Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 571 от 08.07.2024, Окръжен съд - Хасково

Съд
Окръжен съд - Хасково
Дело
Гражданско дело 510/2024
Вид
Определение № 571
Подписан
08.07.2024
В сила
29.07.2024
Състав
МИЛЕНА ДИМИТРОВА ДЕЧЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 129, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 20а, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 1 · Закон за международния търговски арбитраж
  • чл. 7 · Закон за международния търговски арбитраж
  • чл. 2в · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 571 гр. ХАСКОВО, 08.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Гражданско дело № 20245600100510 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба с вх. № 6020/20.06.2024 г. от В. Х. А. срещу Сдружение „Българска стопанска камара – Съюз на българския бизнес“.

Съдът, след като се запозна с исковата молба, намира, че предявеният с нея иск е недопустим и производството следва да бъде прекратено. Съображенията за това са следните:

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът посочва, че ответника е юридическо лице с нестопанска цел – сдружение, регистрирано и вписано в регистър БУЛСТАТ, като към него е учреден арбитражен съд, който нямал качеството на самостоятелно юридическо лице. Арбитражният съд при БСК решавал спорове по реда на ЗМТА и ГПК при наличието на арбитражна клауза, притежавал собствен устав, правилник за разглеждане на делата, тарифа, собствена структура, включваща президиум, арбитражна колегия, медиатори и секретариат. През 2019 г. било прието изменение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, чийто нов чл. 2в предвидил реализиране на имуществена отговорност на съдилищата за причинени вреди вследствие на правораздавателната дейност, в резултат на „достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз“. Ищецът твърди, че според него нямало пречка след като съдилищата носят такава отговорност, тя да бъде носена и от частните арбитражни съдилища, тъй като са носители на правораздавателна власт, преотстъпена им от държавата. И тъй като Арбитражният съд при БСК не бил самостоятелно юридическо лице, настоящият иск се предявявал срещу Сдружение „Българска стопанска камара – Съюз на българския бизнес“, чието поделение или част от БСК се явявал и Арбитражният съд.

Ищецът твърди, че през 2021 г. предявил пред Арбитражния съд при БСК иск, основан на прехвърлено на него вземане, по който иск се образувало арбитражно дело № 21/2021 г. Искът е предявен за сумата от 124 500 лв. въз основа на договор за цесия от 30.01.2019 г., с който ответницата по иска му е прехвърлила цялото си вземане срещу трето лице в размер на 62 550 евро главница и 1789.62 евро лихва. С решение от 13.07.2022 г. АС при БСК уважил предявения иск в размер на 62 250 лв. и го отхвърлил за остатъка до пълния му размер от 124 500 лв., като решението е влязло в сила и след това бил издаден изпълнителен лист № 32/05.08.2022 г. по ч.гр.д. № 467/2022 г. на ОС – Хасково. За да постанови решението си, АС при БСК се мотивирал, че двамата с ответницата са извършвали юридически действия по представляване и защита на третото лице пред ЕСПЧ в Страсбург. Според ищеца с това си действия АС при БСК допуснал достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, като не се съобразил с уговореното между ищеца и 1 ответницата в договора за цесия. Изложени са подробни съображения в подкрепа на това твърдение. Ас при БСК допуснал и друго особено съществено нарушение на правото на ЕС, тъй като в решението му липсвали каквито и да било мотиви относно прилагането на чл.

20а, ал. 1 ЗЗД, въпреки че ищецът се позовал на това правило. Обосновава се, че тези нарушения на правото на ЕС са съществени и умишлени, като се нарушава чл. 47 ХОПЕС и чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. На тези основания ответника дължал на ищеца сумата, която те му била присъдена с арбитражното решение, лихва за забава, платена арбитражна такса и лихва върху същата. В петитума на исковата молба се отправя искане ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 62 250 лв., представляваща причинени имуществени вреди вследствие на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС – чл. 47 ХОПЕС, изразяващо се в неприсъждане на цялата сума от 124 500 лв. по арбитражно дело № 21/2021 г. на АС при БСК, 19 060 лв. лихва за забава за периода 10.11.2021 т. – 20.06.2024 г., ведно със законната лихва върху горната сума след 20.06.2024 г. до окончателното й изплащане; 2020 лв., представляваща платена арбитражна такса, 614 лв. лихва за забава за периода 18.11.2021 г . – 20.06.2024 г., заедно със законната лихва след 20.06.2024 г. до окончателното й изплащане;

1920 лв., представляваща платена арбитражна такса, 569 лв. лихва за забава за периода 15.12.2021 г. 0 20.06.2024 г., заедно със законната лихва след 20.06.2024 г. до окончателното плащане.

Ищецът претендира разноски, представя писмени доказателства към исковата молба.

С оглед на така изложеното в съдържанието на исковата молба се налага извода, че предявеният иск е недопустим.

Целта на закона по смисъла на чл. 1 вр. чл. 7 ЗМТА е да се уреди правна възможност на страните по един частноправен спор да учредят правораздавателна власт в полза на орган, който не е държавен и не е проява на публичната власт в държавата, като целта му е да разгледа породения между страните спор и да го разреши с акт, който има последиците на силата на пресъдено нещо.

Само по себе си арбитражното производство не е съдебно производство в тесния смисъл на това понятие, тъй като представлява една договорна алтернатива на исковия процес, която страните избират по своето усмотрение и по свое желание. В този смисъл арбитражният съд не е част от съдебната система в държавата. Арбитражната клауза и възможността един спор да се разгледа от арбитражен съд намират своето основание именно във факта, че арбитражът не е част от държавното правосъдие и това обуславя различният начин за неговото учредяване, структура и компетентност. Когато се изясни, че арбитражът е едно недържавно и доброволно правораздаване, а арбитражното производство е несъдебно исково производство, тогава следва извода, че разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ е неприложима към претенции за обезщетяване на вреди, настъпили от правораздавателна дейност. Законодателят има предвид именно държавната правораздавателна дейност – тази, която се осъществява от съдилищата като публични органи в съдебната система на държавата, а не арбитражното производство. Тази идея на законодателя е основна с оглед целта на самия закон – законодателят регламентира отговорността по ЗОДОВ като средство за репариране на вреди, причинени на частноправни субекти от актове, действия или бездействия на публични органи, т.е. целта на закона е да се създаде специален ред за защита на частните субекти от вредоносните актове, действия или бездействия на публичните органи. Извън това приложно поле остава нормативният ред за репариране на вреди, които са възникнали между частноправни субекти и които се реализират по реда на деликтната отговорност по ЗЗД.

Тази законодателна идея се запазва изцяло и след присъединяването на България към Европейския съюз. В член 4, параграф 3 ДЕС е регламентирана възможността да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на 2

Съюза. Но отговорността възниква отново в случаите, когато публичен орган е нарушил правото на ЕС. Този признак липсва при арбитражите, които нямат белезите на публични органи – те са институции извън системата на публичната власт, които получават правомощието да разрешат един спор само тогава, когато бъдат овластени за това от страните по самия спор с въвеждането на съответна арбитражна клауза. Последната има своите основания в договорното начало и е израз на свободата на страните да уговарят начина, по който да се разреши един евентуален спор между тях (с изключение на ограниченията по чл. 19, ал. 1 ГПК). Това обяснява и защо арбитражното производство приключва с арбитражно решение, което не е държавен акт. Ето защо отношенията между страните по спора и арбитража се регламентират повече от нормите на частното право, а не на публичното право. Този непубличен характер на арбитражната институция се запазва, включително и в случаите, когато тя е създадена без краен срок и за разрешаването на неограничен кръг от спорове.

„Българска стопанска камара“ е регистрирана като сдружение, т.е. юридическо лице с нестопанска цел и представлява неправителствена организация, тъй като членуващите в него са частноправни субекти, които членуват на доброволни начала за постигане на определени техни общи цели и интереси. Арбитражният съд при БСК има свой устав, правилник и тарифа и действа като една постоянна институция за разрешаване на гражданскоправни спорове, но функционира, само когато бъде сезиран по надлежния ред при наличието на арбитражна клауза между две спорещи страни. Въпреки това както „Българска стопанска камара“, така и Арбитражният съд към нея не са държавни органи и правомощията им не са функция на държавното управление (в тесния или широкия смисъл на това понятие), нито арбитрите имат качеството на длъжностни лица в публичноправния аспект на това понятие. Ето защо дейността на Арбитражния съд при БСК не попада в обхвата и приложното поле на отговорността по ЗОДОВ и предявеният иск, с който се претендират вреди от дейността на арбитражната институция, се явява недопустим.

Твърдението, че Арбитражният съд при БСК нямал качеството на самостоятелно юридическо лице, не е аргумент в подкрепа на това, че исковата претенция може да бъде насочена към сдружението. Аналогично, горните изводи не се променят и от доводите, че Арбитражният съд при БСК притежавал собствена структура, включваща президиум, арбитражна колегия, медиатори и секретариат – създаването и поддържането на подобна структура е позволено от закона и е право на всяка арбитражна институция да определи какво да бъде вътрешното й устройство и организация на работа, но това не я сближава със структурата на държавната правораздавателна система, действаща в съдилищата на територията на Република България. Що се отнася до аргумента, че правораздавателната власт на арбитражните съдилища им е преотстъпена от държавата, следва да се има предвид, че държавата чрез закон урежда принципната законова възможност за създаване и съществуване на арбитражни институции в рамките на съществуващата правна система, но правомощието им да разрешат един правен спор произтича от арбитражната клауза, която е проява на автономията на частноправните субекти да уредят пред кой орган биха искали да бъде разгледан един евентуален правен спор между тях. Дейността на БСК и на създадения към него Арбитражен съд не попада под хипотезата нито на чл. 1, нито на която и да е от останалите разпоредби на ЗОДОВ, включително и на чл. 2в, както се твърди в исковата молба.

С оглед на тези съображения производството по делото следва да бъде прекратено поради недопустимост на исковата претенция, а исковата молба – да се върне на ищеца.

Водим от горното и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

3

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 510/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково поради недопустимост на исковата претенция.

ВРЪЩА искова молба с вх. № 6020/20.06.2024 г., подадена от В. Х. А., чрез адв.

Д. С., ведно с приложенията към нея.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен съд – Пловдив, в едноседмичен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.

Съдия при Окръжен съд – Хасково: _______________________

4