Решение № 442 от 03.07.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 442 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20228002104092 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на И. А. Р., М. И. Р. и А. И. Р. против решение № 214 от 19.04.2022г., постановено по в. гр. д. № 274/2021 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което след отмяна на решение № 6100 от 17.10.2017 г. по гр. д. № 806/2015 г. по описа на Районен съд гр. Разлог е отхвърлен предявеният от И. А. Р., М. И. Р. и А. И. Р. установителен иск по чл.124 ГПК за признаване за установено, по отношение на ответниците Ф. В.

О., Н. М. Н. и С. Ю. О., че ищците са собственици на реална част от 644 кв. м. от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, в периода от 1998 г. до предявяване на исковата молба, като неоснователен и е отхвърлено искането по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка №77 от 03.07.2015г

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.

281, ал. 1, т. 3 ГПК.

1

В съдебно заседание пълномощникът на касаторите поддържа жалбата и излага подробни съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответницата по касационната жалба С. Ю. О., чрез адв. К., с подадения отговор на жалбата и в приложените писмени бележки, изразява становище за неоснователност на същата и претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

От ответниците по касационната жалба Ф. В. О. и Н. М. Н., чрез адв. К., са постъпили писмени бележки, в които са развити доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство.

С определение № 2101 от 12.07.2023 г., касационното обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по правния въпрос дали е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС в хипотеза, касаеща придобиване по давност на реална част от недвижим имот.

По поставения правен въпрос, настоящият състав на ВКС, намира следното:

Според чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази разпоредба не въвежда разграничение в зависимост от това дали се упражнява владение върху целия имот или част от него, от което и следва, че е приложима и в хипотезата на упражнявано владение върху реална част от имот. Подобно разграничение няма и в трайната практика на ВКС по приложението на чл. 69 ЗС /решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. дело № 342/2011 г. на ВКС, II г. о.; решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о./, в която се приема, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т. н. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Презумпцията на чл. 69 ЗС задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и 2 предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. По – специфична е хипотезата на осъществявано владение върху съсобствен имот и по този въпрос е дадено разрешение в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение.

По съществото на жалбата :

Производството по делото е образувано по предявен от И. А. Р., М. И. Р. и А.

И. Р. против Ф. В. О. и М. А. О. / починал в хода на първоинстанционното производство и заместен в процеса на основание чл. 227 ГПК от наследниците си по закон Н. М. Н., С. Ю. О. и първоначалната ищца Ф. В. О./ положителен установителен иск за собственост на 644 кв. м., представляващи реална част от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] .

Твърденията в исковата молба са, че през 1998г. ищецът И. Р. със съгласието на наследниците на И. М. Г. е завладял недвижим имот с площ от 10 800 кв. м., част от който е и спорният, като е имал уговорка с наследниците на И. Г. да му продадат имота, след като се снабдят с решение за възстановяване правото на собственост, а от 21.07.2015г. владение върху имота упражняват и останалите двама ищци.

С решение № 1064Р от 15.02.1999 г. на ПК – гр. Белица на наследниците на И.

Г. е възстановено правото на собственост в стари реални граници на имот № *** по картата на землището, представляващ нива от 10 337 дка, м. "Г.". С нотариален акт № 16, дело № 157 от 21.07.2015 г. наследниците на Г. са продали на ищците М. И. Р. и А. И. Р. имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] с площ от 10056 кв. м.

Въз основа заключенията на основната и допълнителната съдебно – техническа експертиза, съдът е приел за установено, че имотът, възстановен 3 на наследниците на И. Г., е идентичен с част от ПИ с идентификатор *** по КККР с площ от 9 693 кв. м. и с част от ПИ *** по КККР за площ от 644 кв. м. Имотът, който е заграден от ищците е с площ от 5 828 кв. м., от които 5 208 кв. м. са част от ПИ ***, а 620 кв. м. са част от ПИ с идентификатор ***.

Отделно от тази част ищците по делото ползват части от имот *** за достъп до заградената част от имота /обособени входове за МПС и хора/.

С нотариален акт № 77, том ІІ, дело № 240 от 03.07.2015 г. ответниците М. А.

О. и Ф. В. О. са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения установителен иск за собственост на основание давностно владение на 644 кв. м., представляващи реална част от имот с идентификатор ***. Посочено е, че придобивният способ давностно владение е обоснован с изтичането на период от повече от 10 години, считано от 1998 г. до предявяване на иска, през който И. Р. е упражнявал фактическа власт, а от 21.07.2015 г. начало на такава са поставили и останалите двама ищци, които на същата дата са придобили чрез покупко – продажба имот с идентификатор ***. Съдът е изложил мотиви, че е установено, че много повече от 10 години И. Р. в границите на оградения от него имот е ползвал имота - поставил е банциг под изграден от него навес, обработвал е дървен материал,събирал е плодовете на засадените от него плодни дръвчета, събирал е сено, които действия представляват обективния елемент на владението – упражняването на фактическа власт, но за да доведе фактическата власт до придобиване на имота, трябва упражняващият я да докаже намерението си да свои вещта. В случая според въззивния съд не е доказано от И. Р., че е демонстрирал на ответниците, че държи реалната част от имот с идентификатор *** с намерение да стане негова собственост. За своенето няма значение, че ответниците не са спорили за тази реална част, а има значение и се зачита като волеизявление за своене активното поведение на ищеца, който следва да е заявил на ответниците, че заградената от него реална част от имота им, той държи като своя, още повече, че чрез свидетели ответниците са установили, че са знаели, че ищецът И. Р. ползва целия имот под наем от наследници на Г..Съдът е приел за неоснователни доводите на другите двама ищци, че към установената фактическа власт от баща им са 4 присъединили своя такава след 21.07.2015 г., тъй като И. Р. не е техен праводател. Той самостоятелно се позовава на последиците от придобивната давност и синовете му не могат да ползват изтекла в негова полза давност, за да искат настъпване на правни последици за себе, преди да са станали негови наследници.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение, намира, че решението на въззивния съд в частта му за отхвърляне на предявения от М. И. Р. и А. И. Р. установителен иск за собственост е правилно и следва да се потвърди.

Правилно въззивният съд е приел за неоснователен довода на ищците М. Р. и А. Р., че към владението им, установено на 21.07.2015г., са присъединили и това на техния баща – ищецът И. Р.. Присъединяването на владение по смисъла на чл. 82 ЗС е допустимо, ако е налице правоприемство между двамата владелци /предишният и настоящият владелец/, което правоприемство може да бъде общо /универсално/ или частно. В първата хипотеза /при универсално правоприемство/ владението на универсалния праводател се прибавя към владението на универсалния правоприемник. В този случай наследникът по закон или завещание получава владението в деня на откриване на наследството, без да има действия по предаването му.

Частното правоприемство настъпва, когато владелецът получава владението от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота /продажба, дарение на имота или други деривативни способи за придобиване на собствеността/. В този случай, за да може към владението на частния приобретател да се присъедини владението на праводателя му, е необходимо не само осъществяване на действително придобивно основание, но и извършване на действия по предаване на владението. По делото няма доказателства за наличие на правоприемство /общо или частно / между ищците М. Р. и А. Р. и баща им – ищецът И. Р. относно спорния имот.

При твърдения за осъществявано от М. Р. и А. Р. владение върху спорната част от имот идент. *** от момента, в който са придобили собствеността върху съседния поземлен имот с идент. *** -21.07.2015г., то неоснователен е доводът им, че са придобили собствеността на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, защото не е изтекъл 10 годишният давностен срок, предвиден в чл. 79, ал.1 ЗС. Ищците не твърдят, а и не се установява от 5 доказателствата по делото, че са установили самостоятелно владение от поранен момент.

Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение в останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от И. Р. установителен иск, като постановено в нарушение на материалния закон следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Неправилен е изводът на въззивния съд, че не е доказано наличието на елементите на фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС, защото ищецът не е демонстрирал на ответниците намерението си за своене на имота. Ищецът се позовава на установено владение върху реална част от чужд имот , предвид на което и на основание чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си. За него няма задължение да установява чий е имотът и да издирва собственика му, комуто да демонстрира намерението си за своене. Достатъчно е упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно.