Решение № 310 от 10.07.2026, Окръжен съд - Плевен
- Съд
- Окръжен съд - Плевен
- Дело
- Въззивно гражданско дело 476/2026
- Вид
- Решение № 310
- Подписан
- 10.07.2026
- Състав
- СТЕФАН АСЕНОВ ДАНЧЕВ, ТАТЯНА ГЕОРГИЕВА БЕТОВА, СВЕТЛА ЙОРДАНОВА ДИМИТРОВА-КОВАЧЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.5 · Закон за публичните финанси
- чл. 218, ал. 2 · Закон за съдебната власт
- чл. 229 · Закон за съдебната власт
- чл. 128, т. 2 · Кодекс на труда
- чл.245, ал.2 · Кодекс на труда
- чл.61 · Кодекс на труда
- § 1, т.1 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 310 гр. Плевен, 10.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ
Членове:
ТАТЯНА Г. БЕТОВА
СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА при участието на секретаря НИКОЛАЙ В. ДИМИТРОВ като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно гражданско дело № 20264400500476 по описа за 2026 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 106 от 26.02.2026г., постановено по гр.д. № 422/2025г.
Ловешки районен съд е осъдил, на основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 229 ЗСВ Окръжен съд Ловеч, с БУЛСТАТ 000291762, със седалище: гр. Ловеч, ул.
„Търговска“ № 41, представляван от М. С. да заплати на Р. Р. А., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *** сумата от 1 851,53 лева, представляваща разликата между начисленото и изплатеното му брутно трудово възнаграждение за периодите април 2022г. – януари 2023г., април – май 2023г. и юли – август 2023г. и дължимото му брутно трудово възнаграждение по чл. 218, ал. 2 ЗСВ, ведно със законната лихва от 04.03.2025г. като иска е отхвърлен за разликата до 7 648,62 лева.
Уважен е и обективно съединения с него иск с правно основание чл.
245, ал. 2, вр. чл. 229 ЗСВ за сумата 534,50 лева – обезщетение за забава върху нетния размер на неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 01.05.2022г. до 04.03.2025г., като иска за мораторна лихва е отхвърлен за разликата до 2 276,64лева. Ответникът е осъден, на основание чл. 78, ал. 6 1
ГПК да заплати на Районен съд Ловеч държавна такса в размер на 124,06лв., както и разноски в размер на 216,00 лв. С изричен диспозитив е отхвърлено искането на адв. Т. П. П. за заплащане на възнаграждение за предоставената от него безплатна правна помощ на ищеца.
Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част и в частта, с която е отказано присъждането на разноски за осъществената безплатна правна помощ, е подадена на 23.03.2026г. въззивна жалба от ищеца Р. Р. А., чрез пълномощника му адв.Т.П., допълнена с жалба от 27.03.2026г. подадена лично от ищеца. В жалбата се правят оплаквания, че решението, в обжалваните му части е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в нарушение на закона, като съображенията са изложени подробно в жалбата, най-същественото от които е неспазването на императивна правна норма - чл.
218, ал.2 от ЗСВ. Въззивникът моли съда да постанови решение, с което да бъде отменено решението на Ловешки РС, в обжалваните му части и да бъдат уважени изцяло предявените от него искове, а също и да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА за двете съдебни инстанции.
Подадена е и въззивна жалба от 13.03.2026г от ответника Окръжен съд-Ловеч, в осъдителната част на решението, в която страната счита, че решението е неправилно, и моли то да бъде отменено, а исковете – отхвърлени изцяло с мотива, че работодателят Окръжен съд –Ловеч няма компетентността да определя и изплаща възнаграждение на магистрат в размер по-голям от този определен от ВСС.
Всеки от въззивниците счита за неоснователна жалбата на насрещната страна, срещу която е подал отговор.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, прецени събраните пред първата инстанции доказателства, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:
Първоинстанционния съд е сезиран с иск по чл.128, т.2 КТ, вр. чл.
218, ал.2 и чл.229 ЗСВ, с цена на иска 6600лева, увеличена на 7648.62лв., както и с обективно съединен с главния иск такъв по чл.245, ал.2 КТ, с цена 1800лв., увеличена на 2276.64лв. Претенциите почиват на твърденията на ищеца, че през периода 30.08.2021г. - 29.08.2023г. е заемал длъжността „***“ при ответника. За периода 01.04.2022г. до 31.12.2022г. основаното му възнаграждение е било 2 992,00 лв., а за времето от 01.01.2023г. до 2
29.08.2023г. - 3 471,00 лв. В исковата молба се твърди, че размерът на основното трудово възнаграждение за заеманата от ищеца длъжност е нормативно установен и следва да бъде равен на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт. Твърди се, че за посоченият период от време му е изплатено по-малко от дължимото с 7648.62лв., върху която сума счита, че се дължи и лихва за забавено плащане в размер на 2276.64лв., начислена от датата на падежа – датата на получаване на месечното трудово възнаграждение.
Ответникът е взел становище, че не признава иска по основание и размер.Счита, че няма правомощията да определя и изплаща различно от определеното от пленума на ВСС трудово възнаграждение на младшия магистрат. Признава, че през периода, за който се претендира доплащане на трудовото възнаграждение, основното възнаграждение за длъжността на ищеца не е съответствало на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт.
