Решение № 467 от 08.11.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 467 гр. Пловдив, 08.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно търговско дело № 20225001000548 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Д. П. А. чрез процесуалния й представител адвокат Р. М. против решение № 260096/07.04.2022 г., постановено по т.д. № 203/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ХVІІІ гр.с., в частта, в която искът й за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 120 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.07.2018 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която тя е осъдена да заплати разноски в размер на 248 лв., съразмерно на отхвърлената част от иска. Жалбоподателката твърди, че решението в тези части е необосновано, неправилно и незаконосъобразно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие със съдебната практика по приложение разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД по изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени в тези части и да постанови друго, с което да уважи предявения от нея иск в пълен размер, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.07.2018 1 г. до окончателното й изплащане. Оспорва жалбата на ЗД „Е.“ АД.

Претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 и ал. 1, т. 2 от ЗА, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с начислен ДДС.

Постъпила е въззивна жалба и от „З. д. Е.“ АД – София против същото решение в частта, в която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 80 000 лв. до 120 000 лв., както и в частта, в която е начислена законната лихва върху обезщетението за периода 23.07.2018 г. – 01.05.2019 г., а той е осъден да заплати такси и разноски като акцесорни последици от уважаването на иска. Жалбоподателят счита, че в тези части решението е незаконосъобразно и неправилно, за което излага подробни съображения, като моли съда да отмени решението в тези части и да постанови друго, с което да отхвърли иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 80 000 лв., да определи начален момент на дължимост на законната лихва върху нея от 01.05.2019 г. и да редуцира присъдените в негова тежест разноски съобразно уважения от въззивния съд размер на главния иск. Оспорва въззивната жалба на Д. А. като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Претендира разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение, за двете инстанции.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбите са подадени в срок против подлежащ на обжалване съдебен акт от лица, имащи право на жалба, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на тях и същите като ДОПУСТИМИ следва да бъдат разгледани по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от Д. П. А. против З. д. „Е.“ АД – София иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Ищцата твърди, че на 17.06.2018 г. в гр. Пловдив, на бул. „Б., № *** водачът на автобус марка „И.“, модел „С.“ с рег. № ******* Р. Р. Р. затворил вратите на автобуса преждевременно, потеглил и затиснал напускащата превозното средство пътничка М. И. Т., майка на ищцата, която пострадала сериозно, била транспортирана в лечебно заведение поради получените тежки наранявания на долни и горни крайници и след неколкократно пролежаване в УМБАЛ „С.

Г.“ ЕАД – Пловдив на 09.09.2018 г. починала в резултат на получените 2 усложнения от травмата. С влязла в сила присъда № 37/10.06.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 509/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив Р.

Р. бил признат за виновен за това, че на горепосочените дата и място е нарушил разпоредбите на чл. 68, ал. 2 от ЗДвП и чл. 132, т. 3 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Т., с което осъществил състава на престъпление по чл. 343 ал. 1, б. „в“ от НК, като автобусът, с който е причинено произшествието, имал валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното дружество. В исковата молба се твърди също, че ищцата и нейната майка били привързани една към друга, имали изградена силна връзка, обичали се, подкрепяли се и живели в хармония и разбирателство, като А. изключително тежко понесла загубата на майка си, която била пример и опора за нея и за която полагала ежедневни грижи, а от своя страна покойната й помагала в домакинските задължения и заедно се справяли с трудностите. Доколкото ищцата поискала от застрахователя да й бъде изплатено обезщетение за претърпените неимуществени вреди от настъпилото ПТП и смъртта на майка й, но не получила такова, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., изразяващи се в болки и страдания поради обстоятелството, че майка й М. Т. починала вследствие на настъпило пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на уведомяване на застрахователя /23.07.2018 г./ до окончателното й изплащане.

Ответникът оспорва иска и моли съда да го отхвърли като неоснователен и недоказан. Признава факта, че за процесния автобус е бил сключен договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, но счита, че искът е заведен от ненадлежна страна и оспорва механизма на произшествието, причинната връзка между него и неимуществените вреди, както доказаната особено близката връзка на ищцата с покойната. Прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на М. Т., който е нарушила задълженията си по Закона за движение по пътищата, а съпътстващите й здравословни проблеми като двигателни проблеми/проблеми с крайниците, намалени слух/зрение, ментални проблеми, възрастови психически и/или физически здравословни отклонения са допринесли за настъпване на инцидента, както и поради отказ да й бъде 3 извършена висока ампутация на долния крайник, като се иска намаляване на обезщетението, което съдът ще определи, с 50 % поради съпричиняване на вредоносния резултат. Оспорва се и размерът на претендираното обезщетение като прекомерно и началната дата на дължимостта на законната лихва.

