Решение № 260606 от 25.11.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.

СОФИЯ, 25.11.2024г.

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА

ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВЕТА АНТОНОВА

Мл.с.

ГЕОРГИ КАЦАРОВ при участието на секретар–протоколиста Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Антонова в.гр.д. № 6688/2020г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от В.Н.В. срещу решение

№48078/21.02.2020г. постановено по гр.д. № 48475/2017г. по описа на Софийски районен съд, ТО, 28 състав, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.124 ГПК вр. чл.79 от ЗС за признаване за установено спрямо ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че е собственик на основание давностно владение на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-4/11.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 751 кв.м. при съседи: имоти идентификатори, както следва ***, ***, ***, ***.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени обстоятелства от ищеца, не е анализирал доказателствата в тяхната съвкупност, поради което е стигнал и до погрешни фактически и правни изводи. Посочва, че районният съд е игнорирал както установеното с удостоверение с изх. № ПД-123025/06.03.2019г., че имота не е бил част от ТКЗС, така и показанията на свидетеля Веселинова, които установяват, че именно праводателя на ищеца е обработвал земята и имота не е бил включен в ТКЗС, така и доказателствата за платен данък и битови отпадъци от 2017г. от ищеца, с които е манифестирал собственическите си намерения. Счита, че в нарушение на разпоредбата на чл.17 ал.2 от ГПК в обжалваното решение, съдът не е направил преценка за законосъобразността на решение на ОС“ЗГ“ Нови Искър, с което процесния имот се възстановява на трети лица /наследници на Г.К.М./, за което изрично е направено както възражение за незаконосъобразност на решението, така и искане съдът да се разгледа и да изложи мотиви за неговата незаконосъобразност, съответно не е преценил, че решението не му е противопоставимо. Отделно от горното, въззивникът счита, че не се установява обстоятелството, че Г.М.е бил собственик на процесния имот, предвид липсваща част от емлячен регистър от 1929г., където следва да е описанието на имота т.е. не е установен имота, притежаван от него, поради което и неправилно е заявен от наследниците му и съответно възстановен по реда на ЗСПЗЗ.

Въззивникът твърди, че считано от 1964г., когато процесния имот е предоставен на праводателя му до настоящия момент е владян явно, непрекъснато и необезпокоявано от бащата на ищеца, а след това и от ищеца, като собствен.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което установителният иск се уважи изцяло и се признае спрямо ответника, че ищеца е собственик на процесния недвижим имот на основание давностно владение.

Въззиваемата страна ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който твърди,че както към момента на предявяване на иска, така и към настоящия момент Държавата не е собственик на процесния имот, със заповед на областния управител на област София от 2018г. имотът е отписан от актовите книги за имоти държавна собственост, тъй като със съдебно решение е признато, че е собственост на наследниците на Г.К.М.. Счита, че решението на първоинстанционният съд е недопустимо и моли да бъде обезсилено и делото прекратено. При условията на евентуалност, че въззивният съд счете, че решението е допустимо, счита същото за правилно, тъй като не се установява ищецът да е придобил имота по силата на давностно владение, тъй като от момента на предоставяне за ползване на имота на неговия праводател с ПМС 21/1963, същия се е имал качеството на държател, а не владелец, още повече, че не се е възползвал от възможността да придобие същия чрез заплащане на неговата стойност по реда на §4а ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което и фактическата власт и ползването са прекратени по силата на закона.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима.

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК вр. чл.79 ал.1 от ЗС.

От представените писмени доказателства по делото, а и не е спорно между страните, се установява, че по силата на Постановление на МС № 21/31.01.1963г. на Н.В.Д./ починал на 04.02.1994г. оставил за наследници Н.Н.В., дъщеря, починала на 22.01.2017г. и ищеца – В.Н.В., син и единствен наследник и на сестра си Н.В./ е предоставен за ползване процесния имот във вилната зона на с.

Войняговци, местност „Подполенска могила“; ищецът не е упражнил предоставената му на основание § 4а ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ възможност да трансформира правото на ползване в право на собственост върху имота /наследодателя на ищеца е изградил в имота едноетажна къща от 16 кв.м/, като въпреки че е започнала административната процедура в срока по §4а ал.6 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в тримесечния срок от влизане в сила на оценката

/оценителен протокол № 6/08.04.1993г. 0 19 537,20 лв./ ищецът не е внесъл паричната сума в общината.

От молба-декларация до нотариус, чрез кмета на район „Нови Искър" с рег. индекс ОИ-17-87/10.07.2008г. се установява, че ищецът е предприел действия за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост върху процесния недвижимия имот по реда на обстоятелствената проверка. Към този момент липсата на заявени реституционни претенции по искане на ищеца е удостоверено с удостоверение от 20.08.2008г. от ОСЗГ и удостоверение № ОИ-17-87/02.12.2008г. от район Нови Искър, СО, писмо с изх. № 94НН/03.07.2008г. на СО, район нови Искър. Междувременно ищецът с молби от 15.04.2008г. и 04.12.2008г. е поискал от Областна администрация София издаване на оценителен протокол за закупуване на процесния имот и удостоверяване, че за същия не съставен акт за държавна собственост.

