Решение № 6659 от 08.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6659 гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20231110140043 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по предявен от М. В. В. против „ВИВУС.БГ“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД за сумата в размер на 360 лева получена от ответника по Договор за кредит № ***/15.01.2023 г. без правно основание, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба на 18.07.2023 г. до окончателно погасяване на вземането.

В исковата молба са изложени твърдения, че на 15.01.2023 г. между страните бил сключен Договор за кредит № ***/15.01.2023 г., по силата на който ответникът отпуснал на ищеца в заем сумата в размер на 1500 лева, като кредитополучателят следвало да върне отпуснатата сума ведно с възнаградителна лихва в размер на 50,54 лева, като в съглашението било посочено, че годишният лихвен процент е в размер на 40,99 %, а годишният процент на разходите по сделката възлиза на 49,70 %. Представителят на страната поддържа, че потребителят следвало да заплати и такса за услуга „бързо разглеждане“ в размер на 309,46 лева, като общото задължение по кредита възлиза на 1860 лева, която сума била изцяло погасена. В исковата молба са изложени доводи за недействителност на договора за кредит, като ищецът намира, че на основание чл. 22 ЗПК дължи връщане единствено на чистата сума по заема, а именно сумата в размер на 1500 лева, но не и начислените от ответника такси и лихви.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юрисконсулт Д.а прави признание на исковата претенция по отношение на сумата в размер на 309,46 лева – такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане“, като претенцията за частта от 50,54 лева, явяваща се начислена възнаградителна лихва, е оспорена, като неоснователна.

Представителят на ответното дружество оспорва поддържаните от ищеца доводи за противоречие на процесния договор за кредит с императивни правни норми, като недействителността на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане не влече след себе си недействителност на сделката. По изложените доводи е направено искане съдът да уважи предявения иск за сумата в размер на 309,46 лева, а претенцията за сумата в размер на 50,54 лева бъде отхвърлена като неоснователна. Направено е искане сторените в производството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца на основание чл.

78, ал. 2 ГПК, тъй като ответникът е признал частично предявения иск и не е дал повод за 1 завеждане на делото. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.

При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ищецът е заплатил в полза на ответника по процесния договор за кредит сумата в размер общо на 1860 лева.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

В ЗПК е предвидено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Възможно е уговарянето само на клаузи за такси свързани с допълнителни услуги по договора – чл. 10а, ал. 1 ЗПК, какъвто характер процесната такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит очевидно няма. Същата попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е свързана с усвояването на сумата от потребителя, респективно е свързана с основното задължение на заявителя по договора, да предостави заемната сума. Касае се за възнаграждение по договора, а не за допълнителна услуга, което възнаграждение следва да бъде включено в годишния процент на разходите /ГПР/ – чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговарянето му като отделно възнаграждение /услуга/ има за единствена цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

С уговаряне на т.нар. „такса“ по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи по кредита. По изложените съображения за нищожност на договора, респ. нищожност на клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на такса за бързо 2 разглеждане на искането съдът намира, че ответникът е получил без правно основание сумата в размер на 360 лева, явяваща се разлика между чистата сума по кредита от 1500 лева и заплатената от кредитополучателя в полза на ответника сума в размер на 1860 лева, поради което предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД е основатетелен.

С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват направените разноски за внесена държавна такса за разглеждане на спора в размер на 60 лева. Искането на ответника за разпределение на разноските по реда на чл. 78, ал. 2 ГПК се явява неоснователно доколкото макар исковата претенция да е частично призната, дружеството е дало повод за завеждане на делото, тъй като е задържало плащане по недействителен договор за кредит.

Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика, депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер общо на 200 лева с включен ДДС.

На основание чл. 4 и чл. 3 от Закона за въвеждане на еврото в Република България /ЗВЕРБ/, всички суми подлежат на автоматично превалутиране в евро по официалния 3 валутен курс, с който България се присъединява към еврозоната на 1 януари 2026 г. /1 евро = 1, 95583 лв. /. Съгласно чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ превалутирането от левове в евро се извършва, като стойността в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая. Официалният валутен курс не се закръглява или съкращава при извършването на превалутирането.

Получената сума след превалутиране се закръглява до втория знак след десетичната запетая на базата на третия знак след десетичната запетая в съответствие със следното математическо правило за закръгляване: когато третият знак след десетичната запетая е помалък от пет, вторият знак след десетичната запетая остава непроменен, а когато третият знак след десетичната запетая е равен на или по-голям от пет, вторият знак след десетичната запетая се увеличава с една единица.