Решение № 83 от 07.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Пловдив, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255330111425 по описа за 2025 година

Предявен е по реда на чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) иск за нищожност на договорна клауза с правно основание чл. 26, ал. 4, във вр. с ал. 1, предл. 1, 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с ал. 5 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Ищецът С. Л. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. *******, ул. „********” № ***, ет.

****, ап. ***, процесуално представляван по пълномощие от адв. С. Н., вписан в регистъра на ************, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. ******* ул. „*********“ № ****, ****, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост”, бул.

„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П. в качеството на ***** и по процесуално пълномощие от адв. Х. М. Г., вписан в регистъра на ************, с адрес за съдебна кореспонденция: гр.*******, ул. „*********“ № ***, офис ***, че клаузата за дължимост на неустойка по чл. 18, ал. 1 от сключения помежду им Договор № ............../..........г. за потребителски кредит, е нищожна.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******/***** г., по силата на който ответното дружество му е предоставило паричен заем в размер от 1 000, 00 лева. Поддържа се, че с клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора била уговорена неустойка в размер от 386, 23 лева, ако ищецът не предостави в двудневен срок от сключване на договора обезпечение на вземанията на кредитора съобразно чл. 6.1. от договора. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в годишния процент на разходите (ГПР), въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи 1 се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Последният обаче не го е включил в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което, от своя страна, води до нищожността на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора за кредит. В исковата молба ищецът излага твърдения, че не е заплатил в цялост сумата за неустойка, поради което за него се поражда и интерес да иска обявяването на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора за нищожна.

Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 о т ГПК е постъпил писмен отговор със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Поддържа се, че процесът е недопустим, тъй като потребителят е заплатил изцяло дължимата сума за неустойка по договора. Предвид това се твърди, че за него не съществува интерес да претендира обявяване нищожността на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Ответникът поддържа и че на ищеца е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредитно финансиране. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Моли така предявеният иск да бъде отхвърлен.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с Писмено становище вх. № 94337/10.09.2025 г. ищецът поддържа исковата претенция, а с Молба вх. № 119864/19.11.2025 г. ответникът настоява за нейното отхвърляне.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им по електронен път по Искане от 29.05.2024 г. (л. 35) на ищеца Договор за потребителски кредит № ******/********г. (л. 4 – л. 14) ответникът, от една страна като „Кредитор”, му отпуснал потребителски кредит CreDirect от 1 000, 00 лева. Ищецът, от друга страна като „Кредитополучател/потребител”, предварително информиран за параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр (л. 32 – л. 34), усвоил заемната сума на каса на Easypay, признание в какъвто смисъл е обективирал в чл. 11, ал. 1 от договора, и следвало в срок до 29.08.2024 г. да я възстанови на заемодателя и да му заплати лихва от 84, 47 лева при фиксиран лихвен процент от 50, 00%, или общо да престира 1 084, 47 лева при годишен процент на разходите от 61, 66%, разсрочено на три равни анюитетни месечни вноски от по 361, 49 лева с падеж съответно на 01.07.2024 г., 29.07.2024 г. и 29.08.2024 г., подробно описани в погасителен план, инкорпориран в чл. 3, ал. 3 съглашението.

2

В чл. 18, ал. 1 от текста му било уговорено, че кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка от 386, 23 лева, която според ал. 3 на същата клауза не участвала при формирането на годишния процент на разходите и съгласно ал. 5 била платима ведно с погасителните вноски чрез добавка на 123, 21 лева към първата и на 131, 51 лева към следващите две, в случай че не изпълни ангажимента си по чл. 6 от договора в двудневен срок от подписването му да предостави на кредитора обезпечение във вид на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка в размер на общата сума за плащане (главница и лихва) и с валидност за периода на договорното действие и до 6 месеца след края му, или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на изискванията: да имат осигурителен доход най-малко три или два пъти минималната работна заплата за страната съответно при един или двама поръчители; да не са поръчители по други заемни договори с кредитора или заематели по такива, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен”, по активни и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, и да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ за дохода си.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно съС.ие, което го лишава от желаните правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира. Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). При релевиране на повече от един се касае за първоначално обективно съединяване на искове по смисъла на чл. 210, ал. 1 от ГПК, което по правило е от 3 евентуален тип, тоест уважаването на един от тях ще изключи необходимостта от разглеждането на останалите, защото, макар да е възможно едновременното съществуване на няколко опорочаващи сделката юридически факта, законът по правило свързва с всеки от тях еднакъв правен резултат, с постигането на който се изчерпва правния интерес от съдебна защита, освен ако по изключение е възможно пораждане на различен правен ефект за страните. Следователно ако ищецът, без да обосновава такъв, ги поддържа заедно, съдът не е подчинен на вида на предприетото от него обективно съединяване и дължи обсъждането им по същество в евентуална поредност, произтичаща от естеството на въведените недостатъци, като съобрази съотношението на изключване или поглъщане помежду им (в този смисъл Решение № 527/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2009 г., IV гр. о., Определение № 494/05.08.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 267/2011 г., IV г. о., и Решение № 97/08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о.).

В конкретния случай валидността на клаузата за дължимост на неустойка се оспорва с конкуриращи се фактически доводи, които по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът трябва да докаже пълно – а именно за противоречие на добрите нрави, неравноправност, заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване в режим на евентуалност именно в указаната последователност, която е съответна на характера им.

Единствените ограничения на договорната автономия в гражданския и търговския оборот са тези в чл. 9 от ЗЗД – повелителните норми на закона и добрите нрави, а колизията с тях е въздигната в основание за нищожност на договора в чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД.

Добрите нрави са правно значими и общоприети неписани правила за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в обществен интерес.

До заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД се стига, когато чрез сделка, която сама по себе си не противоречи на негови повели, се постига непозволен или забранен от него резултат.

Атакуваната уговорка принадлежи към Договор № ............../..........г. за потребителски кредит, който бидейки сключен от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т.

1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл.

143-148 от ЗЗП.

4

Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.

Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя, който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.