Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 452 от 09.08.2023, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно гражданско дело 237/2023
Вид
Решение № 452
Подписан
09.08.2023
В сила
03.08.2023
Състав
Ирина Руменова Славчева, Лилия Маркова Руневска, Ивайло Петров Георгиев

Цитирани разпоредби

  • чл. 179, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 45, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 37 · Закон за правната помощ
  • чл. 213, ал. 1, изр. 1 · Кодекс за застраховането
  • чл. 410 · Кодекс за застраховането

РЕШЕНИЕ

№ 452 гр. С., 03.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500237 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 19 /16/ от 25.01.2023 г., постановено по гр. д. № 655/2020 г. по описа на РС – С., А.П.И. е осъдена да плати на „Л.И.” АД следните суми: сумата от 377.08 лв., представляваща сбор от застрахователно обезщетение в размер 367.08 лв., платено на застрахования собственик на лек автомобил „БМВ“ с рег. № СО****ВМ на основание договор за застраховка „Каско“ на МПС, сключен със застрахователна полица № 93001410060649/15.12.2014 г., за обезщетяване на имуществени вреди, причинени на собственика от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 03.07.2015 г. на път II-62 в района на километър 73+800 на територията на Община С., в чиито права „Л.И.” АД e встъпило срещу А.П.И. на основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /обн. ДВ, бр. 103/2005 г., отм. ДВ, бр. 102/2015 г., в сила от 01.01.2016 г./ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД с плащане на обезщетението и ликвидационни разноски в размер на 10 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази обща сума от 377.08 лв., считано от 26.06.2020 г.

/датата на предявяване на исковете пред РС – С. преди изпращане на делото по подсъдност на РС – С./ до окончателното плащане; сумата от 114.80 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на горепосоченото главно задължение, дължимо на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва за период от 05.06.2017 г. до 04.06.2020 г.; сумата от 350 лв., представляваща разноски по делото.

1

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло, евентуално въззивният съд да се произнесе при отчитане на съпричиняване от страна на водача на лекия автомобил /като не е конкретизиран размера на съпричиняването, съответно не е конкретизирано и до какъв размер от уважения размер на исковете се иска да бъдат отхвърлени същите в случай на частична отмяна на решението при евентуално отчитане на съпричиняване/.

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да уважи исковете, първоинстанционният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника. Тези изводи са правилни, споделят се от въззивния съд и на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение не само поради правилността на изводите на първоинстанционния съд, а и поради това, че във въззивната жалба не са наведени твърдения и доводи, различни от тези, изложени в отговора на исковата молба, същевременно всички те са обсъдени в първоинстанционното решение /вкл. всички възражения на ответника, част от които дори не са надлежно конкретизирани, а друга част са ирелевантни/.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание на главните искове чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /обн. ДВ, бр. 103/2005 г., в сила от 01.01.2016 г., отм. ДВ, бр. 102/2015 г., в сила от 01.01.2016 г./ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и правно основание на акцесорните искове чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

От събраните по делото доказателства, обсъдени подробно в първоинстанционното решение, е надлежно установено следното: При ПТП, настъпило на посочените в исковата молба дата и място и при описания в исковата молба механизъм, са причинени материални щети на л. а. „БМВ Х5“ с рег. № СО****ВМ, собственост към момента на ПТП на Г. К. Б. и управляван от Й. Г.ев Б., в размер на 367.08 лв. Причинените щети са в пряка причинна връзка с произшествието. Автомобилът е бил застрахован по договор за застраховка „Каско“ с „Клауза 1“ /осигуряваща покритие за всички рискове/ със срок на валидност от 0.00 ч. на 16.12.2014 г. до 24.00 ч. на 15.12.2015 г., сключен с „Л.И.“ АД със застрахователна полица № 93001410060649 /като полицата е сключена за л. а. „БМВ Х5“ с рег. № СА1062ТХ и с рама № WBAFA51080LM21284, а с анекс № 1/18.12.2014 г. полицата е прехвърлена на новия собственик на автомобила - Г. К. Б. и е валидна и след промяна на регистрационния номер на автомобила, чийто нов 2 рег. № е СО****ВМ/. След подаване на заявление от управлявалия при ПТП водач на автомобила ищецът е завел щета, направена е оценка на причинените щети и съобразно тази оценка на 23.07.2015 г. на собственика на автомобила е платено застрахователно обезщетение в размер на 367.08 лв.

Ликвидационните разноски по щетата са в размер на 10 лв.

Както правилно е прието и от първоинстанционния съд /а и досежно този извод не се спори по делото/, с плащането на застрахователното обезщетение ищецът /застраховател/ е встъпил на основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ в правата на увреденото лице /застрахован/ срещу ответника, като основанието за встъпване на застрахователя в правата на застрахования срещу ответника /доколкото чл. 213 КЗ – отм. не е напълно аналогичен на чл.

