Решение № 23619 от 23.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 23619 гр. София, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА Гражданско дело № 20241110156228 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по предявени от *** срещу **** кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 3107,15 лв., представляваща сбор от платени без основание в полза на ответника суми, както следва: 136,25 лв. по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № **** от 05.09.2019 г.;

620,95 лв. по договор за потребителски кредит № *** от 15.10.2019 г.; 102,24 лв. - по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 18.05.2020 г.; 173,20 лв. по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 01.06.2020 г.; 371,51 лв. по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 26.06.2020 г.; 1463 лв. по договор за потребителски кредит № *** от 25.08.2020 г.; 240 лв. по договор за потребителски кредит № **** от 16.03.2022 г., които вземания са цедирани на ищеца с договор за цесия № *** от 03.05.2022 г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба – 26.07.2024 г., до окончателно плащане.

Ищецът *** твърди, че основният предмет на дейност на дружеството е предоставяне на информация, подпомагане и консултации на физически лица, ползвали „***. Поддържа, че между него и третото за процеса лице – В. И. Ст. е сключен договор за цесия от 03.05.2022 г., по силата на който Ст. му е прехвърлил свои вземания към ответника в общ размер на 3107,15 лв., представляващи сбор от платени без основание в полза на ответника **** суми, както следва: 136,25 лв. по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № **** от 05.09.2019 г.;

620,95 лв. по договор за потребителски кредит № *** от 15.10.2019 г.; 102,24 лв. по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 18.05.2020 г.; 173,20 лв. по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 01.06.2020 г.; 371,51 лв. по договор за предоставяне на финансови 1 услуги (заеми) от разстояние № *** от 26.06.2020 г.; 1463 лв. по договор за потребителски кредит № *** от 25.08.2020 г.; 240 лв. по договор за потребителски кредит № **** от 16.03.2022 г. Твърди, че за извършената цесия ответникът е уведомен с уведомления, връчени на 18.05.2022 г. и 13.07.2022 г.; че сключените между ответника и третото лице договори за кредит са сключени по реда ЗПК и ЗПФУР, като кредитополучателят е имал качеството потребител. Сочи се, че съгласно договорите кредитополучателят В. Ст. е следвало да заплати главница и възнаградителна лихва, а в погасителния план към всеки договор е включена и такса за допълнителна услуга – гаранция, свързана с предоставеното обезпечение. В допълнително приложение към исковата молба уточнява параметрите на всеки един от отделните договори за паричен заем, а именно: по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № **** от 05.09.2019 г. - главница от 460 лв., възнаградителна лихва от 15,55 лв. и такса допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 136,25 лв.; по договор за потребителски кредит № *** от 15.10.2019 г. - главница от 1500 лв., възнаградителна лихва от 345 лв. и такса допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 1155 лв.; по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 18.05.2020 г. - главница от 800 лв., възнаградителна лихва от 9,76 лв. и такса за допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 102,24 лв.; по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 01.06.2020 г. - главница от 800 лв., възнаградителна лихва от 18,80 лв. и такса за допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 173,20 лв.; по договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № *** от 26.06.2020 г. - главница от 1500 лв., възнаградителна лихва от 101,10 лв. и такса за допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 453,90 лв.; по договор за потребителски кредит № *** от 25.08.2020 г. - такса за допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 1463 лв.; по договор за потребителски кредит № **** от 16.03.2022 г. - главница от 2500 лв., възнаградителна лихва от 875 лв. и такса за допълнителна услуга за предоставяне на поръчителство от 2475 лв. Твърди, че всички суми по договорите са заплатени от цедента в полза на ответника, включително и таксата за допълнителна услуга – гаранция. Прави възражение за нищожност на договорите, евентуално на отделни техни клаузи. Сочи, че съгласно чл. 5 от процесните договори за кредит, същите следва да бъдат обезпечени с поръчителство, предоставено от „****, за което се начислявала такса за гарант в размер, почти равен на главницата по договорите. Твърди, че таксата е била включена в погасителния план, както и че е била част от вноската по кредита, както и че плащанията за поръчител/гарант са получавани от ответното дружество. Излага доводи, че договори за поръчителство/гаранция не са сключвани, а в случай че се установи наличието на такива – оспорва същите като нищожни поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, излагайки конкретни съображения в тази насока, както и конкретните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, които счита за нарушени, а именно: чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2,. чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11 и 12 ЗПК, вр. чл. 19 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 10, 19 и 20 ЗЗП. Твърди, че ответното дружество и „**** са свързани лица. Подробно аргументира, че целта на клаузите за обезпечение е свързана единствено с получаване на приходи от ответника. Счита, че таксата за допълнителна услуга следва да е включена в размера на ГПР. Подробно излага, че договорите за кредит не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК. С уговарянето на клауза, предвиждаща предоставяне на обезпечение, аргументира, че се прехвърля задължението на финансовата институция за предварителна оценка на 2 платежоспособността на кандидатстващите за кредит върху кредитополучателя.

