Решение № 112 от 31.03.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. П., 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Ил. Димитрова

Членове:

Албена Г. Палова

Иванина Игн. Иванова при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Иванина Игн. Иванова Въззивно гражданско дело № 20255200500065 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1529 от 05.12.2024г., постановено по гр.д. № 2978/2024 г. по описа на Районен съд – П. е прието за установено, че ответницата И. Л. П., с ЕГН **********, с адрес: с.Д., общ.П., ул.“Д. и в." №**, дължи на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК 201196810, с адрес: гр.София, 1408, р-н Триадица, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1, сумата от 75.00 лв., представляващи част от вноска за главница с падеж - 01.11.2023г. /с пълен размер на вноската от 125.00 лв./, представляваща чиста стойност по предоставения кредит по Договор за предоставяне на кредит №377341 от 11.03.2022г., ведно със законната лихва от датата на входиране на исковата молба - 15.07.2024г. до окончателното изплащане, за което е издадена Заповед №1414 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 19.06.2024г. по ч.гр.д.

№2498/2024г. по описа на Районен съд - П.. С решението е осъдена И. Л. П. да заплати на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД направените разноски в заповедното и в исковото производство в общ размер на 560,00 лева.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от И. Л. П., чрез адв. С. М., срещу първоинстанционното решение, с изложени в жалбата доводи за неговата неправилност и необоснованост. Твърди се, че макар и първоинстанционният съд правилно да е приел, че сключеният между нея и „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД договор за предоставяне на кредит от разстояние е нищожен, то неправилен бил крайният му извод, че жалбоподателката дължи 1 на кредитодателя сумата от 75 лева, представляваща част от вноска за главница с падеж 01.11.2023г. по този договор. Доколкото договорът не бил породил правно действие поради неговата изначална нищожност, до какъвто извод правилно бил стигнал в мотивите на решението си първоинстанционният съд, то за кредитополучателката не следвало да съществува задължение на договорно основание да заплаща процесната парична сума, както неправилно било посочено в диспозитива на решението.

Счита, че предвид липсата на надлежно направено искане от страна на ищцовото дружество да бъде признато за установено, че ответницата дължи чистата стойност по предоставения й кредит на основание чл. 23 ЗПК, то първоинстанционният съд е следвало единствено да отхвърли така предявения срещу нея иск за установяване дължимостта на вземания, възникнали на договорно основание. С тези доводи се иска да бъде отменено обжалваното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният установителен иск. Претендира се присъждането на съдебно-деловодни разноски, направени пред двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в който са изложени подробни съображения за нейната недопустимост и неоснователност. Сочи се, че за жалбоподателя не бил налице правен интерес от обжалване на решението, доколкото единственият аргумент за подаване на жалбата бил, че процесният договор е нищожен, поради което и искът следвало да бъде предявен на основание чл. 23 ЗПК. По отношение възраженията за неоснователност на въззивната жалба, се излагат идентични доводи, както тези за нейната недопустимост. Същите са допълнени с аргумента, че след установяването, че договорът за кредит е недействителен, първоинстанционният съд е постановил заплащане на претендираната сума, която представлявала чиста стойност по кредита, като по отношение на същата само формално било посочено, че представлява съответна част от главницата по кредита. Това било така, тъй като разпоредбата на чл. 23 ЗПК се прилагала непосредствено след достигане до извода, че договорът е недействителен. С оглед изложеното се иска въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане, а в случай, че същата бъде приета за допустима – да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа подадената жалба. Представя списък по чл. 80 ГПК и писмена защита, в която подробно доразвива доводите си, изложени в жалбата.

Процесуалният представител на въззиваемата страна, не се явява.

Представя писмено становище, с което поддържа представения отговор на жалбата.

Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като подадена 2 в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата следва да бъде разгледана по същество.

При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност по изложените във въззивната жалба съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК от „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД срещу И. Л. П., с искане да бъде прието за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 75.00 лв., представляващи част от вноска за главница с падеж 01.11.2023г. /с пълен размер на вноската от 125.00 лв./, представляваща чиста стойност по предоставения кредит по Договор за предоставяне на кредит №377341 от 11.03.2022г., ведно със законната лихва от датата на входиране на исковата молба - 15.07.2024г. до окончателното изплащане, за което е издадена Заповед №1414 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 19.06.2024г. по ч.гр.д.№2498/2024г. по описа на Районен съд - П.. В исковата молба се твърди, че на 11.03.2022 г., дружеството е сключило, в качеството на кредитодател, с ответника по делото, в качеството на кредитополучател, Договор за предоставяне на кредит от разстояние №377341 при условията на ЗПФУР. Разяснена е процедурата по сключването на договора - че същата се извършва въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg , на който са публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно тях, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно ги приемал. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията по договора, като в случай, че кандидатът бъде одобрен, той получавал на личния си имейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален код, той получавал втори имейл, в който се съдържал специален линк, след отварянето на който следвало да въведе получения от него код. Преди извършването на паричния превод, клиентът получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, разговорът от който се записвал, за да потвърди отново сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, след което кредитодателят му изпращал съобщение по телефона, с което го уведомявал, че паричните средства са преведени по посочения от него начин. В случая посочената процедура била изцяло изпълнена - ответникът кандидатствал за кредит, посочил телефонен номер и имейл адрес, изпратеният му активиращ код бил 0177, в хода на кандидатстването, кредитополучателят изпратил 3 снимка на личната си карта /от което било видно, че предоставените лични данни съвпадат, а доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност да е откраднат, то било явно, че именно ответникът бил предоставил снимките/, както и снимка от профил във вайбър /от която било видно, че профилът бил на лице с името на ответника, а и снимките съвпадали, както и че предоставеният телефонен номер бил използваният при сключване на договора за кредит/, а в проведения телефонен разговор потвърдил сключването на договора, поради което му бил отпуснат кредит с главница в размер на 3000.00 лв. съгласно чл.2 ал.1 от договора, преведена по банкова сметка с титуляр ответникът П. в „Банка ДСК“ АД. Твърди се, че от изложеното се установявало, че етапите за сключване на договора изисквали множество действия от страна на потребителя, във всеки от които той се запознавал с обстоятелството, че сключва договор за предоставяне на кредит, поради което се налагал изводът, че ответникът знаел в какво правоотношение встъпва. Сочи се, че сключването на договора чрез електронната платформа и последващото потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор било годно доказателство по смисъла на чл.10 от ЗПК, във връзка с чл.9 от ЗПФУР и чл.18 ал.2 от ЗПФУР, като приложим по повод дефиницията за електронен документ бил чл.3, т.35 от Регламент (EC) №910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г., към който акт на ЕС съдът, следвало да се придържа при преценка на доказването на факта на сключването на договора. Наред с това допълва, че по повод обстоятелствата, че между страните имало валидно сключено правоотношение, че сумата била усвоена, както и че клаузата за неустойка била нищожна, имало формирана СПН с постановеното Решение №725 от 09.06.2024г. по гр.д. №4692/2023г. на PC – П., поради което счита, че тези обстоятелства не следвало да се доказват в настоящето дело. Твърди се, че съгласно чл.4 ал.3, т.2 от договора за кредит вземането на главница в размер на 3000.00 лв. било с 24 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 125.00 лв. за периода 10.04.2022г. - 29.02.2024г., като в случая се претендирала само главница в размер на 75.00 лв., представляваща част от вноска за главница с пълен размер от 125.00 лв. и с падеж - 01.11.2023 г. Твърди се, че ответникът не погасявал задълженията си, съгласно договореното, поради което ищцовото дружество депозирало пред Районен съд - П. заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. №2498/2024г. и издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът подал възражение. Поради това за ищеца се пораждал правен интерес да предяви настоящия иск, тъй като до входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а и до подаване на исковата молба нямало постъпили плащания за претендираната вноска. Оспорен е като неоснователен и доводът на длъжника, посочен във възражението по чл. 414 ГПК, че обезсилването на предходно подадено заявление поради неподаването в срок на установителен иск, формирало сила на пресъдено нещо по отношение вземането по договора за главница с падеж 01.11.2023г.

4

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата, чрез пълномощника й, с който е оспорен искът като неоснователен, тъй като договор за предоставяне на кредит от разстояние №377341 бил нищожен, поради противоречие на закона - чл.26 от ЗЗД, във връзка с чл.11 ал.1, т.9 и т.10 и чл.22 от ЗПК. Прави изрично възражение за недействителност на процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние №377341. Прави искане за отхвърляне на исковите претенции, като сочи, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следвало да установи на основание чл.23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд, същата не е спорна между страните и се установява от събраните по делото доказателства.