Определение № 629 от 10.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 629 гр. София, 10.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Частно касационно гражданско дело № 20258003100330 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна частна жалба вх.№ 4680 от 23.07.2024 г., подадена от „АВТОТРЕЙД 99“ ЕООД чрез адвокат А. А. от АК - П. срещу въззивно Определение № 502 от 09.07.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 408/2024 г. на Окръжен съд - Перник, ІІ въззивен гр.състав. Иска се отмяна на определението като неправилно.

Постъпил е отговор от ответниците по касационната частна жалба К. В. Г. и Г. В. Г. чрез адвокат М. Ц. от АК - В.. Възразяват, че жалбата е неоснователна. Заявено е искане да се присъди възнаграждение съгласно чл. 38 ЗА.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното:

С атакуваното определение е потвърдено протоколно определение от 09.05.2024 г. по гр.д.№ 5305/2021 г. по описа на Районен съд – Перник, с което производството по делото е прекратено пред Районен съд – Перник и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд – Перник.

Въззивният съд е констатирал, че производството пред РС е образувано по исковата молба на К. В. Г. и Г. В. Г. (последният – малолетен и действал чрез неговата майка и законен представител Л. Е. А., а понастоящем – непълнолетен) за осъждане на „Автотрейд 99“ ЕООД да заплати на всеки от тях сума в размер на 200 000 лв. (ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.08.2021 г. до окончателното плащане), представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на баща им – В. Г. Г., настъпила на 23.08.2021 г. Поддържано е твърдение, че травматичните увреждания на баща им, довели до леталния изход, са причинени на 27/28.06.2021 г., по време на изпълнение на трудовите му задължения - придвижване с лек автомобил, управляван от друго лице на 1 територията на предприятието, в което е извършвана работата. Първото заседание по делото е проведено на 25.04.2024 г. В него ищците, чрез пълномощника им са посочили, че след подаване на исковата молба са настъпили нови обстоятелства, а именно - с влязъл в сила административен акт е постановен отказ злополуката, довела до смъртта на баща им, да бъде призната като трудова. Уточнили са, че лицето, което е управлявало лекия автомобил, в който се е возил баща им, е работило по трудов договор с ответника и ПТП е причинено при изпълнение на възложената му работа, но при неспазване на утвърдения ред за придвижване на територията, на която тя е извършвана. Противоправното поведение е довело до реализиране на ПТП, следствие от което са травматичните увреждания на бащата на ищците, станали причина за неговата смърт. Поискали са да бъде допуснато изменение на предявените искове досежно основанията им, като исканията към съда са останали същите – осъждане на ответника да им заплати обезщетения за претърпените неимуществени вреди в размери от по 200 000 лв. В същото съдебно заседание съдът е дал възможност на ищците в 3-дневен срок, с писмена молба да посочат обстоятелствата, на които основават искането си за изменение на предявените искания. Те са сторили това с молба от 30.04.2024 г., докладвана в открито съдебно заседание на 09.05.2024 г., в която отново са изложени фактите, заявени в откритото съдебно заседание. Дадена е възможност на ответника да изрази становище и той е сторил това чрез пълномощника си адвокат А.. В същото съдебно заседание съдът е допуснал исканото изменение на предявените искове. Преценил е, че изменените обстоятелства, на които те се основават, определят спора като граждански, а не като трудов и обосновават квалификация на исковете по чл. 49 във вр. с чл. 45 във вр. с чл.

52 ЗЗД, а не по чл. 200 КТ. С оглед цената им от по 200 000 лв. е приел, че на основание общото правило на чл. 104, т. 4 ГПК не са му родово подсъдни, прекратил е производството пред себе си и е изпратил делото на родово компетентния съд – Окръжен съд – Перник.

Сезиран с частната жалба на „АВТОТРЕЙД 99“ ЕООД, въззивният съд е посочил, че определението на районния съд е постановено по реда на чл. 118, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК.

От значение за неговата законосъобразност е преценката за предмета на правния спор.

Същият се индивидуализира чрез приетите за разглеждане от съда твърдения на ищците за фактите, които пораждат претендираното от тях субективно право и заявеното искане. В производството по обжалване на определението по чл. 121 ГПК не подлежи на проверка преценката на районния съд за допустимост и основателност на искането на ищците за изменение на първоначално предявените искове чрез въвеждане на ново или добавяне на допълнително основание, която е обективирана с постановяване на определение по реда на чл. 214 ГПК. Определението, с което се допуска изменение на иска чрез изменение на основанието, не подлежи на самостоятелно обжалване, тъй като не е нито преграждащо, нито законът изрично е предвидил неговата обжалваемост (аргумент от чл. 274, ал. 1 ГПК).

Проверката за правилността му се извършва единствено в производството по обжалване на крайния съдебен акт, с който се решава спора по същество или с който се прекратява съдебното производство. Определението по чл. 118, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК не слага край на делото въобще, а само прекратява производството пред съда, пред който е образувано и пренася висящността му пред друг съд. Затова при инстанционния контрол на този съдебен 2 акт, въззивният съд не разполага с правомощие да проверява правилността на определението, с което е допуснато изменението на първоначално предявения иск. Това е така и в настоящия случай, при който допуснатото изменение на иска е обусловило извода за различна родова подсъдност. По тези съображения е прието, че ОС няма да разглежда и обсъжда доводите на частния жалбодател, касаещи спазването на процесуалните правила и приложението на материалния закон при постановяване на определението, с което районният съд е допуснал изменение на първоначално предявения иск по отношение на основанието му. Предмет на въззивната проверка е обосновават ли наведените и приети за разглеждане нови факти извод за различен по вид правен спор, обуславящ и родова подсъдност на исковете, различна от първоначалната. Съдът е съобразил разясненията, направени с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които при обжалване на определенията не намират приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК. При първоначалното предявяване на исковете ищците са основавали заявените субективни права (право на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв.) на настъпила смърт на техния баща в резултат на трудова злополука. Така индивидуализираният спор е трудов по смисъла на чл. 357 във вр. с чл. 200 КТ и по силата на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК подлежи на разглеждане от районния съд. В първото по делото съдебно заседание, при спазване на преклузивния срок по чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК, те са продължили да поддържат първоначално заявената от тях претенция за обезщетяване на неимуществените им вреди, настъпили от смъртта на техния баща с присъждане на обезщетение в размер на 200 000 лв., като са заменили част от твърдените от тях факти с нови. Основали са искането си на твърдение, че баща им е получил травмата, в резултат на която е настъпила смъртта му, не при изпълнение на трудовите си задължения, произтичащи от съществуващото между него и ответника трудово правоотношение, а при неправомерно осъществяване на дейност от друго лице, също работник на ответника, извършването на която е било възложено от последния. Така изменените обстоятелства, представляващи ново основание на първоначално предявените претенции, квалифицират спора като граждански, а не като трудов. Правопораждащите за ищците факти не включват наличието на трудово правоотношение между техния баща и ответника. Част от правното основание е твърдението за трудово правоотношение между лицето, причинило вредите и ответника, но не и за наличие на такова между наследодателя на ищците и ответното дружество. Затова по аргумент от чл. 357 във вр. с чл. 200 КТ, правният спор, предмет на делото, е преценен като граждански, а не трудов - за ангажиране обективната отговорност на възложителя на работа за вредите, причинени при изпълнението й. Юридическото основание на така заявените претенции се съдържа в чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. При това положение от значение за определяне на родовата подсъдност на делото е цената на предявените искове. Тя е 200 000 лв. и затова по силата на чл. 104, т. 4 ГПК компетентен да ги разгледа е окръжният съд.

Идентичен е изводът на районния съд, поради което първоинстанционното определение е потвърдено.

В представеното изложение на касационните основания е поставен въпросът „При

3 обжалване на определение, с което производството по делото е прекратено след допуснато изменение на иска и поради изменението на иска делото е изпратено за разглеждане от друг съд, преценката за законосъобразност на това определение включва ли и преценката дали законосъобразно е било допуснато изменение на иска, предвид на това, че прекратяването на производството е следствие от допуснато изменение на иска ?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационната инстанция констатира, че поставеният въпрос е обсъждан от въззивния съд и преценката, че отговорът му е отрицателен, е обусловила формираната правораздавателна воля. По поставения правен проблем не се констатира наличието на произнасяне с акт по реда на чл. 290 ГПК или чл. 274, ал. 3 ГПК, което предпоставя отговор да бъде даден с настоящото определение. Упражнявайки правомощията си, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, и отчитайки особеностите на конкретния случай, настоящият състав на съда уточнява релевантното за изхода на спора питане така:

„При обжалване на определение, постановено по реда на чл. 121 ГПК, разполага ли въззивната инстанция с правомощието да извърши преценка дали законосъобразно е било допуснато изменение на основанието на иска, когато произнасянето по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК е обусловило преценката на първата инстанция, че спорът е подсъден на друг съд ?“

В отговор на значимия за изхода на спора правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:

По общо правило постановените от първоинстанционния съд определения по чл. 214 ГПК не подлежат на самостоятелно обжалване в хода на производството. Контролът върху тях се упражнява от въззивната инстанция при проверката за допустимостта и правилността на първоинстанционното решение по съществото на спора (така: Решение № 107 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 998/2011 г. на ВКС, II т.о.). Специално по отношение изменяването на иска по основание в общия съдебен исков процес, в практиката на ВКС се приема, че разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК урежда процесуална възможност за ищеца, от която той може да се възползва до приключването на първото заседание за разглеждане на делото, като този вид изменение на иска се допуска от първоинстанционния съд след извършена от него преценка с оглед възможността да бъде затруднена защитата на ответника. Тази преценка не подлежи на инстанционен контрол (така: Решение № 228 от 19.08.2013 г. по гр.д.№ 1219/2012 г. на ВКС, IV г.о.). Съобразявайки тези принципни постановки, настоящият състав на ВКС приема, че преценка за законосъобразността на допуснато от първата инстанция изменение на основанието на иска не е допустимо да се извършва извън рамките на производство по обжалване на въззивното решение по съществото на спора, като при това изобщо не е допустимо да се преценява дали допуснатото от първата инстанция изменение на основанието на иска създава затруднение за защитата на ответника.