Допълва, че в случай че възнаграждението за предоставяне на поръчителство бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите по договора, размерът му би надвишил максимално допустимия такъв, което би било в противоречие с чл.

19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че липсвало съгласие за сключване на процесните договори за кредит, както и, че не е предоставена преддоговорна информация. Счита процесните договори за недействителни и поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не са съставени в изискуемия от закон шрифт – не по-малък от 12, на потребителя не са предоставени погасителен план и стандартен европейски формуляр към момента на сключването им, текстът им не е написан по ясен и разбираем начин, считайки за нарушени и правилата, заложени в чл. 147 ЗЗП. Като друго основание за нищожност изтъква непосочването на размера на погасителната вноска, както и на правото на предсрочно погасяване на кредита от длъжника. Като самостоятелно основание за недействителност на договорите посочва и допуснато нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като липсвало посочване на годишния лихвен процент (ГЛП), доколкото не ставало ясно как посочената процентна стойност се съотнася към ГПР, респ. каква е базата, върху която лихвеният процент се начислява – върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница по него. Сочи още, че не е разписана методиката за начина, по който се формира ГПР, както и че клаузите от договорите са неравноправни. При условията на евентуалност, оспорва като нищожна клаузата на чл.

5 от договорите, предвиждаща задължение за обезпечаване на заема с предоставено от „***“ поръчителство. Оспорва и клаузите на чл. 10 от Общите условия и тарифата към общите условия, предвиждащи, че при забава потребителят дължи освен законната лихва, и всички направени за събиране на вземането разноски. В заключение сочи, че в договорите за кредит и в тарифата към тях липсва клауза за задължаване на потребителя да заплати такса за гаранция. Активната си легитимация да претендира процесните вземания обосновава със сключването на договор за цесия от 03.05.2022 г. с цедента В. И. Ст., който му е прехвърлил всички платени от него без основание в полза на ответника суми, за което до същия е изпратено уведомление за извършената цесия. По изложените съображения моли за уважаване на предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът **** е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни, а исковата молба - като нередовна. Поддържа, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК поради липсата на посочване от ищеца на размера и вида на претендираните суми, тъй като не става ясно коя част от заплатената сума по съответния потребителския кредит претендира като недължимо заплатена. Посочва също така, че исковата молба не съдържа конкретизация кои точно разпоредби на договорите за потребителски кредит противоречат на цитираните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. На следващо място, поддържа, че исковата молба е недопустима поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца и на пасивна процесуална легитимация на ответника. Ответното дружество не оспорва, че между него и В. И. Ст. са възникнали валидни договорни правоотношения по силата на сочените от ищеца договори за потребителски кредит. Поддържа, че таксата за гаранция се дължи на различно юридическо лице – „*** ***, а не на ответника, като всички дължими суми във връзка с предоставянето на обезпечение са предоставяни на гаранта директно или, в случай че са превеждани по сметка на ответника, последният е действал като посредник за заплащане на таксата гаранция и след получаване на същата е превеждал сумата на „***“. Твърди, че договорни отношения във връзка с обезпечаване на 3 заемите са съществували единствено между длъжника по кредита - физическото лице кредитополучател, и „***“, като гарант, но не и между „***“ и ответното дружество кредитодател. Оспорва се да е налице обогатяване на ответното дружество, тъй като то не е страна по договорите за предоставяне на гаранция, съответно не е получавало плащания на такса гаранция. Предвид изложеното, счита исковата молба за недопустима, тъй като е насочена срещу ненадлежен ответник. Оспорва и активната процесуална легитимация на „*** да претендира процесните вземания, тъй като с постигане на съгласие между цедент и цесионер по договора за цесия цесионерът не става страна по договорното правоотношение на цедента, а единствено се постига промяна на кредитора, поради което се счита, че ищецът няма право да прави възражения, произтичащи от договорното правоотношение между страните, доколкото само придобива право на вземане, прехвърлено му от цедента. Поради това оспорва правото на ищеца да предявява искове и да прави възражения за нищожност на договори за кредит или отделни техни клаузи, сключени между цедентакредитополучател и ответника-кредитодател, с каквато възможност разполага единствено страната по тях, имаща качеството на потребител. На следващо място, оспорва активната легитимация на ищеца с доводите, че договорът за цесия между В.