На основание чл.68 ал.1 и чл. 3т.5 от ЗДС вр. чл.103 и чл.104 от ППЗДС Държавата е удостоверила правото си на собственост върху процесния недвижим имот с акт за частна държавна собственост № 07530/30.03.2010г.

С решение от 05.12.2008г. постановено по гр.д. № 11306/2007г. на Софийски районен съд, по реда на чл.13 ал.2 от ЗВСГЗГФ и чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ е отхвърлен иска на С.П.Б., като наследник на Г.К.М.за признаване правото на възстановяване върху земи и гори, един от които е именно процесния имот. С решение № 172/ 09.07.2010г. по в.гр.д. № 2014/2009г. на Софийски градски съд, цитираното решение на РС-София е оставено в сила. С решение № 198/03.08.2018г. по гр.д. № 18/2011г. на ВКС, I г.о., цитираното решение на СГС е отменено и е признато за установено по отношение на ОСЗГ Нови Искър, че наследниците на Г.К.М., починал през 1938г. имат право на възстановяване на земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, един от които и процесния имот - част от нива, находяща се в землището на с. Войняговци, местност „Под поленска могила“ от 2,2 дка. С оглед решението на ВКС, с решение № 151/02.10.2013г. ОСЗГ Нови Искър възстановява правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на с.

Войняговци, на наследниците на Г.К.М. – т.4 от решението.

Доколкото имотите попадат в обхвата на

§4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, то е изготвен план за новообразувани имоти /чл.28 ал.4 от ППЗСПЗЗ/, но въпреки, че нивата по т.4 от решение №

151/02.10.2013г. ОСЗГ Нови Искър, попада в новообразувани имоти 5955.7 с площ от 751 кв.м., 5955.8 с площ 802 кв.м. и 5955.9 – 609 кв.м. съгласно заповед № РД-15-025/17.02.2014г. на областен управител на област София, с който е одобрен план на новообразуваните имоти за землището на с. Войнеговци, СО, район Нови Искър, са вписани с данни за собственик –община Нови искър / процесния 5955.7/, а други посочени, че нямат собственик и именно поради което обстоятелство в тази й част заповедта е отменена по жалба на С.П.Б. с влязло в сила съдебно решение 2580/15.06.2016г. по гр.д. № 20362/2014г. по описа на Софийски районен съд, 43 състав и заповедта е върната на областния управител за изпълнение на указания и вписване на правилните данни за собствениците - в случая за имот 5955.7

– на наследниците на Г.К.М., което е изпълнено със заповед № РД-15-199/20.09.2017г. на областния управител на област София.

Със заповед №

РД-57-028 от 11.05.2018 г. на областния управител на област София процесният имот е отписан от актовите книги за имоти – държавна собственост.

Разпоредбата на чл. 124 от ГПК предвижда всеки да предяви иск, за да възстанови правото си, когато е нарушено респ. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение или право, когато има интерес от това.

От предявяване на установителен иск ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото му със сила на присъдено нещо, а

"преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца“ - мотивите по т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. Във всички случаи на предявен установителен иск, ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му.

В хода на производството исковата молба е оставена без движение от въззивната инстанция и дадена възможност на ищеца да уточни фактите и обстоятелствата, които обосновават правния му интерес за водене на установителния иск за собственост спрямо ответника, вкл. и предвид направените твърдения в отговора на исковата молба, че имота през 2018г. имота е отписан като държавен, предаден на трети лица, Държавата няма претенции върху процесния имот, не го владее. Ищецът обосновава интереса си от установяване на правото на собственост върху недвижимия имот срещу Държавата с аргументите:

-към датата на подаване на исковата молба процесния недвижим имот е бил актуван като държавен /което се установява от гореустановената фактическа обстановка, но към датата на отговора на исковата молба – 05.07.2018г., имотът вече е отписан от актовите книги за имоти – държавна собственост – заповедта е от 11.05.2018г. и което възражение и доказателства ответникът е представил именно с отговора исковата молба/;

-във връзка с подадена от ищеца молба с вх. № 94ВВ/154/04.12.2008г. е поискано издаване на удостоверение от Областната администрация София, че процесния имот не е актуван като държавен, което удостоверение не е издадено както до момента на подаване на исковата молба – 18.07.2017г., така и до настоящия момент и което е препядствие ищецът да завърши процедурата по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка.

Абсолютна процесуална предпоставка

/положителна/ за допустимостта на всяка искова претенция е правния интерес.

Правният интерес се извежда от заявените от ищеца фактически обстоятелства, описващи твърдяното засягане на негово субективно право и вида на защитата, която търси. Липсата на посочената предпоставка, определя иска като недопустим, като разпоредбата на чл. 130 ГПК предвижда констатиране недопустимостта на иска на етап проверка на исковата молба, но не се изключва възможността тази констатация да се направи в по-късен момент от развитието на производството, като израз на служебното начало в процеса, включително като съдът съобрази и всички обстоятелства по смисъла на чл.235 ал.3 от ГПК / Определение № 447/24.09.2010 г. по ч. гр. д. № 416/2010 г. на ВКС, III г. о. и Определение № 625/18.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7304/2013 г. на ВКС, I г. о/.