Решение № 3 от 05.01.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№3 гр. Велико Търново, 05.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА

ГАЛИНА КОСЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело № 20224000500344 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване.

С Решение № 269/15.07.2022 год., постановено по гр. д. № 727/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе е осъдено ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ******* да плати на Г. Е. С., ЕГН ********** от с. Ново село, Общ. Русе, ******* сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 432 от КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД във вр. с чл. 52 от ЗЗД за причинените му неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие от 13.02.2019 г., настъпило поради виновно противоправно поведение на Н. И. Н., управлявал лек автомобил „Фолксваген Поло“, с рег. № Р 29****, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.06.2019 г. до окончателното й плащане, както и разноски по компенсация в размер на 94 лв. Със същото решение е отхвърлен предявения от Г. Е. С. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 5 000 лв. до 25 500 лв., като неоснователен и недоказан. Осъдено е ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

******* да плати на адв. Я. Д. от САК, гр. София, ******, на основание чл. 38 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 580 лв. С решението е осъден Г. Е. С., ЕГН ********** от с. Ново село, Общ. Русе, ******* да плати на ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 1

121265113, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ******* юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. Осъдено е ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ******* да плати по сметка на Русенски окръжен съд държавна такса в размер на 200 лв.

Постъпила е въззивна жалба от ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК 121265113, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. *******, представлявано от Й. Ц. – председател на СД и Е. И. – изп. директор, чрез юрисконсулт Й. С. против Решение № 269/15.07.2022 год., постановено по гр. д. № 727/2021 г. по описа на Окръжен съд – Русе.

В същата се прави оплакване, че решение в осъдителната му част над сумата от 2 000 лв. е неправилно и необосновано. Присъденото обезщетение било прекомерно и несправедливо и не съответствало на получените от ищеца травми и на доказаните неимуществени вреди. Ищецът бил получил леки травми, които не предполагали силни болки и продължителни страдания. Нямало и обективни данни, които да навеждат на извод, че възстановителният период е продължил повече от две седмици. Липсвали и доказателства за негативни последици за емоционалното и психологическото състояние на ищеца.

Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт в тази му част и да се постанови друг, с който да бъде отхвърлен предявеният иск за разликата над 2 000 лв. до 5 000 лв., ведно със законните последици.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Г. Е. С., ЕГН ********** от с. Ново село, Общ. Русе, *******.

Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 5 000 лв.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.

1 и 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.

Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във 2 връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.

Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 18.03.2019 г. Г. Е. С. е предявил претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение в размер на 70 000 лв., по които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).

Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба възражения. Освен това обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди за сумата от 2 000 лв. (в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявения осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо.

Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.

В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да се приеме за установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – Н. И. Н. е причинил на Г. Е. С. телесни увреждания (кръвонасядане на лява раменна става 3 към лява гръдна област и кръвонасядане на дясна колянна става) и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност на процесния лек автомобил – управляван от Н. И. Н., чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т. см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.

Не се поддържа и възражението за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД) релевирано в първоинстанционното производство.

От показанията на св. С. С.а – майка на ищеца се установява, че след изписването си от болницата в гр. Русе ищецът изпитвал болки в гърдите, за които пиел Аулин, Аналгин, а след това и Ибупрофен, защото първите две лекарства не му действали. От болката в гърдите не можел да си поеме въздух, тъй като същата била постоянна. Св. С.а му помагала да се преоблича при закопчаване на копчета и ципове. Това се налагало и защото при удара си бил натъртил и ръката. Според св. С.а около месец или месец и половина синът й изпитвал болки в гърдите си. Лекарите в болницата му казали, че трябва да пие обезболяващи около месец-месец и половина. За болката и лекарствата, които пиел за това, С.а се консултирала с личния му лекар. Изпил може би 3 опаковки Ибупрофен. След около месец синът й започнал да диша по-леко, а след месец и половина болките започнали да отшумяват. След това синът й изпитвал страх да се вози с лек автомобил и много дълго не управлявал такъв. В началото бил в болнични и не работел и не му се налагало да ползва лек автомобил и ходел пеша. Той работел в Маслобойната в с. Ново село и ходел пеша, но според свидетелката в началото на м. април 2019 г. напуснал работа. Това продължило, докато си купят нова кола през есента на 2019 г. Докато купят нова кола, в дома им имало и други леки автомобили, но синът й от стреса не управлявал, а ако пътувал до гр. Русе ходел с автобус. Свидетелката не знае синът й да е ходил на лекар, за да потърси помощ във връзка с изпитания от него стрес, а тя ходила да му лее куршум.

На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).

Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и по-новата такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (напр. Решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че 4 съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.

Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди.

При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социалните контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие - началото на 2019 г., както и високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер до 10 420 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 от КЗ – в релевантната редакция на тази правна норма). Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда.