Решение № 262961 от 11.05.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

11.05.2021г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ при секретаря

Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 3321 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 7840 от 10.01.2020г. по гр.д. № 28508/2019г. Софийски районен съд, 40 състав отхвърлил предявените от Р.С.Х., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на следните вземания: 4 249.17 лв. – главница за ползвана топлинна енергия за периода от м. 06.2012г. до м. 04.2014г., и мораторна лихва в размер на 579.30 лв. за периода от 31.07.2014г. до 18.11.2014г., за които вземания е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 68542/2014г. по описа на СРС, 72 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 4164/2015г. по описа на ЧСИ С.Я., с район на действие СГС, поради изтекла погасителна давност. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 100 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Р.С.Х., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно съдът приел, че давността по присъдено със заповед за изпълнение вземане е 5-годишна. Заповедта за изпълнение нямала характеристиките на съдебно решение, тя единствено влизала в сила и подлежала на изпълнение, но нямала сила на пресъдено нещо. Поради това разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД била неприложима, а вземанията се погасявали с 3-годишна давност. Неправилно СРС тълкувал, че чрез специалните норми на чл. 423 и чл. 439 ГПК законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила съдебно решение. Налице била едностранна и непротиворечива практика на ВКС, според която срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпадал с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, а разпоредбата на чл. 117, ал. 2 не намирала приложение. Производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.) било аналогично на заповедното производство в действащия ГПК – това били безспорни производства, в които съдът не проверявал претенцията на кредитора. В случая заповедта за изпълнение била влязла в сила на 27.03.2015г., като възражение по чл. 414 ГПК не било подадено. В молбата за образуване на изпълнителното дело нямало посочени изпълнителни способи, така че неправилно СРС посочил, че тази молба прекъсва давността. Дори въззивният съд да приеме, че вземанията по заповедта се погасяват с общата 5-годишна давност, то същата изтичала на 27.03.2020г., който факт следвало да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 23.02.2021г. оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради погасяване по давност сумата 4 249.17 лв. – главница за ползвана топлинна енергия за периода м. 06.2012г. - м. 04.2014г., и 579.30 лв. - мораторна лихва за периода 31.07.2012г. - 18.11.2014г., за които вземания е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 68542/2014г. на СРС, 72 състав.

Ищецът твърди, че въз основа на влязла в сила на 27.03.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по 410 ГПК по гр.д. № 68542/2014г. на СРС, 72 състав, бил издаден изпълнителен лист от 12.09.2015г. за исковите суми. Въз основа на изпълнителния лист, по молба на кредитора от 10.12.2015г. било образувано изп. дело № 20158440404164 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ. Твърди, че в молбата за образуване взискателят не направил искания за изпълнителни действия, а към подаване на исковата молба в съда на 21.05.2019г. по изпълнителното дело не били извършвани никакви изпълнителни действия и давността не била спирана или прекъсвана. От влизане в сила на заповедта на 27.03.2015г. била изтекла приложимата тригодишна давност.

С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК факт – изтекла след този момент погасителна давност, и съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения, че давността била прекъсната с подаване на молбата за образуване на изпълнителното производство, както и била прекъсвана със заявените към съдебния изпълнител искания за извършване на принудителни действия за събиране на вземането. Едва след извършването им от съдебния изпълнител започвал да тече 2-годишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Освен това новият давностен срок започвал да тече от изтичане на 2-годишния срок, а не от последното изпълнително действие. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъде преценена правилността му по наведените в жалбата доводи.

От фактическа страна: По делото не е било спорно и се установява, че по гр.д.

№ 68542/2014г. на СРС, 72 състав в полза на ответника е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Р.С.Х. да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД сумата 4 249.17 лв. – главница за ползвана топлинна енергия за периода от м. 06.2012г. до м. 04.2014г., и мораторна лихва в размер на 579.30 лв. за периода от 31.07.2012г. до 18.11.2014г. Не се спори и че длъжникът не е подал възражение срещу срещу заповедта и същата е влязла в сила на 27.03.2015г., видно и от отбелязването върху представения препис. Въз основа заповедта на 12.09.2015г. е издаден изпълнителен лист за посочените суми.

Въз основа на изпълнителния лист, по молба на кредитора от 10.12.2015г. е образувано изп. дело № 20158440404164 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ. С молбата взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнението.

След извършени от съдебния изпълнител справки, до длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, като на 09.03.2016г. е залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. Други действия не са извършвани от съдебния изпълнител, нито взискателят е посочвал изпълнителни способи. С постановление от 16.10.2019г.

ЧСИ прекратил производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като в приложения препис от изпълнителното дело няма данни за съобщаване на това постановление на страните.

От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл.

116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.