Решение № 1005 от 04.12.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 1005 гр. гр. Хасково, 04.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20255640100574 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че К. В. А. е страна по Договор за паричен заем № 403760, сключен със „София Комерс Кредит Груп" АД на 14.05.2019 г.

Спрямо Договора за паричен заем ищцата получила сумата от 350 лева, която сума следвало да бъде върната на 12 месечни вноски. По Договора за паричен заем ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 344,76 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка възлиза на 741,96 лева. Според ищцата, така търсената неустойка в §7 от Договора за паричен заем № 403760, спрямо която трябва да заплати неустойка в размер на 344,76 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал,1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. Твърди, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл се цитира практика на BKC. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума 1 за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която е прокаран този принцип, е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигала значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договора за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 128,82 лева, била в прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, неустойката по процесния Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договора за паричен заем № 403760, според който се дължи неустойка в размер на 344,76 лева, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.

Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водили до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.

33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем 2

№ 403760 в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл била т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.

Твърди се, че неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била практиката, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Наред с това се твърди, че търсената неустойка по договора за паричен заем № 403760 в размер на 344,76 лева, е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка по договора за паричен заем не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия договор за паричен заем и прилежащите документи към него по безспорен начин се установявало, че неустойката от същия е част от едни стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора особено и когато се намираме в хипотезата на договор за заем с общи условия. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. С търсената неустойка по договора за паричен заем се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид /в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, като с търсената неустойка по договора за паричен заем се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена ПМС №426/2014г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно 3 обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 се приемало, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Според ищцата, следва да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въвеждат практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвиждали заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляват законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения: 1.

Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800 лева; или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лева; и които да отговарят на следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с Кредитора; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови 4 институции, които поръчители да подпишат договор за поръчителство с Кредитора. 2. Банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако Потребителят не заплати в срок което и да е свое парично задължение по Договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на Кредитора всички дължими от Потребителя суми след първо писмено поискване, отправено от Кредитора до банката гарант. Преценката за действителността на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което се дава разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Твърди се, че вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, който е прекомерен спрямо стойността на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.