Решение № 5730 от 18.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5730 гр. София, 18.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100506995 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 7364/22.04.2024 г., постановено по гр.д. № 36530/2022 г. по описа на СРС, 155 състав, е уважен предявеният от К. Т. К., ЕГН **********, срещу Прокуратура на Република България осъдителен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата о т 500 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ЧНД № 18047/2021 г. по описа на СРС, 23 състав, вследствие на прекратено наказателно производство, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 06.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 510 лв.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 07.05.2024 г. от ответника в първоинстанционното производство –

1

Прокуратура на Република България.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалваното решение.

В първоинстанционното производство не били доказани претърпените имуществени вреди, както и причинно-следствената им връзка с процесното обвинение. Не били обсъдени възраженията на въззивника, че пасивно процесуално легитимирана страна по делото следвало да бъде съдът, а не Прокуратурата. Определеното от съда обезщетение за имуществените вреди в размер на 500 лв. не било съобразено с правилото на чл. 52 ЗЗД и не било справедливо. Така мотивиран, моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде отхвърлен искът, евентуално да бъде намалено обезщетението за имуществени вреди.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата К. Т. К., с който я оспорва като неоснователна. Счита, че първоинстанционният съд правилно бил приложил по аналогия чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата. Цитира практика на ЕСПЧ, според която държавата била отговорна да възстанови всички разходи на физическото или юридическото лице, което е упражнило правото си на защита. Посочва, че са доказани имуществените вреди в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по наказателното дело. Сочи, че чл. 52 ЗЗД е приложим само при обезщетяване на неимуществени вреди. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на 2 ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 06.07.2022 г., с която ищецът К. Т. К., ЕГН **********, е предявил срещу Прокуратура на Република България осъдителен иск по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ЧНД № 18047/2021 г. по описа на СРС, 23 състав, вследствие на прекратено наказателно производство, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 06.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

Чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

В т. 3 от същата алинея е уредена отговорността на държавата при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

В ЗОДОВ е уредена единствено отговорността на държавата, когато 3 съдът е приложил задължително настаняване и лечение, когато същото е било отменено – тогава ответник по иска е съдът. Специалният закон не предвижда хипотези на отговорност на държавата, когато прокуратурата е поискала от съда да постанови задължително настаняване и лечение, а съдът е отхвърлил искането или е прекратил производството по чл. 157 ЗЗ.

Претендираните имуществени вреди се твърди да са претърпени в резултат от действията на правозащитен орган, изпълняващ в обществен интерес своите правомощия по Закона за здравето, поради което и отговорност по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – за претърпени вреди при или по повод на изпълнение на административна дейност, също не може да бъде ангажирана.

Настоящият съдебен състав намира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск не отговаря на изложените по делото факти. Обезщетението за имуществени или неимуществени вреди вследствие на прекратено частно наказателно дело по реда на чл. 157 ЗЗД за задължително настаняване за принудително лечение не попадат в приложното поле на чл. 2 ЗОДОВ. Съгласно установената по дела с подобен предмет практика, когато отговорността на държавата не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, същата следва да бъде ангажирана по реда на чл. 49 ЗЗД – така Решение № 50035 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2446/2022 г., I г. о., и Решение № 110 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о.

Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, „когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.“. Отговорността по ЗОДОВ и тази по чл. 49 ЗЗД са обективни, деликтни и за чужди виновни действия.

Фактическият им състав е идентичен и включва действия от страна на виновното лице, настъпили вреди и причинно-следствена връзка между двете.

Вината на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното. В случая първоинстанционният съд е разпределил доказателствена тежест и е дал указания относно подлежащите на доказване 4 факти, като са събрани доказателства за същите, макар и по неправилната правна квалификация, поради което въззивният съд не е намерил за необходимо да разпределя наново доказателствена тежест.

След направеното уточнение на правната квалификация на предявения иск следва да се приеме, че съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) наличие на противоправно вредоносно поведение на ответника – образуване на производство по реда на чл. 157 ЗЗ срещу ищеца; 2) производството е прекратено; 3) вид и размер на претърпените от ищеца имуществени вреди; 4) причинно-следствена връзка между поведението на ответника и претърпените вреди.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че са налице сочените в отговора на исковата молба обстоятелства, изключващи вината на изпълнителя на работата.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна – гаранционно-обезпечителна.

Първото възражение на въззивника е във връзка с пасивната материална легитимация по предявения иск. Счита, че отговорен за вредите следва да бъде съдът, а не Прокуратурата. Това възражение е неоснователно по следните съображения:

В константната практика на ВКС се приема, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България държавата отговаря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Тя отговаря както като главна страна в процеса – когато искът е предявен срещу Държавата, както и чрез своите органи в качеството им на процесуални субституенти – когато искът е предявен срещу самите органи. В настоящия случай искът е насочен срещу Прокуратурата на Република България, действащ именно в качеството на процесуален субституент на Държавата при реализиране на отговорността . Следователно искът следва да бъде разгледан по същество.

5

Първоинстанционният съд е установил наличието на първите два елемента от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД – наличие на противоправно вредоносно поведение на ответника – образуване на ЧНД № 18047/2021 г. по описа на СРС, 23 състав, по реда на чл. 157 ЗЗ срещу ищеца, както и прекратяване на същото с протоколно определение от 31.03.2022 г., влязло в сила на 04.04.2022 г. Срещу тези изводи на районния съд въззивникът не е възразил, поради което въззивният съд не следва да обсъжда тези въпроси. Когато не констатира необходимост от прилагане на императивна материалноправна норма, въззивният съд следва да обсъди само оплакванията на въззивника, релевирани във въззивната жалба – чл. 269 ГПК и Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.

По отношение на претърпените от ищеца имуществени вреди съдът намира възраженията на въззивника за неоснователни. Претендираните вреди са имуществени – сторени разходи за адвокатско възнаграждение по ЧНД № 18047/2021 г. по описа на СРС, 23 състав, а не неимуществени. Във въззивната жалба са изложени оплаквания срещу приложението на чл. 52 ЗЗД във връзка с определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди. Тези оплаквания са неоснователни, тъй като се отнасят до претенция за неимуществени вреди, каквато не е предмет на настоящото производство. По тази причина следва да се приеме, че по делото е установено, че ищецът е претърпял имуществени вреди в размер на 500 лв.

По отношение на причинно-следствената връзка въззивният съд също намира, че същата е доказана по делото. Процесните 500 лв. са заплатени на адв. П. К. С. във връзка с Договор за правна защита и съдействие от 21.01.2022 г., сключен между ищеца и адв. С. във връзка с ЧНД № 18047/2021 г. по описа на СРС, 23 състав. В договора (л. 82 от ЧНД № 18047/2021 г. по описа на СРС, 23 състав) е посочено, че сумата е изплатена изцяло в брой, което обстоятелство не е спорно в настоящото дело. Следователно причинноследствената връзка между имуществените вреди и поведението на ответника е доказана.