Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4919 от 27.09.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 14925/2021
Вид
Решение № 4919
Подписан
27.09.2023
В сила
27.09.2023
Състав
Станимира Иванова, Георги Стоев, Райна Мартинова

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 45, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 410, ал. 1, т. 2 · Кодекс за застраховането

РЕШЕНИЕ

№ 4919 гр. София, 25.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100514925 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20198684/14.10.2021 г., постановено по гр.д. № 63466/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 166 състав, е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Признато е за установено, че Агенция „Пътна инфраструктура“ с ЕИК: ******* дължи на ЗАД „Б.В.И.Г.“ ЕИК: ******* сумата от 217,91 лева, представляваща регресно вземане по изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по щета № 470420202016779, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 14.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 49497/2020 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. 25158346/29.10.2021 г., подадена от ответника, с която обжалва решението в частта, с която е уважена исковата претенция. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърлят предявените искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна 1 във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк.д. № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е притезанието на ищеца с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. 45 ЗЗД ЗЗД за сумата от 217,91 лева, представляваща регресно вземане, възникнало вследствие на изплатено застрахователно обезщетение за репариране на причинените имуществени вреди по щета № 470420202016779.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) надлежно възлагане на определена работа; 2) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на изпълнителя на възложената работа, което е осъществено при или по повод изпълнение на възложеното; 3) и което е в пряка причинноследствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 4) действително застрахователно правоотношение между увреденото лице и ищеца; 5) по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, т.е. не е необходимо наличието на вина на възложителя, но следва да е налице спрямо извършителя на деянието, а доколкото съществува законова презумпция тя винаги се предполага. Следователно възложителят носи доказателствената тежест да обори презумпцията в условията на пълно и обратно доказване, аргумент то чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД, макар и относително самостоятелна, е във функционална връзка с отговорността по чл. 45 ЗЗД, т.е преди всичко следва да се установи наличието на общите предпоставки на деликта.

От представената застрахователна полица и останалите писмени доказателства се установява, че процесната вещ, лек автомобил „Шкода Супърб“ с ДК № *******, собственост на „Алд Аутомотив“, към момента на процесното ПТП, 14.04.2020 г., е бил валидно застрахован при ищеца по имуществена застраховка „Каско Стандарт“.

Причинените вреди на вещта са оценени от застрахователя на стойност 217,91 лева, която сума е изплатена като обезщетение на увредено лице на 30.06.2020 г., съгласно представеното платежно нареждане.

След съвкупен и подобрен анализ на събрания доказателствен материал съдът приема, че процесното ПТП се е осъществило на 14.04.2020 г. при следния механизъм.

Лекият автомобил, управляван от св. Г., се е движел по Републикански път II-82, с посока от гр. Самоков към гр. София, на около 1 км преди с. Кокаляне, като е ударил необезопасен и несигнализиран камък на пътя, вследствие на което задната гума на автомобила бива срязана. Правилно районният съд е квалифицирал наличието на камък на пътното платно като препятствие на пътя по смисъла на т. 19 от ДР на Правилника за прилагане на закона за движение по пътищата. Първоначално в исковата молба е посочено, че вредите са настъпили, поради наличието на несигнализирана и необезопасена дупка на пътното платно.

Установеният механизъм се подкрепя от събрания доказателствен материал, включително 2 свидетелските показания на шофьора и заключението на изслушаната от първата инстанция СТЕ, което съдът кредитира като обективно и правилно.

Възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице е неоснователно.

Тежестта на доказване е върху страната, която е направила възражението, т.е. същата следва да установи в условията на пълно и главно доказване фактите, от които черпи благоприятни правни последици. При разглеждане на възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице, трябва да се вземат предвид задължителните постановки на т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1 / 2014 г., според което „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.

Неоснователно е възражението на ответника, че рискът е непокрит, т.е. ищецът не е следвало да изплати на увреденото лице дължимото обезщетение за поправяне на вредите.

Същите твърдения не се подкрепят от събрания доказателствен материал, а напротив изрично в общите условия е предвидено, че вредите вследствие на реализирано ПТП подлежат на репариране.

Размерът на причинените вреди, както и причинно-следствената връзка се установяват от събраните писмени и гласни доказателства, кореспондиращи с приетото от първа инстанция заключение на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и правилно.

Съгласно същото стойността за необходима за възстановяване на процесния лек автомобил е 386 лева.

Не са основателни възраженията на ответника, че водачите са били под въздействието на алкохол при реализирането на процесното ПТП. Въведеното твърде е изолирано и не се подкрепя от събраните доказателства. Не е основателно възражението, че е налице овехтяване на отделната част от пътното платно и/или че е налице конструктивен ефект. Въведените в предмета на доказване факти не се установяват от събрания доказателствен материал.

Съгласно нормата на чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“ е поддържането на републиканските пътища в годно състояние за безопасна експлоатация. От доказателствения материал се установява, че застрахователното събитие е настъпило Републикански път II-82, част от републиканската пътна мрежа.

Агенцията се явява възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД и отговорно лице, съгласно нормата на чл. 30, ал. 1 ЗП вр. чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, поради което носи отговорността да поправи вредите, които са в причинно-следствена връзка с виновното и противоправно бездействие да поддържа пътната мрежа в годно състояние. До отстраняването на повредата на пътя е било необходимо същата да бъде сигнализирана и обезопасена по начин, който би предотвратил настъпването на произшествия.

Поради установите фактически и правни изводи първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивникът. Право на разноски има въззиваемата страна, която е представила доказателства за сторени такива в размер на 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност е неоснователно, аргумент от чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ.

3

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20198684/14.10.2021 г., постановено по гр.д. № 63466/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 166 състав.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК: *******, на основание чл.78, ал.

1 ГПК, да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК: *******, сумата от 300 лева, представляваща сторените разноски пред настоящата инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4