Решение № 2716 от 03.07.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2716 гр. Варна, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Магдалена Давидова Янева при участието на секретаря Светлана Ст. Георгиева като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело № 20253110112542 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени кумулативно съединени осъдителни искове от К. Н. С., както следва:

- срещу „К.“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 40.90 евро /80 лева/, недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2022 г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 02.12.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД;

- срещу „А. ЕООД да заплати на ищеца сумата от 153.39 евро /300 лева/, недължимо платено възнаграждение за поръчител по недействителен Договор за предоставяне на поръчителство от 04.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 02.12.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В исковата молба ищецът К. С. твърди, че е сключил Договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2022 г. с "К." ЕАД, по силата, на който е отпусната сумата от 1500 лева. Излага, че съгласно чл. 4.1. от същия договор следвало да бъде сключен и договор за поръчителство. Сочи, че на 04.12.2022 г. за обезпечаване на задължението по договора за кредит е сключен Договор за предоставяне на поръчителство с „А.“ ЕООД, по който следвало да заплати възнаграждение от 953.87 лева. Сочи, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, поради доводи, че не са посочени действителните условия за издължаване по кредита, както и какво 1 включва посочения ГПР в договора. В процесния договор бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е условия за прилагането му. Не било изрично посочено дали лихвеният процент включва всички разходи по кредита.

Позовава се на съдебна практика, формирана във връзка с договори за кредит, обезпечение с договор за гарант/поръчител. Счита, че неустойката е в противоречие с добрите нрави, доколкото сключването на договора за кредит е обусловено от условието за сключване на договор за поръчителство, което е в противоречие с принципите за добросъвестност и справедливост. Сочи, че с клаузата се задължава потребителя да сключи договор за поръчителство, възнаграждението, по който е в размер на 70 % от стойността на отпуснатата сума. Клаузата намира и за неравноправна, доколкото е уговорена във вреда на потребителя, не е формулирана по ясен и разбиран начин и не позволява на икономически по-слабата страна да прецени последиците от сключването на договора. Излага доводи, че същата не е индивидуално уговорена и потребителят няма право да влия върху съдържанието на същата.

Поддържа, че договорът за поръчителство, сключен с „А.“ ЕООД е нищожен като противоречащ на добрите нрави, доколкото създава значителна нееквивалентност на насрещните престации и има за цел извличане на изгода от кредитора. Твърди, че уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителства надхвърля със 70 % размера на заетата сума. Сочи, че възнаграждението не е поставено в условие за насрещна престация и води до значително увеличаване на дължимата сума. Счита, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото възнаграждението за поръчителството следва да бъде включено в ГПР. Сочи, че от справката в ТР се установява, че двете дружества са свързани лица, както и че печалбата на дружеството-поръчител се разпределя в полза на едноличния собственик на „К.“ ЕАД.

Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от страна на ответника „К.“ ЕАД. В същия не се оспорва наличието на облигационна връзка между страните по повод на сключен договор за потребителски кредит от 04.12.2022 г. Сочи, че главницата от 1500 лева е усвоена от страна на потребителя.