И. Ст. и „*** е нищожен поради липса на съгласие, евентуално - поради липса на предмет, тъй като страните не са индивидуализирали конкретното вземане, предмет на договора за цесия по отношение на основание на възникване (източник), титуляр, страни, размер и др., не е посочено на какво недействително правно основание възниква вземането за неоснователно обогатяване, поради което източникът на вземането остава неуточнен. Допълва, че не става ясно какъв е характерът на цедираните вземания – главница, възнаградителна лихва и/или неустойки, а от изложените в исковата молби доводи става ясно, че се касае за платени без основание такси за предоставяне на гаранция, каквито не са предмет на сключените договори за потребителски кредити, а на договорите за предоставяне на гаранция, сключени с „***“, изключвайки възможността „*** да е придобил платени без основание суми за предоставяне на гаранция. Не оспорва да е бил уведомен за извършената цесия, но в уведомлението не са били конкретизирани прехвърлените вземания, поради което следва да се счете, че е налице пълна липса на уведомление, поради което тя не е произвела действие. Счита, че този порок не следва да се санира и с получаването на препис от исковата молба по настоящото дело, тъй като ищецът отново не е индивидуализирал процесните вземания. Оспорва договора за цесия като нищожен и поради противоречието му със ЗЗП, като се позовава на това, че в интернет страницата на „*** се посочва, че дружеството осъществява процедура по възстановяване на надвнесени суми, за което сключва договори за възлагане на възстановяването, а в случая е сключен договор за цесия, което е заблуждаваща търговска практика и потребителят при сключване на договора не е знаел за вида и характера му. Като допълнителен аргумент за нищожност на договора за цесия изтъква, че същият е безвъзмезден, което следва от клаузата на чл. 4, ал. 1 на същия, съдържаща условие за плащане на цената. Счита, че договорът за цесия не отговаря и на изискването на ЗПК да предвижда възможност за отказ от договора от страна на потребителя, както и процедура за защита на потребителските му права пред КЗП, а освен това съдържа множество неравноправни клаузи. Твърди, че сам по себе си договорът за предоставяне на финансови услуги (потребителски кредит) не съдържа задължение за потребителя да заплати такса за предоставяне на гаранция, а само и единствено главница и лихва, евентуално и неустойка в случай не неизпълнение, като такова задължение му се вменява едва с договора за гаранция, сключен с „***“, чието 4 сключване следва сключването на договора за потребителски кредит. В тази връзка посочва, че „***“ е различно юридическо лице от ответника и правоотношението между потребителя и гаранта е самостоятелно и отделно от правоотношението по договора за кредит. Твърди, че условие за сключване на договора за кредит е предоставяне на поръчителство, но потребителят не е бил длъжен да сключи договор с „***“ и изборът за сключване на посочения договор е предоставен изцяло на длъжника. Поради това и оспорва твърденията на ищеца, че размерът на таксата за предоставяне на гаранция е следвало да се включи в ГПР. Като допълнителни аргументи, че таксата за гарант не следва да се включва в размер на ГПР, ответникът изтъква, че посоченият размер на ГПР е калкулиран към момент, когато договорът за гаранция все още не е бил сключен, а освен това възнаграждението за гаранция се дължи на трето лице, а не към кредитодателя. Поддържа, че договорите за кредит са сключени при спазване на нормативните изисквания. Поради посоченото моли за оставяне без движение на исковата молба, евентуално - за прекратяване на делото като недопустимо, евентуално - за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира и разноски.