Решение № 3747 от 03.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3747 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100503057 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 1286/27.01.2025 г., постановено по гр. д. № 16313/2024 г. по описа на СРС, 59 състав, са отхвърлени изцяло предявените обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал.1 ЗЕ и чл.

86 от ЗЗД за признаване за установено, че Ц. Г. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сума размер на 309, 04 лева /триста и девет лева и четири стотинки/, ведно със законна лихва за периода от 25.10.2023 г. до изплащане на вземането, представляваща главница стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м.10.2021 г. до м.04.2022 г., за сумата в размер на 56, 77 лева /петдесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху сумата за топлинна енергия за периода от 01.12.2021 г. до 16.10.2023 г., за сумата в размер на 6, 30 лева /шест лева и тридесет стотинки/, ведно със законна лихва за периода от 25.10.2023 г. до изплащане на вземането, представляваща главница - стойността на услугата дялово разпределение за периода от м. 10.2021 г. до м.

04.2021 г., и за сумата в размер на 1, 42 лева /един лев и четиридесет и две стотинки/, представляваща мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение, за периода от 01.07.2021 г. до 16.10.2023 г.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД с доводи за неправилност на обжалваното решение при нарушения на материалния и процесуалния закон и искане за неговата отмяна. Твърди, че неправилно е прието от първата инстанция, че за уважаване на исковете трябва да се установи ползването на имота от наемателя. Твърди се, че за процесния период титуляр на партидата е ответницата, като партидата е открита въз основа на заявление от 14.03.2006 г.

Поддържа се, че фактическото ползване е без правно значение за уважаване на претенциите.

Твърди се, че неоснователно обогатяване може да има и под формата на спестяване на разходи. Поддържа се, че ответникът е собственик, който не е изпълнил задължението си да сключи договор при общи условия и по този начин се е обогатил неоснователно за сметка на 1 топлопреносното предприятие. Твърди се, че наемното правоотношение не засяга доставчика на топлинна енергия. Сочи се, че обогатяването не е за наемателя, а за собственика на имота, който е спестил разходи. Излагат се съображения, че от простото сключване на договор за наем, не може да се изведе факта на ползване на имота.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и да уважи исковете му.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Ц. Г. Д., с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Излага, че ответницата е оспорила тя да ползва имота предвид наличието на наемател. Сочи се, че представеното решение за предходен период доказва твърденията й. Поддържа се, че ответницата е прекратила договора за наем с едно дружество и е сключила друг договор, което не е забранено от закона. Поддържа се, че наведените във въззивната жалба твърдения са недопустими, защото са въведени за първи път в процеса. Твърди се, че в случая не се доказва ответницата да се е обогатила за сметка на ищеца. Твърди се, че според чл. 66, ал. 3 от общите условия, ако купувачът не изпълни задължението си по чл. 64 от общите условия, то топлофикационното дружество може да открие партида на името на купувача. Във връзка с това се поддържа, че между собствениците на топлофицирани имоти и топлопреносното предприятие е налице договор.

Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледани по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявени са обективно съединени искове са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Топлофикация София” ЕАД срещу Ц. Г. Д. за признаване за установено, че ответникът дължи да заплати на ищеца сума размер на 309, 04 лева /триста и девет лева и четири стотинки/, ведно със законна лихва за периода от 25.10.2023 г. до изплащане на вземането, представляваща главница - стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м.10.2021 г. до м.04.2022 г., за сумата в размер на 56, 77 лева /петдесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху сумата за топлинна енергия за периода от 01.12.2021 г. до 16.10.2023 г., за сумата в размер на 6, 30 лева /шест лева и тридесет стотинки/, ведно със законна лихва за периода от 25.10.2023 г. до изплащане на вземането, представляваща главница - стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.

10.2021 г. до м. 04.2021 г., и за сумата в размер на 1, 42 лева /един лев и четиридесет и две стотинки/, представляваща мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение.

Институтът на неоснователното обогатяване няма санкционен характер, а цели изравняване разместването на блага, осъществено без основание. Именно защото заплащането на обезщетение при неоснователно обогатяване не е санкция за противоправно поведение, то дължимостта му не се предпоставя единствено от наличие противоправно потребяване на топлинна енергия без правно основание. Необходимо е още това потребяване да е довело до икономически резултат, при който – поради обща причина – едно лице се е обогатило, но друго е обедняло.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за обезщетение 2 за неоснователно обогатяване от потребяване на топлинна енергия и извършване на услуга по дялово разпределение в недвижим имот включва следните елементи:

1. Ответникът да е ползвал реално доставена (а не презюмирана по силата на законова норма) топлоенергия за процесния обект през сочения период;

2. Ответникът да се е обогатил със стойността на спестените разходи за заплащане на топлоенергия и такса за дялово разпределение;

3. Ищeцът да е обеднял с размера на доставената топлоенергия;

4. Връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е причинноследствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта (генетична).