Поддържа, че задължението по процесния договор за кредит е погасено предсрочно, предвид което ищецът не е заплатил в цялост възнаградителната лихва по погасителния план, респ. че е получил сумата от 80 лева, равняващи се на 40.90 евро на различно основание, освен погасяване на главницата. Сочи, че ГПР е разбираем, като не е необходимо да се посочва формулата, при която е изчислен. Не оспорва доводите, че в размер на ГПР по договора не е включено възнаграждението по договора за поръчителство. Намира, че същото не следва да бъде включено в ГПР, доколкото е свързано с бъдещ договор, сключен между други страни. Излага подробни доводи за механизма на сключване на договорите. Твърди, че договорът за поръчителство представлява договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД и 2 възнаграждението по него не следва да попада в обхвата на общите разходи по кредита. Счита, че дори да бъдат споделени доводите за свързаност на двете дружества, това не влече недействителност на договорите. Сочи, че дори да се приеме, че договорът за поръчителство е нищожен, неговата недействителност води до отпадане на задължението за заплащане на възнаграждение по същия. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника - „А.“ ЕООД. В същия не се оспорва наличието на облигационна връзка между страните по повод на договор за поръчителство от 04.12.2022 г., както и че между „К.“ ЕАД и ищцата е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 1500 лева, за срок от 24 месеца, с общ размер на задължението от 1662.45 лева, при ГЛП 19.13 % и ГПР 20.90 %. Признава, че е договорено възнаграждение за поръчителя от 953.87 лева. Не оспорва твърдението на ищеца, че е получил сумата от 300 лева, равняваща се на 153.39 евро. Твърди, че възнаграждението се дължи само за периода, за който е гарантирано задължението, като заплащането на същото следва да стане с погасяване на главното задължение по кредита. Независимо от това сочи, че същото не съставлява разход по смисъла ЗПК, който следва да бъде включен при формиране на ГПР, още повече, че на кредитора не е известен размера на същото при сключване на договора за кредит. Последното е обосновано с начина, по който се сключва договора за кредит и този за предоставяне на поръчителство. Поддържа на следващо място, че договорът за кредит, съобразно предвиденото в чл. 4, ал. 3 от същия може да бъде сключен и без предоставяне на обезпечение. С оглед изложеното счита, че договорът за поръчителство е валиден, респ. - платеното по него не е без основание. Претендира разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна следното:

За успешното провеждане на предявените искове с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи твърденията си, че е налице преминаване на блага от имуществото му в това на ответниците в резултат на недължимо платено по недействителни договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2022г., сключен с ответника „К.“ ЕАД и договор за поръчителство от 04.12.2022г., сключен с „А.“ ЕООД.

Между страните е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, че:

- между „К.“ ЕАД и К. Н. С. е сключен договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2022 г., по силата на който в полза на ищцата е предоставен заем в размер на 1500 лева, като към датата на депозирана на исковата молба задълженията по договора са погасени; по сметка на дружеството е постъпила сума в размер на 80.00 лева, равняваща се на 40.90 евро, с която са погасени задължения различни от главница;

3

- в клаузата на 4.1 от договора е предвидено, че кредитополучателят ще представи обезпечение по кредита като сключи договор за поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице;

- че при формиране на ГПР кредита възнаграждението за поръчител не е включено като разход;

- между „А.“ ЕООД и К. Н. С. е сключени договори за поръчителство от 04.12.2022г. във връзка с договора за кредит № *** от 04.12.2022 г., по който ищецът е заплатил възнаграждение в размер на 300 лева, равняващи се на 153.39 евро.

Въведените от ищеца твърдения са, че процесният договор за кредит е нищожен като противоречащ на закона, поради неспазване изискванията на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 за посочване действителните условия за издължаване на кредита и как е формиран ГПР.

Процесният договор е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 104 от 8.12.2020г.), който в нормата на чл. 22 обявява договорът за потребителски кредит за недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2.

В процесния договор е посочен ГПР, който формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗЗП, като размерът му не надвишава максималния такъв по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Настоящият състав на съда обаче намира, че ГПР по договора не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция, сключен от потребителя с ответника "А." ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК. По силата на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно договора за предоставяне на гаранция, заемодателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, че сключването на договора за поръчителство не зависи от волята на кредитополучателя, 4 защото, за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице гарант или да предостави банкова гаранция. Видно от Общите условия, "банковата гаранция" представлява безусловно и неотменимо изявление на банка да заплати на К. всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на К. за заплащане на тези задължения. На практика такава възможност кредитополучателят няма как да има, тъй като, в случай че има такава банка, той би получил кредит от нея и не би се наложило да я ползва като гарант. Затова и за да получи кредита в кратък срок, кредитополучателят е бил принуден да сключи договор за поръчителство. Отделно от това обезпечението на кредита с банкова гаранция или договор за поръчителство цели да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът му би надхвърлил законоустановения. На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т.