С обжалваното решение ЗД „Е.“ АД – София е осъдено да заплати на Д. П. А. 120 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради това, че майка й М. И. Т. починала вследствие на настъпило ПТП на 17.06.2018 г., за причиняването на което с влязла в сила присъда № 37/10.06.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 509/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, Р.

Р. Р. е признат за виновен, че на 17.06.2018 г. в гр. Пловдив, на бул. „Б., № ***, управлявайки автобус марка „И.“, модел „С.“ с рег. № ********, е нарушил разпоредбите на чл. 68, ал. 2 от ЗДвП и чл. 132, т. 3 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М. И. Т., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 23.07.2018 г. до окончателното й изплащане, и предявеният иск е отхвърлен до пълния му претендиран размер, ЗД „Е.“ АД – София е осъдено да заплати по сметка на Пловдивския окръжен съд държавна такса в размер на 4 800 лв. съразмерно на уважената част от иска и 320 лв., заплатени от бюджета на съда възнаграждения на назначените по делото експертизи, Д. П. А. е осъдена да заплати на ЗД „Е.“ АД – София 248 лв. направени деловодни разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете и ЗД „Е.“ АД – София е осъдено да заплати на адвокат Р. И. М. 3 930 лв. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на Д. А. съразмерно на уважената част от иска, ведно с дължимото ДДС върху сумата.

Решението е обжалвано от ищцата в отхвърлителната част и от ответника в осъдителната част за разликата над 80 000 лв. до 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, в която част то е предмет на въззивното производство, а в частта, в която е осъден застрахователят да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди до размер от 80 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, решението не е обжалвано и е влязло в сила.

При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.

По отношение на правилността на обжалваното решение съдът 4 съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване проверка само в обжалваните части, на оспорените в жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

За да бъде търсена и наложена отговорността, предвидена в разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ, е необходимо кумулативното съчетаване на няколко предпоставки: наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка

„Гражданска отговорност на автомобилистите“ между застрахователя и прекия причинител и настъпване на застрахователното събитие от виновното противоправно поведение на застрахования, от което на ищеца да е причинена вреда.

За да бъде предявен този иск обаче е необходимо лицето, което претендира застрахователно обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция /чл. 380 от КЗ/, последният трябва да се произнесе по тази претенция по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в срок, не по-дълъг от три месеца от нейното предявяване пред застрахователя, сключил застраховката, или пред негов представител /чл. 496, ал. 1 от КЗ/, а увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, само ако застрахователят не е платил в посочения срок, отказал е да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение /чл. 498, ал. 3 от КЗ/.

Следователно допустимостта на иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ е обусловена от предхождащо искане до застрахователя по реда на чл. 380 от КЗ и липса на доброволно уреждане на спора в срока по чл. 496 от КЗ /липса на плащане на обезщетение, отказ за такова – изричен или мълчалив, или несъгласие на претендиращия обезщетение с определения размер/.

Не се спори между страните, че на 23.07.2018 г. М. И. Т. чрез представителя си адвокат Р. М. е отправила уведомление до ЗД „ЛИ“ АД за настъпилото застрахователно събитие, в което тя е участвала и са й причинени имуществени и неимуществени вреди, които биха могли да доведат до възникване на гражданска отговорност на застрахования водач.

На 30.01.2019 г. Д. А. чрез адвокат Р. М. е уведомила застрахователя, 5 че вследствие получените усложнения във връзка с травмите от ПТП-то на 17.06.2018 г. майка й М. Т. е починала на 09.09.2018 г., като между майка и дъщеря била създадена силна емоционална връзка и разбирателство, поради което тя е предявила претенция за изплащане на обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в резултат на описаното ПТП в размер на 150 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди, свързани със смъртта на майка й М. Т..

Не се спори по делото, че до предявяване на иска ответникът не е изплатил на ищцата претендираната сума, а до момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция в изпълнение на решението на окръжния съд той й е превел 80 000 лв., поради което съдът приема, че е било отказано изплащане на обезщетение в пълен размер, като искът е допустим и следва да бъде разгледан по същество.

Не се спори между страните, че към момента на пътното произшествие е имало валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за автобус марка „И.“, модел „С.“ с рег. № ******** по полица В G/*********** за периода 06.10.2017 г. 05.10.2018 г.