Решение № 779 от 22.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 779 гр. Пловдив, 22.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20255330114789 по описа за 2025 година

С исковата молба ищцата М. А. Д. е предявил против „Профконс – Е. Й.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 468, 26 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 10 дни през 2025 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо поради прекратяване на трудовото правоотношение между страни, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.10.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

Ищцата твърди, че е полагала труд при ответника, считано от 12.07.2017 г., като трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на 14.07.2025 г. с издаване на Заповед № 4/14.07.2025 г. Сочи, че в заповедта е посочено, че следва в полза на ищцата да бъде заплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 10 дни в размер на сумата от 468, 26 лв. Твърди, че на основание чл. 228, ал. 3 КТ обезщетението е следвало да бъде изплатено не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който е прекратено трудовото правоотношение, като до изтичане на този срок – 31.08.2025 г. работодателят не е пристъпил към изпълнение на своето задължение. Поддържа, че до ответника е изпратена покана, но доброволно изпълнение не е последвало, като от страна на ищцата е направено изявление по реда на чл. 270, ал. 3, предл. второ КТ. Твърди, че към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение през м. юли 2025 г. ищцата не е използвала полагащия й се платен годишен отпуск през 2025 г. и претендира 1 обезщетение за 10 работни дни. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Профконс – Е. Й.“ ЕООД не е депозирал отговор на исковата молба.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност три материални предпоставки – 1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2) работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години и 3) правото на отпуск да не е погасено по давност.

Съдът намира, че така посочените предпоставки, обуславящи основателността на предявените искове са доказани по несъмнен начин в производството по делото от представените към исковата молба писмени доказателствени средства.

В този смисъл задължението не се оспорва от ответника, който в първото по делото съдебно заседание представя доказателства за заплащане на задължението, предмет на производството по делото.

Ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, установи, че в хода на производството по делото, след предявяване на иска, е заплатил изцяло задължението си за главница. Това обстоятелство съдът приема за доказано, тъй в първото по делото съдебно заседание е представено платежно нареждане от 22.10.2025 г., от което се установява, че сумата за главница от 468, 26 лв. е заплатена.

В тази насока бе изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, направено в първото по делото съдебно заседание. Това изявление, обективира неизгодни за ищеца факти, и следва да се цени като признание на правнорелевантни за съществуване на спорното право обстоятелства. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.

По изложените правни съображения съдът намира, че вземането на ищеца за главница е изцяло погасено в хода на производството по делото, което обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, поради което исковата претенция следва да бъде отхвърлена.

По отношение отговорността за разноските:

Съдът намира, че в производството по делото разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, макар и предявените искове да са отхвърлени. В 2 случая не следва да намери приложение хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, установяваща, че в тежест на ищеца се възлагат разноските, сторени от ответника при отхвърляне на предявените искове. Това е така, доколкото тази процесуална норма регулира случаите, в които предявените от ищеца искове са отхвърлени, поради установяване в производството по делото, че съдът е сезиран с неоснователна молба за защита и съдействие. Съдът в настоящия му съдебен състав е сезиран с иск, който са бил предявен в защита на съществуващо непогасено парично притезание, чиито носител е ищеца. Тези обстоятелства, както вече бе посочено се установиха в производството по делото. Искът е отхвърлен поради осъществено от страна на ответника погасяване на паричното му задължение чрез плащане в хода на процеса – исковата молба е предявена на 07.10.2025 г., а плащането е осъществено на 22.10.2025 г.

Видно от представената по делото Заповед № 4/14.07.2025 г. е, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на 14.07.2025 г., когато е връчена на ищцата, като в заповедта е посочено, че последната има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 10 дни в размер на 468, 26 лв.

Изискуемостта на задължението за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е настъпила на 14.07.2025 г. – към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ предвижда, че правото да се претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква при прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл е и Решение № 191 от 05.03.2010 г. по гр. д.

№ 4956/2008 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС.

Заплащане на задължението е осъществено след възникване на изискуемостта на задължението и депозиране на исковата молба, като плащането е постъпило преди получаване на препис от исковата молба от ответника.

По така изложените съображения съдът намира, че в производството по делото разноски се следват на ищеца, доколкото последният е сезирал съда с една поначало основателна искова молба, отхвърлена именно защото ответникът, признавайки нейната основателност, е погасил задължението си.

Наистина доброволното изпълнение от ответника е равнозначно на извънсъдебно признание на задължението, но в случая не е налице и хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, при която законът го освобождава от задължението за възстановяване на разноските, тъй като плащането на договорното задължение е направено след образуване на съдебния спор, като с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение № 625/25.11.2015 г. по ч.т.д. № 3056/2015 г., ТК, І т. о., Определение № 688/02.10.2014 г. по ч.т.д. № 2337/2014 г., ТК, І т. о.

В исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна такса от 50 лв. и за заплатено адвокатско възнаграждение от 400 3 лв.

Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В случая делото се характеризира с липса на правна и фактическа сложност. Задължението, предмет на производството по делото е признато с осъщественото му погасяване след предявяване на иска, но преди получаване на препис от исковата молба, ведно с приложенията, от ответника. Въпреки полученото плащане ищецът не е уведомил съда и делото е насрочено за открито съдебно заседание. Ответникът също не е депозирал отговор на исковата молба. Съдебното производство е приключило в едно съдебно заседание, което обуславя липсата на каквато и да е фактическа сложност.

Предвид изложеното заплатеното адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредбата, която не обвързва съда, е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 250 лв. При определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът съобрази и цената на иска, която е в размер минимално надвишаващ размера на заплатеното адвокатско 4 възнаграждение.

Предвид изложеното следва да се присъдят разноски в общ размер от 300 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, считано от датата на въвеждане на еврото в Република България, валутата на Република България е еврото. Датата на въвеждане на еврото е 01.01.2026 г. – съгласно чл. 1 от Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г.

Доколкото съдебното решение се постановява след 01.01.2026 г. следва сумите по делото и съдебните разноски да бъдат присъдени в евро при съобразяване на правилата за превалутиране, определени в чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул.

******** против „Профконс – Е. Й.“ ЕООД, ЕИК 202582430, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Никола Карев“ № 17, ет. 2, ап. 18, осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 239, 42 евро, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 10 дни през 2025 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо поради прекратяване на трудовото правоотношение между страни, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.10.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.