Решение № 769 от 04.08.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 769 гр. Стара Загора, 04.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530101052 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на С. К. С. от *****************, против „Ай Ти Еф Груп” АД - гр. София – по иск по чл. 26 ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК – за обявяване за недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит № *************г., евентуални искове по чл. 26 ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД, вр. с чл. 26 ал. 4 ЗЗД за обявяване нищожност на отделни клаузи от договора: по чл. 4.1 – за възнаградителна лихва; по чл. 5.6 – за неустойка; както и за „такса за преференциално обслужване“. Претендират се разноски.

Ищецът твърди, че между него /като кредитополучател/ и ответника /кредитодател/ е сключен Договор за потребителски кредит № *************г., по силата на който, ответникът се задължил да предостави заемни средства в размер на 3500 лева на ищеца, а той се задължил да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно Приложение № 1, неразделна част от договора, годишният лихвен процент /ГЛП/ на заема е 40.54 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е 49 %.

Уговорено е погасяването на кредита да бъде извършено в 24 погасителни вноски.

Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР се явявал различен от посочения в договора. Това било така, защото съгласно чл. 5.6 от договора се дължала “неустойка”, в случай че кредитополучателят не предостави до края на следващия ден, считано от деня на сключване на кредита, поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, както и такса за преференциално обслужване, за която се разбира от погасителния план към договора.

Счита, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят е изискал и е събрал от заемателя лихви, такси и комисионни, които не са предвидени в договора. Ответникът не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР.

1

Кредиторът бил инкорпорирал във вноските допълнителни суми, които оскъпили кредита за кредитополучателя. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочела, че договорът трябва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. ГПР следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други.

Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако това условие не е изпълнено, договорът за заем се явявал недействителен.

Кредитодателят, залагайки като клаузи дължимостта на “неустойка”, в случай че кредитополучателят не предостави до края на следващия ден, считано от деня на сключване на кредита, поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, както и дължимост на такса за преференциално обслужване, всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си, прикривайки допълнителното оскъпяване по заема. Кредитодателят, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която го благоприятства и уврежда кредитополучателя. С тези клаузи към договора за кредит ответникът целял да заблуди кредитополучателя, в частта относно действителния ГПР, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като, по смисъла на чл. 11, вр. с чл. 19, вр. с чл. 22 от ЗПК, липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора.

В раздел V от договора, наречен „обезпечение по кредита“, били поставени условия, които задължително трябвало да бъдат изпълнени от ищеца, за да не се дължи неустойка.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ и таксата за преференциално обслужване били разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнагражденията в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Цитира съдебна практика в посочения смисъл.

Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически 2 точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 5.1 от договора за кредит е уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или с поръчители, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 5.6., същият дължал „неустойка“ от договора на кредитора за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение, която съгласно Приложение № 1 към процесния договор е в размер от 5575,44 лв., която неустойка се начислява пропорционално към всяка от вноските по кредита. Тоест се кумулира месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараства значително. Иначе казано, вноската по кредита ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавяла и таксата за преференциално обслужване, която съгласно погасителния план към договора е в размер от 60 лева. Тази такса също се дължала пропорционално с паричните вноски по заема.

Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от кредитополучателя да представи поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията, посочени по - горе или банкова гаранция, вдигало лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план към договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

Пак в тази връзка, следвало да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че таксата за преференциално обслужване на кредита в размер на 60 лева е включена в общо дължимата сума по договора. Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договора, тази такса също на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Тази клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процентът на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение.

Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48, преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор, с цел избягване на такова поведение, и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за 3 постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 4043 от Решение от 27 03. 2014г. по дело С565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на банкова гаранция или поръчител, което задължение става изискуемо до края на следващия ден от подписване на договора за потребителски кредит, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала.В заключение, посоченият лихвен процент в договора за кредит от 40.54 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорените „неустойка“ и „такса за преференциално обслужване“ представлявали разходи по кредита. Поради по- високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не е посочен в пар. 1 от договора в действителния му размер, а това се явявало в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.

В случай, че съдът прецени, че целият договор не е нищожен, то моли да се постанови, че уговорената неустойка в чл. 5.6. от договора за кредит за непредставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009г. на ОСГТК на ВКС.

Клаузата за неустойка била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146 от ЗЗП, тя не била индивидуално уговорена, представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33 ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва.