Решение № 356 от 24.10.2024, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 356 гр. Пазарджик, 23.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Димитрова

Асен В. Велев при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20245200500395 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 54/03.04.2024 г., постановено по гр.д. № 20225230100807 по описа на Панагюрския районен съд е прогласена нищожността на договор № ******* за предоставяне на потребителски кредит от 22.01.2022 г., сключен между И.

Г. Б., с ЕГН ********** като кредитополучател и „Ф.Б." ЕООД, ЕИК ********* като кредитор.

Осъден е ответникът „Ф.Б." ЕООД, ЕИК *********, да заплати на И. Г.

Б., ЕГН **********, разноски по делото в общ размер на 516 лв. - за държавна такса и възнаграждение на вещото лице.

Осъден е ответникът „Ф.Б." ЕООД, да заплати на пълномощника на ищцата - Еднолично адвокатско дружество „ Е. И.“, ЕИК **********, с адрес: грП., ул. “Б.“ № 3, ап.57, представлявано от Е. Г. И. възнаграждение за процесуално представителство и защита в настоящето производство в размер на 840 лв., на основание чл.38 ал.1, т.2 от ЗА.

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от „Ф.Б." ЕООД, ЕИК ********* чрез процесуалния пълномощник адв. Е. Ц. от САК с изложени оплаквания за незаконосъобразност. Твърди, че неправилно районният съд е приел, че ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, тъй като формирането на ГПР било императивно установено в Приложение № 1 към ЗПК с 1 посочване на формулата, по която се извършват изчисленията. Освен това се твърди, че потребителят е можел да сключи договора за кредит, предоставяйки поръчителство от избрани от него физически лица и сключването на договор за предоставяне на поръчителство не било въздигнато в задължително условие за сключването на договора за кредит. Поради това жалбоподателят счита, че кредитодателят не само не е имал задължение да включи възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР, но няма и право да направи това, защото такова възнаграждение можело да не се дължи въобще в случай, че кредитополучателят предостави поръчителство от физически лица по свой избор. Искането е решението на районния съд да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен с присъждане на разноските за две инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от И. Б. чрез нейния процесуален пълномощник с искане решението на районния съд да бъде потвърдено с подробно изложени аргументи в този смисъл. Претендират се разноски.

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против „Ф.Б." ЕООД ищцата И. Б. е твърдяла, че на 22.01.2022 г. е сключила с ответното дружество договор № *******/21.01.2022 г., по силата на който са й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 4000 лв., при лихвен процент - 35% и годишен процент на разходите - 49,66%.

Твърдяла е, че по силата на чл.5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum/Multitude Bank в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита, като кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на дружеството - гарант, чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 4000 лв. за срока на действие на кредитния договор.

Ищцата е твърдяла, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Същият бил недействителен поради нарушаване на изискванията на чл.19 ал.1 и ал.4 ЗПК, във връзка с чл.10 ал.2 и чл.10а ал.4 ЗПК, тъй като кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности както на лихвения процент по заема, 2 така и на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,66 %/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко, дължимо по кредита, според ищцата следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай обаче липсвала яснота досежно обстоятелствата по чл.19 ал.1. Посочен бил фиксиран лихвен процент в размер на 35,00 %, но не било изяснено как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Освен възнаградителната лихва, в съдържанието на договора не били включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,66%. Твърдяла е, че законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тьй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват.

Ищцата е твърдяла, че съгласно императивните изисквания на горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от Ferratum/Multitude Bank в полза на кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Получаването на кредита било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредитополучателя, за което дължал такса в общ размер на 4000 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „Ф.Б." ЕООД. Според императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1%, плюс 10%/, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума, като клаузи, надвишаващи определените по ал.4 размери, били нищожни - чл.19 ал.5 ЗПК. Ищцата е твърдяла, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19 ал.1 ЗПК като не е включил таксата в размер на 4000 лв. в записания в договор размер на ГПР от 49,66%.

Твърдяла е още, че в договора липсвала информация за размера на 3 лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение, каквото е изискването по чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.

Неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била в пряко противоречие с изискванията на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК и на чл.143, т.19 от ЗЗП, поради което същата не е породила правен ефект. Така установеното водело до предвидената в чл.22 от ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит, поради неспазване на изискванията на чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.

Ищцата е твърдяла, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, според ищцата са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя, като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното бил изпълнен общият фактически състав на чл.143 ЗЗП и в светлината на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т.19 на чл.143 ЗПК/ тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Договорът за кредит бил нищожен и поради обстоятелството, че не са спазени изискванията на чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.

Искането е съдът да прогласи нищожността на договор № *******/22.01.2022 г. като противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.

В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответното дружество с изразено становище за неоснователност на иска. Оспорва твърдението, че процесният договор за кредит е нищожен като сключен в противоречие с разпоредбите на чл.11, aл.1, т.9, т.10 и чл. 19 ал.4 от ЗПК.

Ответникът е твърдял, че съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставя своевременно на потребителя необходимата 4 информация за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация се предоставя във формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити, съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е бил предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредит. Лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие били възпроизведени в договора за кредит, сключен между страните. Изрично било посочено в самия договор, че връщането на кредита става еднократно.

Лихвеният процент бил посочен като число, поради което следвало да се приеме, че е фиксиран.

Оспорил е като неоснователни твърденията за нарушаване на чл.11 ал.1, т.11 от ЗПК. В посочената разпоредба се съдържало задължение за включване на погасителен план, включващ размер, брой и периодичност на вноските.

Видно от договора за кредит, към същия бил приложен погасителен план, в който ясно и точно били описани всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно размер на главница и лихва. Посочване на съотношението между главница и лихва било направено още в чл.3 на процесния договор за кредит, като ясно и изрично били посочени размерите на главница и лихва, следователно не била налице твърдяната от ищеца неяснота. Същото се отнасяло и до посочване на дължимите суми при различни лихвени проценти, доколкото не бил налице променлив лихвен процент.

Що се отнася до възнаграждението, което ищецът се е задължил да плати на трето лице, то не се дължало на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което нямало как да бъде посочено в погасителен план, нито представлявало главница или лихва.

Моли да бъде прието за неоснователно твърдението на ищеца, че е нарушен чл.11 т.10 от ЗПК. Формулата за изчисление на ГПР включвала като елементи при изчисляване единствено главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски, като това било императивно установено в закона и не подлежло на промяна. ЗПК изисквал посочване на изчисления по правилата на Приложение № 1 ГПР в договора за кредит, с оглед яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на кредита, което в процесния случай било сторено.

Общите разходи по кредита включвали известните на кредитодателя суми за допълнителни услуги, чието сключване било задължително условие за отпускане на кредита. Счита, че обратно на твърдяното в исковата молба, ищецът е можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него физически лица, следователно сключването на договор за поръчителство с Multitude Bank (Малта) не било задължително условие при отпускане на кредита. Поради това кредитодателят не само не бил длъжен да включи сумата, уговорена 5 между потребителя и трето лице в договора за поръчителство в ГПР по кредита, но съгласно §1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. Сочи, че тази сума не е била известна на кредитодателя преди потребителят да избере именно Multitude Bank (Малта) като поръчител. В случай, че кредитът е бил обезпечен по друг начин, например чрез поръчителство от физическо лице, то кредитодателят не би имал информация за размера на евентуално възнаграждение, доколкото то се уговаря между потребителя и трето за кредитното правоотношение лице, т.е. отново не отговаря на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по смисъла на §1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика.