Решение № 3754 от 12.10.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3754 гр. Варна, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20263110101758 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на А. А. С., ЕГН **********, с адрес: ****, срещу „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителя ****, с която са предявени при условията на евентуалност установителни искове за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 555186/12.07.2024 г.

Предмет на делото, съобразно приетия за окончателен доклад, са следните искове:

1. Главен установителен иск с правно основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 555186/12.07.2024 г. поради противоречие със закона.

2. Евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на същия договор поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата твърди в исковата си молба, че на 12.07.2024 г. е сключила с ответника Договор за паричен заем № 555186, по силата на който е предоставена сумата от 1 200 лева (613,55 EUR) при месечен лихвен процент 1

3,340 % и годишен процент на разходите (ГПР) 49,066 %, платима на 27 седмични вноски по 49,39 лева (25,25 EUR), с първа падежна дата 19.07.2024 г. и последна – 17.01.2025 г. Сочи, че с чл. 6 от договора се е задължила да осигури обезпечение чрез гарант, отговарящ на множество кумулативни изисквания по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, както и чрез още едно обезпечение по избор – ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 от договора, при непредставяне на обезпечението в тридневен срок тя дължи неустойка в размер на 745,58 лева (381,21 EUR), разсрочена в погасителния план, вследствие на което всяка вноска възлиза на 77 лева (39,37 EUR), а общото задължение – на 2 079 лева (1 062,98 EUR). Поддържа, че уговорената неустойка по същество представлява скрито възнаграждение на кредитора, което заобикаля изискването на чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността и излиза извън присъщите на неустойката функции. Тъй като тази сума не е включена в ГПР, посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния, а при включването се надхвърля максимално допустимият размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че поради това договорът е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а при условията на евентуалност – нищожен поради противоречие с добрите нрави. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „****“ ООД е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен и недоказан. Твърди, че преди сключване на договора на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), в който изрично са посочени както изискването за обезпечение, така и размерът на неустойката при непредставянето му.

Поддържа, че ГПР е изчислен в съответствие с чл. 19 от ЗПК, а неустойката законосъобразно не е включена в него, тъй като по силата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляването на ГПР не се вземат предвид разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.

Изтъква, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена под отлагателно условие, че ищцата е могла със собственото си поведение да предотврати нейното възникване и че неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а не характер на възнаградителна лихва или на разход по управление на кредита. Признава, че ищцата е заплатила по договора сума в общ размер на 276,10 EUR. Възразява срещу размера на претендираното 2 адвокатско възнаграждение като прекомерно и претендира разноски.

В открито съдебно заседание, проведено на 25.09.2026 г., страните не се явяват и не се представляват, като с депозирани писмени молби изразяват становища по същество на спора.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на разглеждане е главен установителен иск с правно основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и евентуално съединен с него установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

С доклада по делото, обявен за окончателен в открито съдебно заседание от 25.09.2026 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване е прието, че между страните е сключен Договор за паричен заем № 555186 от 12.07.2024 г. за сумата от 1 200 лева (613,55 EUR), при посочен лихвен процент от 3,340 % и ГПР от 49,066 %, със срок на погасяване от 27 седмици. Безспорно е също, че в договора е налице клауза за начисляване на неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, като размерът на неустойката не е включен в ГПР, както и че ищцата е извършила плащания на 19.07.2024 г., 29.07.2024 г., 07.08.2024 г., 16.08.2024 г., 20.08.2024 г., 27.08.2024 г. и 30.11.2024 г. в общ размер на 276,10 EUR.

От приетите писмени доказателства се установява следното: Съгласно чл. 3 от договора заемната сума е в размер на 1 200 лева (613,55 EUR), платима на 27 седмични вноски по 49,39 лева (25,25 EUR), при фиксиран лихвен процент, като общата сума за плащане без неустойка възлиза на 1 333,42 лева (681,77 EUR), от които 133,42 лева (68,22 EUR) възнаградителна лихва. Според СЕФ годишният лихвен процент е 40,08 %. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемната сума е получена от ищцата при подписването му. В чл.

3.3, т. 5 от договора, както и в част III, т. 2 от СЕФ, е посочено, че при изчисляване на ГПР не се вземат предвид разходите, които заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.

Съгласно чл. 6 от договора страните са се съгласили договорът да бъде 3 обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, и с още едно от изброените обезпечения по избор на заемателя – ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия гарантите следва да бъдат две физически лица, всяко от които да има нетен осигурителен доход над 1 000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две години и да няма кредити с класификация, различна от „Редовен“. Особеният залог следва да бъде върху вещ, чиято пазарна стойност надвишава два пъти общата сума за плащане по договора, ипотеката – първа по ред, а банковата гаранция – безусловна, със срок до шест месеца след падежа на последната вноска и в размер на два пъти общата сума за плащане.

Съгласно чл. 8 от договора, ако заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия, той дължи неустойка в размер на 745,58 лева (381,21 EUR), с разсрочено плащане по погасителния план, като в този случай задължението по договора възлиза общо на 2 079 лева (1 062,98 EUR). От приложения към договора погасителен план е видно, че неустойката е разпределена равномерно във всяка от 27-те вноски, като всяка вноска от 77 лева (39,37 EUR) включва 49,39 лева (25,25 EUR) главница и лихва и 27,61 лева (14,12 EUR) разсрочена неустойка, считано още от първата падежна дата – 19.07.2024 г. Видно от чл. 10, ал. 3 и ал. 4 от Общите условия, заемодателят си е запазил правото да откаже сключването на договор, ако предложеното обезпечение не отговаря на изискванията, или да сключи договора, като начисли неустойка.

От представената с отговора на исковата молба справка се установява, че заплатената от ищцата сума от 276,10 EUR е отнесена от ответника за погасяване на 147,12 EUR главница, 29,65 EUR възнаградителна лихва, 98,84 EUR неустойка по чл. 8 от договора и 0,51 EUR обезщетение за забава, като част от всяко едно от извършените плащания, включително първото от 19.07.2024 г., е отнесена за погасяване на неустойката. Самият ответник признава в отговора си, че ищцата не е предложила лице, което да поръчителства по договора.

4

Процесният договор има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, доколкото ищцата е физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на търговската си дейност.

Поради това към него са приложими разпоредбите на ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузите, които надвишават този размер, се считат за нищожни. Накрая, съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Централният спорен въпрос по делото е дали уговорената в чл. 8 от договора неустойка действително представлява санкция за неизпълнение на договорно задължение, която попада в изключението на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, или по своята същност е разход по кредита, известен на кредитора към момента на сключване на договора, който е следвало да бъде включен в ГПР.

Съдът намира, че е налице втората хипотеза, по следните съображения:

Първо, задължението, за чието неизпълнение е уговорена неустойката, е формулирано по начин, който прави изпълнението му практически невъзможно. Заемателят следва в тридневен срок от сключването на договора, 5 т.е. след като вече е получил заемната сума, да осигури двама гаранти, всеки от които да отговаря кумулативно на пет строги изисквания, и наред с това още едно обезпечение – първа по ред ипотека, залог върху вещ на стойност два пъти общата сума за плащане, безусловна банкова гаранция в двоен размер или ценна книга. При заем в размер на 1 200 лева със срок от 27 седмици подобни изисквания са явно несъразмерни на размера и срока на кредита и не могат обективно да бъдат изпълнени в рамките на три дни.

Следователно още към момента на сключване на договора кредиторът е знаел, че неустойката с висока степен на вероятност ще стане дължима.

Второ, самият кредитор е третирал неустойката не като евентуално, а като сигурно и периодично плащане. Тя е включена в погасителния план към договора и е разсрочена равномерно във всяка от 27-те вноски, считано от първата от тях, а в чл. 8 от договора предварително е посочена и общата сума, която потребителят ще дължи при нейното начисляване – 2 079 лева (1 062,98 EUR). Тази организация на плащанията се потвърждава и от представената от ответника справка, видно от която още от първото плащане на ищцата част от вноската е отнесена за погасяване на неустойката. Ето защо съдът приема, че неустойката е разход, който е известен на кредитора към момента на сключване на договора и който потребителят трябва да заплати, т.е. разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.