Решение № 2541 от 23.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2541 гр. **, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – **, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Лефтерова при участието на секретаря Росица В. Трендафилова като разгледа докладваното от Татяна Лефтерова Гражданско дело № 20253110110418 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа искова молба на П.

Ц. И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, с която против ПРБ е предявен осъдителен иск, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за заплащане на сумата от 10000 лв. (5112,92 евро), представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди - психически и емоционални болки, неудобства, и негативни емоции, вследствие незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.198, ал.1 НК, по ДП № ** г., по описа на ** РУ – ОД МВР – **, пр. пр. № ** г. по описа на РП – **. Претендират се сторените разноски.

Обстоятелства, на които се основават претендираните от ищеца права:

На **.2024 г., с постановление по ДП №** г. по описа на ** РУ - ОД МВР – **, пр. пр. № ** г. по описа на РП – **, ищецът привлечен бил като обвиняем за това, че на 20.02.2024 г., в гр. ** отнел чужда движима вещ мобилен телефон „Самсунг Галакси Джей 5“ /Samsung Galaxy J5/, на стойност 66,50 лв. от владението на П. М. Т., с намерение противозаконно да го присвоя като за това употребил сила - престъпление по чл. 198, ал. 1 НК. Твърди, че е бил разпитан в качеството на обвиняем, като му е била взета мярка за неотклонение „подписка“. След една година, наказателното производство е 1 било прекратено, тъй като въпреки извършването на всички възможни действия по разследването, не е било доказано участието на ищеца в извършването на престъпното деяние. На 05.05.2025 г. прекратителното постановление №** г. от 17.03.2024 г. на ВРП, за частично прекратяване и спиране на наказателното производство, е било връчено на ищеца.

В исковата молба се сочи, че още когато бил разбрал за образуваното и водено срещу него наказателно производство, ищецът бил изпитал чувство, което не пожелавал на никого да изпита. Страхувал се от наказателното преследване и наказателната отговорност, като този страх съпътствал ежедневието му в продължение на една календарна година. Изпитвал неприятни усещания за тревога, несигурност, напрежение и безпокойство относно бъдещето си. Повдигането на обвинение срещу него му създало силни негативни емоции, с оглед на потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия, макар и да знаел, че нямал нищо общо с това, в което е бил обвинен.

Тъй като повдигането на обвинение станало достояние на близките, познатите, приятелите и колегите на ищеца, това се било отразило негативно на отношенията му с тези хора. Твърди, че макар хората, с които общувал да не го заявявали, усещал съществена промяна в поведението им, спрямо него.

Много от тях започнали да го избягват, често му отправяли нетактични въпроси, на които му било неприятно да отговаря. Сочи, че живеел в малък град, в който всички се познавали, като негативните новини се разпространявали много бързо.

В периода от **.2024 г. до 05.05.2025 г. изпитвал постоянен срам, неудобство, както и постоянно чувство на унижение. Не живеел по обичайния за него начин. Твърди, че тази календарна година било загубено време от неговия живот, което нямало как да върне. Независимо, че на 17.03.2025 г. воденото наказателно производство е било прекратено срещу него, тези негативни емоции все още не били отминали.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът представя писмен отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявения иск. Намира, че ищецът не е ангажирал доказателства дали посоченото от него постановление за прекратяване било влязло в законна сила, респективно кога.

Поради това, следвало да докаже, че постановлението за прекратяване, на 2 което се позовавал е добило процесуален стабилитет и било влязло в законна сила, тъй като съгласно ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, началният момент за отговорността по ЗОДОВ бил моментът от влизане в сила /стабилизиране/ на присъдата/постановлението за прекратяване на наказателното производство.

Сочи, че на основание чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, при осъществяване на фактическите състави на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Намира, че ищецът не е представил доказателства и не е доказал основните два елемента пораждащи обективната отговорност на ответника - твърдените от неимуществени вреди и връзката им с повдигнатото обвинение, които следва да представляват пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършено престъпление от общ характер, както и техния размер. Намира, че изложените в исковата молба твърдения на И. не са основани на конкретни обстоятелства и не са ангажирани никакви конкретни доказателства в тяхна подкрепа.

Сочи, че ищецът не сочи каквито и да е факти от обективната действителност, които да са свързани с конкретно отношение на другите лица от обкръжението му, които поради знанието си, че срещу него се води наказателно производство да са демонстрирали негативно отношение, което от своя страна да е рефлектирало върху него. Заявява, че чувствата на тревога, несигурност, напрежение, безпокойство, срам, неудобство и постоянно унижение, които И. твърди, че изпитвал, били изцяло продукт на неговото вътрешно възприятие, непровокирано от външната среда Сочи, че няма данни страданията, които претендира ищецът да са с такъв интензитет, който да е довел до преживяване на повече от обичайните за подобна ситуация неудобства и стрес. По отношение на разгласяването на воденото срещу И. наказателно производство, сочи че следва да се има предвид, че прокуратурата по никакъв начин не е разпространявала информация, а съгласно уточнението на ищеца, той сам бил посочил, че бил споделял за воденото срещу него наказателно производство със своите близки, приятели и колеги.

