Решение № 180 от 15.06.2023, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. Карлово, 15.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20235320100355 по описа за 2023 година

Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД , предявен от Л. С. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. К., ул. „Г. К.“ № **, съдебен адрес: гр. П., бул. „П. Ш.“ №**, ет.*, ап.*, чрез адв. Д. М. против „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. М., бул. „Б.“ №**, бл.***, вх.*, представлявано винаги от двама управители: С. Н. Н., Ц. Г. С., Я. К. Ч..

Ищецът твърди, че на 08.08.2022 г. получил покана за заплащане на просрочено задължение от „П. К. Б.“ ЕООД. В поканата било посочено, че просрочието му по Договор за потребителски кредит № 40009837256 към 08.08.2022г. било в размер на 661.21 лева, както и че в 3-дневен срок е поканен да заплати посочената сума. Бил посочен и телефон за контакт, на който да се обади. Ищецът се обадил на посочения телефон и от служител на „П. К. Б.“ ЕООД разбрал, че по Договор за потребителски кредит № 40009837256 дължи и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 300 лева, наред с главница и лихва. Ищецът твърди, че не бил подписвал нищо свързано с възнаграждение за допълнителни услуги и в не дължал тази 1 сума. Въпреки това, на 25.09.2022 г. ищецът получил покана за доброволно уреждане на просрочено задължение от „П. К. Б.“ ЕООД. В поканата било посочено, че просрочието му към 25.09.2022г., вече било в размер на 1025.00 лева, както и че е поканен да заплати посочената сума. Бил посочен телефон за контакт на който ищецът се обадил. От служител на „П. К. Б.“ ЕООД разбрал, че по Договор за потребителски кредит № 40009837256 дължи възнаграждение за допълнителни услуги вече в размер на 500 лева, наред с главница и лихва.

Ищецът счита, че клаузата от Договор за потребителски кредит № 40009837256, която предвижда заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 500 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Излага следните съображения:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип – било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /Решение №4/2009г. по т.д. №395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д. №5093/2007г., Определение№877 по т.д. №662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение – чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

В случая, поради накърняването на принципа на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до 2 злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК.

Допълнителните услуги по процесния договор за кредит по своето естество били част от възнаграждението за предоставения заем, като същите водели до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите и били в явно противоречие с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.

Ищецът посочва, че допълнителните услуги предвидени в Договора за кредит представляват по своята същност „такси за усвояване и управление на кредита“. Услугите с възможност за отлагане/намаляване на вноски й за смяна на падежа по своята същност били дейности по управление на кредита.

Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства реално не била предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсвало конкретно задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него, ставало по съгласие на страните.

Ищецът твърди, че така уговореният допълнителен пакет от клаузи от Договор за потребителски кредит, които предвиждат заплащането на възнаграждение в размер на 500 лева, бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна.

Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕС) на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По 3 посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза, предвиждаща заплащането на допълнителни услуги, в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер близък до размера на отпуснатия кредит. По този начин клаузите, предвиждащи заплащането на допълнителни услуги, били неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В този смисъл било Решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - П. по в. гр. д. №

324/2018 г.

С предвиждането за заплащане на допълнителни услуги в размер на 500 лева се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Несъмнено, събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.

Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски 4 практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната.

Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕС. Това от своя страна означавало, че клаузите за допълнителни услуги са неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

Също така имало и нарушение на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 3 от Директива 93/1 З/ЕИО, неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не са индивидуални договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/1 З/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквито били клаузите за заплащане на допълнителни разходи по допълнителни услуги. В тази насока била и практиката на Съда на Европейския съюз – Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.

С оглед изложеното, за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 500 лева, от сключения между него и ответното дружество договор за потребителски кредит № 40009837256, на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Претендира разноски.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Г. П.

5 оспорва предявения иск. Твърденията на ищеца не съответствали на подписания от него договор за кредит.

От представения заверен препис от договор за кредит, ведно с общи условия към него и погасителен план, било видно, че между ответното дружество и ищеца на 31.05.2022 г. бил сключен договор за кредит № 40009837256, по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 3500 лева, при посочените в договора условия по кредита. В параграф V от договора за кредит било посочено, че ищецът е изявил желание да закупи допълнителни услуги, предлагани от ответното дружество, а в параграф VI бил посочен размерът на възнаграждението за всяка услуга. Безспорно от съдържанието на договора за кредит не можело да се установят изложените в исковата молба обстоятелства, а именно, че ищецът дължи възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 500 лева.

Съгласно условията на договора за кредит, ищецът се съгласил да заплати уговореното между страните възнаграждение за допълнителни услуги в посочения в договора за кредит размер на вноски, дължими заедно с размера на месечната вноска за главница и договорна лихва, като в погасителния план в отделна колона бил посочен размерът на всяка вноска за възнаграждение за допълнителни услуги. От съдържанието договора за кредит било видно, че кредитополучателят сам пожелал да се възползва от предлаганите от кредитора допълнителни услуги. Изрично в договора за кредит било посочено, че при кандидатстването си за потребителски кредит, кредитополучателят е поискал да закупи допълнителна незадължителна услуга, т.е. изборът и закупуването на допълнителни услуги не било задължително условие за сключване на договора за кредит. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „КЛ/СД може да изберат да не закупят допълнителна услуга или да закупят една, или повече допълнителни услуги към ДПК. Настоящата точка се отнася и прилага единствено по ДПК, по които КЛ/СД е поискал и избрал да закупи допълнителна услуга“. В раздел „А“ на ДПК „Декларации“ пък било посочено, че неразделна част от ДПК са Общите условия /ОУ/ на кредитора за физически лица. Посочено било, че при подписването на договора, препис от ОУ са предадени на клиента, запознал се е с тях и ги приема. Т.е. безспорно било, че изборът за закупуване на допълнителни услуги бил изцяло на клиента, като закупуваното не било задължително условие за сключване на договора, а е опционално.