Решение № 6314 от 29.08.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... град София, __.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 7619 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С

Решение № 341818 от 19.02.2018 г., постановено по гр. д. № 15524/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти състав, първоинстанционният съд е признал за установено по предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Т.К.М., ЕГН **********, дължи на ищеца сума в размер на 2 114,35 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода месец май, 2014 г. – месец април, 2016 г. за топлоснабден имот – апартамент № 112, находящ се в град София, ж.к. „********, ведно със законната лихва от 10.11.2016 г. – датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 64084/2016 г. по описа на СРС, ГО, 156-ти състав. С посоченото съдебно решение районният съд е отхвърлил иска за главницата с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 2 128,97 лв., както и предявения срещу ответницата установителен иск с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 148,11 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 15.09.2015 г. – 02.11.2016 г.

Районният съд е осъдил Т.К.М. да заплати на „Т.С.“

ЕАД, на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК, разноски в исковото производство в размер на 552,13 лв., както и разноски в заповедното производство в размер на 223,07 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на ответницата разноски по делото в размер на 28,58 лв.

Решението е постановено с участието на трето лице помагач, конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

С определение от 17.04.2018 г., постановено по горепосоченото дело, е оставена без уважение молба от въззивницата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.

Срещу така постановеното решение в указания законoустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от Т.К.М., представлявана от надлежно упълномощени процесуални представители – адв. П.Х. и мл. адв. Р.М.– САК, в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, в частта, в която съдът е уважил исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за сума в размер на 2 114,35 лв. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила.

Поддържа се, че по делото липсват доказателства за наличие на облигационна връзка между страните по спора. Твърди се, че съдът не е обсъдил възражението на ответницата, направено в съдебно заседание на 20.11.2017 г., относно дължимостта на обща фактура от 31.07.2016 г., както и на пет броя изравнителни сметки от 30.09.2016 г. Излагат се доводи, че общата фактура № **********/31.07.2016 г. е такава, която е извън процесния период, тъй като срокът за плащането й е 14.09.2016 г., след която дата настъпва нейният падеж, респективно изискуемостта й. Предвид изложеното се сочи, че дори да е дължима, не касае исковия период. Твърди се, че действително същата касае фактури за периода на исковата претенция, но за същите са издадени кредитни известия, с които те са сторнирани, т.е. ищецът не може да претендира суми по унищожените фактури, а може да претендира единствено сумата по общата фактура, която е станала изискуема след 14.09.2016 г. Излагат се доводи и че не е доказана безспорно по делото, че общият топломер е годно средство за измерване за процесния период, тъй като по данни от заключението на съдебно-техническата експертиза последната метрологична проверка е била извършена на 07.08.2014 г. Твърди се и че няма как да се определи правилно стойността на топлинната енергия, отдадена от сградна инсталация, тъй като по делото липсвали доказателства, че отопляемият обем на имота е посоченият в СТЕ. Съобразно изложеното се иска атакуваният съдебен да бъде отменен в обжалваната част. Претендират се разноски за платено адвокатско възнаграждение.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. По делото е депозирана молба от надлежно упълномощен процесуален представител на дружеството, с която се моли предявените искове да бъдат уважени и се претендират разноски и юрисконсултско възнаграждение. Не се излагат доводи по същество на спора. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба и от третото лице помагач – „Т.С.“

ЕООД.

Депозирана е и частна жалба от Т.М., действаща чрез надлежно упълномощен процесуален представител – адв. П.Х. – САК, срещу постановеното по първоинстанционното дело определение от 17.04.2018 г., с което е оставено без уважение искането й по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, по-конкретно за присъждане на адвокатски хонорар за депозирано възражение в заповедното производство съразмерно с отхвърлената част от иска. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно по подробни мотиви, изложени в нея. Иска се същото да бъде отменено и вместно него да бъде постановено друго, с което в полза на жалбоподателката да бъдат присъдени разноски по заповедното производство съобразно изхода на спора. Претендират се и разноски, съобразно списък по чл. 80 ГПК, във връзка с производството по частната жалба От „Т.С.“ ЕАД и третото лице – помагач не е депозиран отговор на частната жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Първоинстанционното съдебно решение не е обжалвано в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и исковата претенция за главница за разликата над размера на присъдената сума до пълния предявен такъв, поради което в необжалваните части решението е влязло в сила.

Предвид изложеното, предмет на въззивна проверка е решението на първоинстанционния съд единствено в частта, в която уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за сума в размер на 2 114,35 лв., представляваща доставена и неплатена топлинна енергия за периода месец май, 2014 г. – месец април, 2016 г.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.

При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорни пред въззивната инстанция са въпросите налице ли е валидно възникнало правоотношение между страните по делото във връзка с доставянето на топлинна енергия в процесния имот за релевирания период, както и какви са действителното количество и цена на същата. Във връзка с последните два спорни пред въззивната инстанция въпроса – количество и цена на топлинна енергия, от въззивника са релевирани възражения за изправността на общия топломер в процесната сграда, както и за изискуемостта на сумите по общата фактура от 31.07.2016 г. и изравнителни сметки за периода.

Във връзка с релевираните възражения е необходимо да се посочи, че за основателността на предявения иск с правно основание чл. 422, ал.

1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.

По аргумент от чл. 153 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

Разпечатката съдържа 35 от 83 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/697e0238-fb07-426f-a9b3-4432d564f0d9