Възразява срещу размера на предявения иск, като намира същия за завишен и несъответстващ на твърдените вреди, на критериите за 3 справедливост на чл. 52 ЗЗД, така и с установената съдебна практика, в аналогични случаи. Сочи, че наказателното производство е приключило в сравнително кратък период от време, като от момента на повдигане на обвинението срещу И. /на **.2024 г./ до момента на изготвяне на постановлението за частично прекратяване на наказателното производство 17.03.2025 г. /доколкото не са налице данни за датата на влизане в сила на горепосоченото постановление/, е изминала една година без 4 дни.

Поради обстоятелството, че делото се отличава с фактическа и правна сложност и на И. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 198, ал.

1 НК, което е тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, намира, че горепосоченият срок от една година е разумен и не са били допуснати нарушения на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 22, ал. 2 НПК. Заявява, че ищецът не ангажира доказателства за интензивни действия по разследване и други процесуални действия с негово участие. И. се е явявал в ** РУ при ОД МВР – ** за извършване на действия с негово участие три пъти - на **.2024 г. за привличане и разпит в качеството на обвиняем, на 14.10.2024 г. и на 14.02.2025 г. за предявяване на материалите по разследването. Не са налице доказателства за извършвани други действия по разследване и процесуални действия с негово участие - разпознавания, очни ставки и др.

Спрямо И. е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, като няма данни за налагана от прокуратурата по-тежка мярка за неотклонение или друга мярка за процесуална принуда. Мярката по никакъв начин не ограничава свободното придвижване на обвиняемия на територията на страната и извън нея, стига то да има краткотраен характер и да не е свързано с трайна промяна на местоживеенето. Поради това, намира, че изложените от ищеца твърдения, че поради наложената му мярка за неотклонение „подписка“, не е излизал извън пределите на Р България, въпреки, че обичайно пътувал по екскурзии в чужбина няколко пъти годишно и не бил осъществил ежегодното си пътуване до Чехия, където живеела майка му по време на Коледно-новогодишните празници, за несъстоятелни. Според ответника, ищецът не представя доказателства, че е искал от водещия разследването или от наблюдаващия прокурор разрешение за напускане на страната с цел екскурзия или посещение при роднини и същото да му е било отказано с нарочен акт. Поради това, намира, че всички горепосочени обстоятелства сочат на ниска степен на увреждане и не могат да обосноват 4 присъждането на обезщетение в претендирания от ищеца твърде завишен размер.

Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна страна, следното:

Искът черпи правното си основание от разпоредбите на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вр. чл.4 ЗОДОВ, вр. § 1 от ЗР ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, и чл.86 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Отговорността на Държавата по реда на чл.2, ал.1 ЗОДОВ е безвиновна, доколкото, на осн. чл.4 ЗОДОВ, на обезщетяване подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. В процесния случай, за да докаже качеството си на кредитор на вземане по специалния деликт по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДООВ, ищецът следва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си за търсеното обезщетение, за незаконно обвинение в извършване на престъпление от общ характер и претърпените неимуществени вреди, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които се намират в пряка причинна връзка с това обвинение.

В настоящия случай ищецът твърди да е претърпял неимуществени вреди причинени от водено срещу него незаконно наказателно производство.

Прокурорът, като dominus litis на досъдебната фаза на наказателното производство, в рамките на дадените му от НПК правомощия, единствен може да образува досъдебно производство, да повдигне и да поддържа обвинение срещу конкретно лице. Осъществяването на тези функции от прокурорите обосновава качеството на надлежен ответник, на ПРБ, по предявения иск.

По действащия НПК, досъдебно производство се образува при 5 съществуване на предвидени в закона предпоставки - законен повод и наличие на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер. Образуване на досъдебно производство може да се извърши, както с постановление на прокурор - чл. 212, ал.1 НПК, така и със съставяне на протокол за първото действие по разследването в случаите, визирани в разпоредбата на чл.212, ал.2 НПК.

Процесното ДП №** г. по описа на ** РУ при ОДМВР – ** е започнато на **2024 г., със съставяне на протокол за първото действие по разследването – разпит на свидетел, проведен на **2024 г. Същото е образувано за това, че на 20.02.2024 г., в гр. **, е отнета чужда движима вещ – мобилен телефон Самсунг Галакси Джей5, от владението на П. М. Т., с намерение противозаконно да бъде присвоена, като за това е употребена сила – престъпление по чл.198, ал.1 НК (грабеж).

От текста на докладна записка, от **2024 г., изготвена от водещия разследването до началника на ** РУ, се установява, че по данни на пострадалото лице извършител на деянието е П. Ц. И..

С постановление от **.2024 г. по ДП №** г. по описа на ** РУ – ОДМВР – **, пр.пр. №** г., по описа на ВРП, П. Ц. И. е привлечен в качеството на обвиняем, в извършването на престъпление по чл.198, ал.1 НК и на същия е взета мярка за неотклонение „подписка“. Постановлението е предявено на обвиняемия, на **.2024 г., в присъствието на защитник. В проведения разпит, в качеството му на обвиняем, П. И. не се признава за виновен по повдигнатото обвинение.