По исковете с правно основание чл. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал.1 ЗЕ:

От приетият по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 117, том I, рег. № 6205, дело № 101/2015 г. на нот. Р.Д., рег. № 274 в НК се установява, че Ц.

Г. Д., в качеството си на управител и представляваща ЕТ „Е.Д. – Ц. Д.“, е продала на Ц. Г. Д. като физическо лице собствен на търговеца недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. София, представляващ магазин за хранителни стоки с фурна, находящ се в гр. София, бул. ****, със застроена площ от 107 кв.м., ведно със съответните идеални части от сградата и правото на строеж.

Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключен между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Такъв договор в конкретния случай не е бил сключен. Разделението на клиентите, въведено в ЗЕ, е съобразено с целите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. за вътрешния пазар на електроенергия (която отмени директива 2003/54/ЕО). Според нея, клиент, който закупува електроенергия за лична битова консумация – без търговски или професионални дейности (чл. 2, т. 10) – се класифицира като битов, докато физическо или юридическо лице, което купува електроенергия за цели, различни от собствени битови нужди (включително производители и клиенти на едро, чл. 2, т. 11), се счита за небитов клиент. Основният критерий за разграничението между битов и небитов клиент се определя от предназначението, за което се използва топлинната енергия в даден обект. В този контекст съдът постановява, че начинът на използване на топлинната енергия в конкретен имот определя и вида на правните отношения, които могат да възникнат с топлопреносното предприятие.

От представения договор за наем от 20.01.2020 г. се установява, че ответницата Ц. Г.

Д., в качеството си на наемодател и собственик на процесния имот, е предоставила за възмездно ползване на „ТМ Комерс 78“ ЕООД магазин за хранителни стоки с фурна, находящ се в гр. София, бул. ****, със застроена площ от 107 кв.м. Договорът е сключен за срок от три години – от 20.01.2020 г. до 20.01.2023 г., срещу месечна наемна цена в размер на 1000 лв. В него изрично е уговорено, че наемателят поема всички консумативни разходи за имота, включително разходите за електроенергия, вода, топлинна енергия и такса битови отпадъци за периода на ползването му, като има право да прехвърли съответните партиди на свое име. От съдържанието на договора се установява още, че имотът е отдаден за осъществяване на търговска дейност, като страните са предвидили възможност същият да се използва като търговски обект, офис или за други стопански цели.

Настоящият въззивен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, че представените писмени доказателства за правото на собственост на ответника и за начисляване на такса за сградна инсталация не доказват разпределения им в доказателствена тежест факт на ползването на имота. През исковия период имотът е бил ползван от друг правен субект, а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, с оглед на което изводът на първоинстанционния съд, че между страните не е налице имуществено разместване, се явява правилен.

Съгласно разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор, сключен между 3 топлопреносното предприятие и потребителя. В същия смисъл е и чл. 1, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди на „Топлофикация София“ ЕАД, съгласно който продажбата на топлинна енергия на потребители за стопански нужди в гр. София се осъществява въз основа на писмен договор с всеки купувач при прилагане на общите условия. По делото не се представиха доказателства между „Топлофикация София“ ЕАД и ответницата Ц. Г. Д. да е бил сключен такъв писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот през периода м.10.2021 г. – м.04.2022 г. Следователно не е налице валидно облигационно правоотношение между страните, от което да произтича задължение на ответницата за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия.

Ищецът е основал претенцията си на чл. 59 ЗЗД, поради което в негова доказателствена тежест е било да установи всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, а именно, че ответницата е получила имуществена облага чрез реално ползване на доставената до имота топлинна енергия, с което е спестила разходи за нейното заплащане за сметка на обедняването на ищеца. Такова доказване не бе проведено.

От представения договор за наем от 20.01.2020 г. се установява, че през процесния период имотът е бил отдаден под наем на „ТМ Комерс 78“ ЕООД за осъществяване на стопанска дейност срещу месечна наемна цена, като именно наемателят е поел задължението да заплаща всички консумативни разходи, включително разходите за топлинна енергия, и е имал право да прехвърли партидите за комуналните услуги на свое име. От съдържанието на договора следва извод, че фактическото ползване на имота е било предоставено на търговското дружество-наемател, а не на ответницата като собственик на имота.

Разпечатката съдържа 39 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/69a6d976-9454-47ac-805c-53a48b7db540