Определение № 9463 от 09.03.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9463 гр. С 09.03.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20251110112346 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 233 ГПК.

Делото е образувано по искова молба, подадена от А с в ЕАД, чрез юрк. А., срещу Д.

В. М., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на право на вземане на ищеца за следните суми: 1175,97 евро (2300 лв.) – представляваща главница по Договор за кредит № ******** от 06.04.2022 г., сключен между Д. В. М. и "А Ф" ООД, вземанията по който впоследствие били прехвърлени на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД с договор за цесия, ведно със законната лихва за период от 28.11.2024 г. до изплащане на вземането; 23,89 евро (46,72 лв.), представляваща договорна лихва за период от 06.04.2022 г. до 16.04.2024 г.; 171,41 евро (335,25 лв.), представляваща мораторна лихва за период от 17.04.2024 г. до 27.11.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 04.12.2024 г. по ч.гр.д. № 71235/2024 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

С молба от 04.03.2026 г. ищецът, чрез адв. Ш. (надлежно упълномощен), заявява, че се отказва от предявените искове и моли производството по делото да бъде прекратено.

Съгласно разпоредбата на чл. 233 ГПК ищецът може да се откаже от исковата си молба във всяко положение на делото. Предвид гореизложеното и при наличието на предпоставките на чл. 233 ГПК, съдът намира, че производството по делото следва да бъде прекратено, а издадената заповед за изпълнение – обезсилена.

По разноските:

По общото правило на чл. 78 ГПК, присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди.

Следователно, ако заповедта за изпълнение бъде обезсилена, след като е депозирано възражение по чл. 414 ГПК, се предполага, че заявителят неоснователно е заставил длъжника да направи разноски по делото. В този случай длъжникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, ако своевременно е поискал присъждането им. По същите съображения, ако исковото производство бъде прекратено, след като е депозиран отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, се предполага, че ищецът неоснователно е заставил ответника да направи разноски по делото. В този случай ответникът има право на разноски 1 на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

По отношение на претендираните от процесуалния представител на длъжника разноски за заповедното производство:

В частност процесуалният представител на длъжника е релевирал искане за присъждане на разноски още с възражението по чл. 414 ГПК, като се претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - длъжникът, от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че длъжникът е материално затруднено лице - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора.

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.

Предвид гореизложеното и като взе предвид обстоятелството, че подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно исково производство, а не е израз на материалноправна защита на длъжника (в този смисъл е Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д.№ 3074/2018 г.), настоящият съдебен състав приема, че за подаване на възражение по чл. 414 ГПК размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен на сумата от 25,56 евро (в този смисъл са и Определение № 3262 от 10.10.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 3474/2017 г. по описа на САС, Определение № 2530 от 23.09.2021 г. по ч.гр.д. № 7721/2021 г. по описа на СГС, IV – „Е“ въззивен състав, Определение № 20071 от 27.09.2018 г. по ч. гр. д. № 10816/2018 г. на СГС, Решение № 915 от 03.02.2020 г. по гр.д.

№ 10962/2016 г. по описа на СГС, Решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в.гр.д. № 4109/2019 г. по описа на СГС, Решение № 260510 от 12.10.2020 г. по в.гр.д. № 13206/2019 г. по описа на СГС).

По отношение на претендираните от процесуалния представител на ответника разноски за исковото производство:

С отговора на исковата молба процесуалният представител на ответника е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., е 2 определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В случая, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна защита в исковото производство (подаване на отговор на исковата молба), както и липсата на фактическа и правна сложност на спора, по който не е проведено дори и открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 100 евро за исковото производство.

Така мотивиран, Софийският районен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА на основание чл. 233 ГПК производството по гр.д. № 12346/2025 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

ОБЕЗСИЛВА издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.12.2024 г. по ч.гр.д. № 71235/2024 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

ОСЪЖДА А с в ЕАД, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление: гр. С бул. „Д-р П Д **** офис-сграда Л ет. 2, офис 4, да заплати на адв. С Й Д, ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С ул. „Г.С.Р ***** на основание чл. 78, ал. 4 вр. чл.

38 ЗАдв., сумата от 25,56 евро – адвокатско възнаграждение за заповедното производство.

ОСЪЖДА А с в ЕАД, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление: гр. С бул. „Д-р П Д **** офис-сграда Л ет. 2, офис 4, да заплати на адв. С. С. С., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С ул. „Г.С.Р ***** на основание чл. 78, ал. 4 вр. чл.

38 ЗАдв., сумата от 100 евро – адвокатско възнаграждение за исковото производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3