на пълно несъответствие с специални нормативни изисквания, законът изисква от договарялите се с кредитор потребители да върнат получен като главница кредит(чл. 24 ЗПК), настоящият състав следва да подготви и служебно установяване на различни варианти на размери на задълженията, които да приложи като съд по същество при различни хипотези на установяване на валидно основание за дължимо плащане и различни размери към съответно релевантни моменти на преустановяване на ползване след обявена предсрочна изискуемост .