Решение № 734 от 24.07.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 734 гр. Стара Загора, 24.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Г. при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Г. Гражданско дело № 20245530101854 по описа за 2024 година

Делото е образувано по иск с правна квалификация чл.124 от ГПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД от ищеца Ж. Б. Г. срещу ответното дружество „Макроадванс“ АД, гр. София, като моли да бъде признато за установено, че клаузата на чл.10 от Договор за потребителски кредит № 243125 от 19.02.2024г., сключен между страните и уреждаща начисляване на неустойка при непредставяне на обезпечение е нищожна на осн. чл.134, ал.5, т.5 ЗЗП и чл.26, чл.1 ЗЗД. Претендира за направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

Ответното дружество „Макроадванс“ АД, гр. София в срока по чл.131, ал.1 ГПК представят писмен отговор с който признават иска като основателен.

Считат, че не са дали повод за завеждане на настоящият иск, поради което молят да не се възлагат в тяхна тежест разноските, направени от ищеца и правят възражение относно претендираното адвокатско възнаграждение.

В исковата си молба ищецът твърди, че на 19.02.2024 г. между него, в качеството му на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Макроадванс" АД, ЕИК 201127485, в качеството му на „Кредитор" от друга страна бил сключен Договор за потребителски кредит №243125 (накратко 1

„Договорът за заем") при следните условия: 2,000.00 лева главница; 38.95% годишен лихвен процент; 49.65% годишен процент на разходите; 12 месечен срок за погасяване; 2,446.61 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя;

Обезпечение - поръчителство.

Съгласно чл. 20. (1) от Договора за заем ищецът следвало в срок от 3 (три) дни от сключването на Договора за заем да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от Кредитора. Физическото лице-поръчител да отговаря на следните условия: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв; работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за кредит сключен с „Макроадванс" АД.

В чл. 10 (1) от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя щял да дължи на Кредитора неустойка. Въпросната неустойка била описана по начин, по който за Потребителя би било невъзможно да я изчисли, а именно: 13,20 лева (тринадесет лева и двадесет стотинки) плюс 0,220% от усвоения размер на кредита за първия лен на забава и 0,220% от усвоения размер на кредита за всеки следващ лен, за който кредитът не е обезпечен.

Съгласно погасителния план към Договора за заем, неустойката възлизала на 1,504.80 лв., разделена на 12 вноски, всяка от по 125.40 лв., дължими заедно с вноските за главница и лихва.

В процесния случай за ищеца било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс не била очакваната от потребителя сума в размер 2,446.61 лева, а значително по-голяма - в размер на 3,951.41 лева.

В случая бил налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в настоящия 2 съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не лишавало кредитора от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлявало неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т.1 от тълкувателно решение № 1/7.03. 2019 г. по тълкувателно дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС).

С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдърЖ.ието на Договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното:

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ нямало характер на такава, то било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Без отговор остава въпросът в тази хипотеза какви били вредите, които би понесъл въпросния кредитор... Очевидно било, че неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност.

Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно 3 неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът имал право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдърЖ.ие с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължала не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължала независимо дали кредиторът претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.

На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да бил поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Не можело да се приеме, че неустойката изпълнявала и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения тридневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

4

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако не били уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба било посочено, че не били индивидуално уговорени клаузите, които били били изготвени предварително и поради това потребителят не имал възможност да влияе върху съдърЖ.ието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза били индивидуално договорени, не изключвал приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той бил договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия била договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да установи този факт.

5

Предвид съдърЖ.ието на договора счита, че можело да се направи обоснован извод, че договора бил бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не могъл да влияе.

Счита, че посочената клауза с която се уговаряла неустойка при непредоставяне на обезпечение следвало да се счита за нищожна както на основание чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗПП, така и чл. 26, ал, 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. /така и Решение №214 от 04.03.2022 г. по гр. д. №4714 / 2021 г. на Районен сьд - Перник; Решение № 1241 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 2675 / 2022 г. на Районен сьд - Перник; Решение № 15550 от 26.09.2023 г. по гр. д. № 32968 / 2022 г. на Софийски районен съд и много други срещу същия ответник относно клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение/.

Моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че чл. 10 (1) от Договор за потребителски кредит №243125 от 19.02.2024г„ сключен между Ж. Б. Г., ЕГН ********** и „Макроадванс" АД, ЕИК.

201127485, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на твърдените по-горе основания.

Моли да му бъдат присъдени разноски по чл. 80 ГПК, както и адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.