410 КЗ/ е обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, при което застрахователят встъпва и в правото на увредения да иска обезщетението от лицето, което съгласно чл. 49 ЗЗД отговаря за вредите, причинени от противоправно поведение на други лица при или по повод изпълнение на възложена им от него работа. В случая са настъпили именно такива вреди. На ответника по силата на закона е възложено управлението на пътищата от републиканската пътна мрежа /какъвто път II-62 безспорно е/, като освен това АПИ осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища. В случая увреждането е причинено поради виновното /вината се предполага, като презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД в случая не е оборена/ поведение /бездействие/ на определени физически лица, на които са възложени дейностите по ремонта и поддържането на републиканските пътища. С покана, получена от ответника на 31.08.2015 г., същият е поканен от ищеца да плати исковата сума, но това не е сторено, съответно ответникът е в забава в изпълнението на задължението.

При тези факти са налице основания за ангажиране на отговорността на ответника на посоченото основание и за сочения размер, като съображенията, както се посочи и по-горе, са изложените в първоинстанционното решение /поради което и тъй като същите са достатъчно подробни – както в частта относно преценката на доказателствата, така и в частта относно правните изводи, не следва да се излагат повторно в настоящото решение/ с единственото отклонение по отношение доказателствената стойност на съставения за ПТП КП /което отклонение обаче не променя крайните изводи/.

Първоинстанционният съд е приел, че протоколът за ПТП е официален документ и има неопровергана от други доказателства обвързваща съда материална доказателствена сила съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК за тази констатация на съставителя на протокола, която е лична, а не е производна. В тази връзка въззивният съд намира следното: Протоколът за ПТП като писмено доказателство е официален удостоверителен документ, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, но само в случай, че е съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения му по установените форма и ред. Съгласно чл. 6, т. 4 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните 3 работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд, не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция“ и не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС /освен когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход, за което обаче не са ангажирани доказателства по делото, не се и твърди да е било налице това изключение/. След като представеният по делото протокол за ПТП не е бил съставен от длъжностното лице в кръга на служебните му задължения /поради липса на такова задължение съгласно горецитирания текст от наредбата/, съответно и по установения ред /доколкото наредбата предвижда в кои случаи се съставят протоколи за ПТП, като настоящият не е такъв/, той губи качеството си на официален удостоверителен документ, притежаващ обвързваща съда материална доказателствена сила. Това обаче не променя крайните изводи, тъй като, от една страна, длъжностното лице, което е съставило КП, принципно притежава удостоверителна компетентност за удостоверяване на факти, свързани с настъпило ПТП, и за изготвяне на протокол за ПТП, т. е. протоколът не е изцяло лишен от доказателствена сила, от друга страна констатациите в КП се подкрепят от останалите доказателства по делото /САТЕ, писмени доказателства, свидетелски показания/. В тази връзка и възражението за непредставяне на снимков материал по делото е неоснователно освен по съображенията, изложени от първоинстанционния съд, и поради това, че в случая дори не е налице задължение за изготвяне на снимков материал. Това задължение е налице само в случаите, в които ПТП задължително се посещава от органите на МВР – „Пътна полиция“ и се съставят документи за повреди на МПС, какъвто, както вече се изложи, не е настоящият случай. Същевременно липсата на снимков не води до липса на доказателства, установяващи надлежно правнорелевантните факти.

По възражението за съпричиняване от страна на водача на автомобила /доколкото може да се приеме, че такова е надлежно формулирано/ първоинстанционният съд също е изложил съображения, а именно такива за неоснователността му, които също се споделят от въззивния съд. Не са ангажирани доказателства по делото от страната, в чиято доказателствена тежест е установяването на релевантните факти, а именно въззивникът, че е налице такова поведение /действие или бездействие/ на водача на автомобила, което да е допринесло за настъпването на ПТП. Последното обаче въззивният съд излага само за пълнота на настоящото изложение /предвид препращането към мотивите на първоинстанционния съд/, доколкото и във въззивната жалба това възражение е поддържано самостоятелно, като с него въззивникът свързва искане за частична отмяна на решението /макар и неконкретизирано/.

С оглед гореизложеното поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

4

На въззиваемия следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото за юрисконсултско възнаграждение /други разноски не се претендират от страната, не са и сторени такива/, размерът на което, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, е 100 лв.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 19 /16/ от 25.01.2023 г., постановено по гр. д. № 655/2020 г. по описа на РС – С..

ОСЪЖДА А.П.И. с БУЛСТАТ *********, със седалище: гр. С., бул.

„М.“ № 3, представлявана от председателя на УС Г. Терзийски, да плати на „Л.И.” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.

„С.Ш.” № 67а, представлявано от изпълнителните директори М.М. – Г. и П.Д., сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство.