Решение № 107 от 08.05.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 107 гр. Сливен, 05.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Соня В. Петкова като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно гражданско дело № 20222200500045 по описа за 2022 година Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК Образувано е по въззивна жалба с вх. № 271508/06.12.2021 г. на ответника по делото ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ МВР, с адрес за призоваване: гр. София, ул. „Никола Габровски“ № 30, представлявано от главен комисар Николай Николов, чрез процесуален представител гл. юрк. К.Б., срещу Решение № 260484/11.11.2021 г., по гр. д.

№ 1629/2020 г. по описа на РС-Сливен.

Обжалва се изцяло въззивното решение, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 4 от ГПК неистинността на документа УП-обр. 3 № 808р-1956/17.09.2019 г. по предявения иск от Г. П. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Шивачево, общ. Твърдица, ул. „*************, срещу ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, с адрес гр. София, ул.

„Пиротска“ № 171А. С обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати на Г. П. Т., ЕГН **********, на основание 226, ал. 1, т. 2 от КТ, сумата от 20 750, 10 лв., представляваща обезщетение за имуществени вредипропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в удостоверение, обр. УП-3 № ПО-2474/07.12.2015 г., представляваща сбор на дължими, но неполучени от ищеца месечни пенсии за осигурителен стаж и възраст за периода от 11.12.2015 г. до 02.10.2018 г., и сумата от 2114,86 лв., обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в удостоверение, обр. УП-3 № ПО-2474/07.12.2015 г. и УП-3 № 808р-1956/17.09.2019 г., представляваща разликата между изплатените на 1 ищеца пенсии и тези, които би получил, ако документите бяха с вярно съдържание, за периода от 02.10.2018 г. до 21.05.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на искова молба в съда – 15.06.2020 г. до окончателното им изплащане. Въззивникът е осъден да заплати и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 201,68 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.10.2018 г. до 15.06.2020 г. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК въззивникът е осъден да заплати сумата от 3000 лв., направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение и сумата от 1322,67 лв., държавна такса върху уважените искове и разноски за съдебноикономическа експертиза.

Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е разгледал недопустими искове, по които имало произнасяне на съда с решение по гр. д.

№ 5943/17 г. между същите страни и основание, поради което обжалваното решение счита за недопустимо. Същото било недопустимо и поради обстоятелството, че изтекла давността на конкретните факти, които формирали основанието на предявените искове.

Обжалваното решение също така счита за неправилно, поради необоснованост. Не било спорно, че служебното правоотношение с ищеца е прекратено през 2015 г. и са му изплатени всички обезщетения, както и че са изготвени служебни справки, отразяващи часовете положен извънреден труд за периода от 01.2003 до 01.12.2015 г., и ползвания отпуск за същия период.

От приложените по гр. д. № 5943/17 г. книжа било видно, че извънредният труд е своевременно заплащан, виден бил ползвания платен годишен и допълнителен отпуск, както и че към момента на прекратяване на правоотношението са му заплатени 113 дни неизползван платен отпуск за сумата от 4766.34 лв. Ищецът оспорил броя на часовете положен извънреден труд, едва когато не му достигал стаж за пенсия.

Въззивникът твърди, че поради липсата на оспорване и с оглед нормативната уредба за периода, издал оспорваното УП-3 № ПО2474/07.12.2015 г. Ищецът оспорил решението на директора на ТП на НОИСливен за отказ за отпускане на лична пенсия пред АС-Сливен и пред ВАС, но отказът бил потвърден на две инстанции.

Въззивникът счита, че издаденият от него документ е официален и се ползвал с материална доказателствена сила и опровергаването на съдържанието му било недопустимо със свидетелски показания, на каквито разчитал ищеца.

