Решение № 835 от 12.10.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 835 гр. Стара Загора, 12.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20225530101461 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно основание чл.11, във вр. с чл.22 ЗПК, чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД и чл.34, вр. чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът П. К. П. против твърди в исковата си молба, че между него и ответника бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние на 31.05.2021 г. Договорът бил сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор последният предоставял заемни средства в размер на 1500 лв. на ищеца. Съгласно параграф 1 от договор, годишният лихвен процент на заема бил 41.16%, а годишният процент на разходите бил 49.89%.

Уговореният срок на договора бил 18 месеца. Страните се съгласили ответникът да изплати уговорената заемна сума на кредитополучателя чрез системата за разплащане на Изипей.

Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче бил различен от посочения в погасителния план към договора и с вписания от кредитодателя годишен процент на разходите от 49.89% . Това било така, защото съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на параграф 7, в случай че ищецът не предостави в тридневен срок от подписване на съглашение поръчител или банкова гаранция. Кредитодателят, залагайки като клауза пар. 7 в договора за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която го благоприятствала и увреждала ищеца. Със самата уговорка ответникът целял да заблуди ищеца относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало нищожност на разпоредбата на пар. 7 от договора, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от 1 съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора.

Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Съгласно пар. 6 и следващите от договора за потребителски кредит, ищецът следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да е извършена предварителна проверка от страна на ответника и едва след нея и след като отговаряло на посочените от кредитора условия, да се сключи договор за поръчителство, алтернативно да се предостави банкова гаранция във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 1470.42 лв., която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлявала неразделна част от договора. Поставените в пар. 6 условия, които задължително трябвало да бъдат изпълнени, за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да се предостави поръчител, който да удостовери чрез служебна бележка от работодател, че получавал нетен размер на трудовото възнаграждение в размер на 1800 лв., алтернативно 2/ да се предоставят като поръчители две физически лица, които чрез служебни бележки от работодател да докажат, че имат трудово нетно възнаграждение над 950 лв. всеки.

Поръчителите следвало също така да работят на безсрочен трудов договор, да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем, да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции. 3/ алтернативно на гореизложените възможности кредитополучателят можел да представи като обезпечение банкова гаранция, в еквивалентен размер на сумата по договора за заем.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който следвал да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилаганият такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това ищецът счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.

Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свърхпечапба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Така в пар. 6 от договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в пар. 6 от договора, същият дължал „неустойка“ по пар. 7 от договора на кредитора в размер на 1470.42 лева, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест кумулирала се 2 месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Вноската по кредита ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

„Неизпълнението“ на задължението от страна на ищеца да се посочи поръчител, отговарящ на тези условия, вдигало лихвеният процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „ неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Посоченият лихвен процент в договора от 41.16% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради повисокия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пар.1 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като това обстоятелство водело до нищожност на договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато било налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципът на добросъвестността при участие в облигационните отношения. Ищецът моли, в случай че съдът прецени, че договорът не е нищожен, в условията на евентуалност да се постанови, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните се уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 41.16 % годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можел да се уговаря възнаградителна парична лихва. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, 3 противоречаща на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, което правела клаузата нищожна. В случай че съдът прецени, че договорът не е нищожен, ищецът моли в условията на евентуалност да се постанови, че уговорената неустойка в пар. 7 от договора противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите функции на неустойката. Последната се равнявала на 3/4 от размер на целия предоставен заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служила за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта, че нямала увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.

Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от ищцовото дружество и съответно не била индивидуално уговорена.

Неустойката била неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал.

1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната лихва. Ищецът моли съда да признае за установено, че договор за потребителски микрокредит от 31.12.2020 г., е изцяло недействителен. Евентуално, в случай че целият договор не е недействителен, ищецът моли съда да признае за установено, че параграф 7 и параграф 1 от сключения Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 31.05.2021 г. са нищожни. Ищецът моли съда да осъди ответника да заплати на основание чл. 55 от ЗЗД недължимо платените суми в размер на 800 лева. Моли да му бъдат присъдени разноските. а неустойка уговорена в каквагчита зази, които не са индивидуално и следва да се окаестви като тта на договора.тта на длъжника

Ответникът „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, гр. София оспорва изцяло твърденията за недействителност на процесния договор за кредит, сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и П. К. П., изложени в исковата молба. Процесният договор за кредит напълно отговарял на императивните изисквания, заложени в Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителя, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, поради което бил и действителен. Неоснователни били 4 твърденията, че индивидуално договорената между страните неустойка представлявала добавка към възнаградителната договорна лихва. Видно от самия договор, кредитът бил предоставен при фиксирана годишна лихва в размер на 41,16 % на година. Неустойката, договорена между страните в §7 от процесния договор, нямала характера на договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено задължение и договорната лихва били плащания, които имали различен характер. Докато договорната лихва представлявала „цената“, която потребителят заплаща за използването на предоставената в заем сума и се изчислявала като процент от същата сума, неустойката представлявала задължение за заплащане на обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от обезпеченията, изброени в §6 от процесния договор за кредит. По аргумент от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, било възможно договарянето на такъв тип плащания и същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР. Следователно не можело да се приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение представлявала възнаградителна лихва. Поради разпоредбата на чл.