Твърди, че едва с произнасянето на съда по гр. д. № 5943/17 г. и след установеното от него, се е стигнало до необходимостта от корекция на издаденото УП-3, като е издадено ново такова – УП-3 № 808p-1956/19.09.2019 г., което отразявало постановеното от съда. С решението на съда била настъпила промяна за напред и същото е послужило като основание за отпускане на ЛПОС с разпореждане на НОИ № 4, протокол 01004/03.01.2020 г.. До влизане в сила на решение № 19/14.02.2019 г. на ОС-Сливен, оспорваното УП-3 № ПО-2474/07.12.2015 г. отразявал правилно действителността, поради което неконкретизираните твърдения за 2 неистинност на документа въззивникът считал за неверни, а предявените искове за неоснователни.

Въззивникът счита, че не следвало да носи отговорност от закъснелите действия по оспорване от страна на ищеца, тъй като коректно е отразил съгласно действащата нормативна уредба фактите и предоставил на ищеца всички касаещи го документи. Всички часове действително положен извънреден труд за периода 2006-2015 г. били отразени правилно и едва след влизане в сила на решение по гр.д. № 5943/17 г. на РС-Сливен е възникнало задължение да се извърши корекция. Преизчисляването на труда за служителя е станало по метода на преобразуване на полагаем отпуск за извънреден труд, което било уточнено със свидетелските показания.

Изложените доводи и твърдения счита, че обуславяли неоснователност на предявените искове. Освен това бил осъден да заплати прекомерно високи такси-адвокатски хонорар, държавна такса и такса за вещо лице, поради което моли последните да бъдат намалени. Иска обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендира направените пред настоящата инстанция разноски, в т.ч. и юрк. възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по делото – Г. П. Т., с адрес: гр. Сливен, ул.

„******************, представляван от процесуален представител адв. Н. К.

П..

В съдебно заседание въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, редовно призован, но не се е явил. С постъпилата молба от 18.03.2022 г. въззивникът сочи, че съдът е следвало да извърши преценка доказано ли е правото на пенсия на ищеца за цитирания период, преди да постанови търсеното обезщетение за невзети пенсии. Съдът следвало да обсъди факта, че придобиването на право на пенсия е обвързано освен с наличието на осигурителен стаж и с навършване на определена изискуема от закона възраст. Това съответствие не било изследвано от съда, а последният приел на доверие казаното от ищеца. Иска от съда да отмени обжалваното решение, като отхвърлени предявените искове или алтернативно да го измени, като намали исковете съобразно момента, от който ищеца е придобил право на пенсия съгласно КСО. Претендира направените по делото разноски и юрк. възнаграждение.

В съдебно заседание въззиваемата страна счита обжалваното решение за правилно. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение и представя договор за правна помощ и списък за разноски. Представя и писмени бележки, с които е застъпено становище, че установителните искове по чл.

124, ал. 4 от ГПК не се погасяват по давност и при наличие на правен интерес са допустими, както и че решението по гр. д. № 5943/2017 г. на РС-Сливен не преклудира претенциите на ищеца. Възражението за давност на предявените осъдителни искове също било неоснователно, тъй като исковете са предявени в рамките на три годишната давност по чл. 358 от КТ. Вземането възникнало от 18.04.2017 г., датата на решението на ВАС, с което отказът на пенсионния 3 орган да отпусне пенсия за осигурителен стаж и възраст е потвърден. При изчисляване на течението на давностния срок намирало приложение и прекъсването на сроковете по чл. 3, ал. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение от 2020 г. Вземането по втория осъдителен иск също не било погасено по давност, тъй като от 03.01.2020 г. е отпусната пенсия, а вредата се изразявала в разликата между получената и полагаемата, породена от невярно документиране.

Въззиваемият счита, че предявените осъдителни искове са с правна квалификация чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ, тъй като при констатирана празнота в ЗМВР, тази разпоредба по КТ е най-близка като хипотеза правна норма и правилно прилагането е осъществено на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА.

Посоченото разбиране било застъпено и в подробно цитираната от въззивника съдебна практика и принципни тълкувания по т. 23 от ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС. По делото се установило, че двата документа, издадени от ГДПБЗ чрез РДПБЗН Сливен, имащи осигурително-правно значение за ищеца, са били предназначени, и ползвани от него за отпускане на пенсията му за осигурителен стаж и възраст пред ТП на НОИ, но документите имали невярно съдържание, относно отразените часове извънреден труд, положени от ищеца. В хода на гр. д. № 5943/2017 г. на РС Сливен за въззиваемия станало известно, че е налице неотчетен труд от ответника, който освен, че не е заплатен, не и документиран от ответника с документите. Задължение на ответника е да отчита вярно тези факти. Тези факти са се осъществили далеч във времето преди завеждане на гр. д. № 5943/2017 г. на РС Сливен. В резултат от невярното документиране от страна на работодателя, настъпили вреди под формата на пропуснати ползи, поради което в негова ползва възникнало правото на пенсия от датата на подаване на заявлението. Относно размера на осъдителните искове, счита че са безспорно установени от заключението на назначената СИЕ по делото. Иска от съда да потвърди обжалваното решение като правилно и да му бъдат присъдени разноски за адвокатски защита пред въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия обжалвания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но с оглед обхвата на обжалване частично допустимо.

Районният съд е сезиран с искове за обезщетения, които са основани на твърденията, че ищецът е работил на длъжност „пожарникар“ при ответника и е имал статус на служител по смисъла на ЗМВР. Правоотношението му е прекратено през 2015 г., но в резултат от невярно вписване на всички положени от ищеца часове извънреден труд в първоначално издадения документ, удостоверяващ осигурителния му стаж и положен извънреден труд, по вина на ответника е претърпял имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неполучаване на пенсия за осигурителен 4 стаж и възраст от момента на подаване на заявлението за отпускане на ЛПОСВ, т.е. от 07.12.2015 г. до датата на отпускане на ЛПОС-18.10.2018 г..

Твърдо се още, че след 18.10.2018 г. е започнал да получава пенсия, тъй като е издаден последващ документ, изменящ първоначалния, но с него отново не са отразени всички часове положен извънреден труд. Въпреки това, започнал да получава пенсия, но не в размера, в който би следвало, ако стажът би бил отразен правилно. Именно на тези последни твърдения ищецът основава вторият осъдителен иск за обезщетение, с който претендира разликата между изплатените до момента на завеждане на исковата молба пенсии и тези, които би получил, ако издадените документи съдържаха истинския размер на часовете положен извънреден труд в периода от 01.01.2005 г. до прекратяване на служебното му правоотношение.

Настоящият съдебен състав счита, че с оглед така въведените твърдения, правната квалификация на предявените искове за обезщетение не е по Кодекса на Труда, а по ЗОДОВ. Ищецът има качеството на държавен служител съгласно чл. 142 от ЗМВР, а посочените вреди са от незаконно бездействие и забава на органа по назначаване. Последният чрез определени от него лица, има и задължението по чл.5, ал.7 от КСО, вр. с чл.30,т.4 от ЗДСл. за издаване на необходимите на служителя документи за осигурителен стаж, и доход при прекратяване на служебното правоотношение. Правото на обезщетение на държавния служител не е абсолютно, а в предвидените от закона случаи. Обезщетение като това по чл.226, ал.1 от КТ не е изрично предвидено в ЗМВР и ЗДСл. – арг. от чл.39. Такова препращане има в разпоредбата на чл.244 от ЗМВР към гражданския закон, но е за имуществената отговорност на служителя, т.е. е неприложимо за тази на административния орган по назначаване. Претенцията срещу органа по назначаването за вреди от несвоевременно издаване на документи при пенсиониране на служителя следва да се квалифицира и разгледа по общия ред на чл. 1 и сл. от ЗОДОВ / в този смисъл р. на ВАС №3164/10 г.; решение № 14/17.02.2011 г., по к. гр. д. № 625/2010 г. на ВКС/.