За да уважи предявените искове в посочените по-горе размери първоинстанционният съд е приел, че законът - чл. 218, ал. 2 ЗСВ е определил размера на основните възнаграждения на най-ниските съдийска, прокурорска и следователска длъжности(младшите), привързвайки ги към удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт. Позовал се е на чл.5 от Закона за публичните финанси, който определя бюджетът на страната като годишен финансов план, който се съставя, приема, променя, изпълнява и отчита съгласно ЗПФ. Той включва всички постъпления и плащания за дейността за съответната бюджетна година (чл. 6, ал. 1 ЗПФ), в това число и за възнаграждения на заетите лица, а съставянето му в частта за съдебната власт се организира и ръководи от Висшият съдебен съвет. Посочил е в мотивите си, че в рамките на процедурата по изготвяне на държавния бюджет (чл. 66-81 ЗПФ) и в разписаните там срокове (между 31 януари и 31 октомври) се разработват бюджетните прогнози и проект на бюджет на съдебната власт, както и разчети за следващите две години. Изтъкнато е, че целият процес на планиране на финансовата рамка на системата, който предхожда внасянето на 3 проекта за бюджет на съдебната власт, стъпва на налични към този момент данни, вкл. от националната статистика.
Съобразявайки същността и процеса на изготвяне на бюджета съдът е посочил, че той не може да почива на данни, които ще бъдат генерирани в периода на изпълнението му. Поради това е приел, че няма как, и законодателят не е имал предвид текущата средномесечна заплата в бюджетната сфера да е основа за ежемесечно изчисляване на трудовите възнаграждения на младшите магистрати. Такова задължение на ВСС, като орган, разработващ и изпълняващ бюджета на съдебната власт, не е възложено със Закона за съдебната власт. Тази постановка кореспондира и с Закона за публичните финанси, който в чл. 102 забранява на първостепенните разпоредители с бюджет да извършват разходи и да поемат задължения за разходи за текущата година, надхвърлящи общия размер на утвърдените разходи и задължения за разходи по бюджетите им.
Въз основа на тези изводи, съдът е приел, че след като разходите се планират в рамките на предходната година и се определят техните лимити, то и основното възнаграждение на младшите съдии, прокурори и следователи, което участва при формиране разходната част на бюджета на съдебната власт, следва да се формира от данни на националната статистика към дата на изготвяне на финансовия план. Съобразно това, и въз основа на изчисленията на вещото лице по приетата от РС експертиза, е направен извода, че размера на основното възнаграждение на ищеца е следвало да се съобрази със удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт, определена на годишна база, като е избрал този вариант от предложените от ВЛ пет варианта. Така РС е достигнал до извода за конкретния размер, в който иска се явява основателен – за сумата от 1 851,53 лв., която се дължи ведно със законната лихва от датата на подаване на молбата. Съобразявайки вътрешните правила за изплащане на възнагражденията за положен труд, съдът е определил, че вземанията за трудово възнаграждение са изискуеми от първо число на месеца, следващ начисляването им, като въз основа на експертизата е приел, че иска за заплащане на мораторна лихва е основателен за сумата 534,50 лв., начислена върху дължимия нетния размер на неизплатеното трудово възнаграждение.
4
Като извърши проверка на обжалваното решение в кръга на правомощията си по чл. 269 от ГПК, настоящият състав на Плевенски ОС приема, че обжалваното решение на Ловешки районен съд е валидно, допустимо и правилно. То не страда от посочените във въззивните жалби пороци, поради което следва да бъде потвърдено. Въззивната инстанция намира, че в случая са налице условията на чл. 272 от ГПК за мотивиране на настоящото решение чрез препращане към мотивите на РС-Ловеч, в които са направени верни фактически констатации и са изложени съображения по всички значими за изхода на делото спорни въпроси. Въззивният съд ще изложени само някои допълнителни съображения в подкрепа на направените от РС изводи по отношение на приложението на материалния закон към правилно установената фактическа обстановка.
Преди всичко следва да се посочи като безспорно, че материално правно пасивно легитимиран да отговаря по исковете е Окръжен съд-Ловеч, в качеството на работодател, по арг. от чл.61 от КТ и чл. 229 от ЗСВ, който препраща за неуредените случаи към КТ, вр и с § 1, т.1 от ДР на КТ, независимо от това, че възнаграждението за съответната магистратска длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е и назначаването на магистрата. По своя характер претендираното възнаграждение е такова за положен труд и макар правоотношението по заемането на магистратската длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат своя труд в съответния орган на съдебната власт, който се явява техен работодател, а не органът по назначението - ВСС.
Неоснователно, в тази връзка е възражението на ответника за липса на компетентност самостоятелно да определя и изплаща трудовите възнаграждения на магистратите от състава на Ловешки ОС. Дори да се приеме, че ответникът няма право да нарушава бюджетната рамка досежно предназначението на разпределените му бюджетни средства, тъй като задължението за плащането на трудовото възнаграждение е за работодателя, няма основание за отхвърляне на иска, след като той е установен по своето основание и размер. Колкото до причините, довели до начисляването и плащане на възнаграждение в размер под законоустановения, те са ирелевантни. За този извод, съдът съобрази приетото с определение № 5
772/18.02.2025г. на ВКС по гр.д. № 1351/2024г., че когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, и нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител на съответния орган на съдебната власт с това решение са пречка за съда да приложи директно закона.
Правилен и логически обоснован е изводът, че термина „средномесечно възнаграждение“ на заетите лица в бюджетната сфера, не следва да се абсолютизира, като му се придаде значение на ежемесечно осредняван размер, който да е основание за периодично/понякога и всеки месец/ преизчисляване на дължимото на младшите магистрати трудово възнаграждение. Това на практика е и невъзможно доколкото НСИ не публикува данни на месечна база, а събираните такива ползва за формиране на статистическа информация на тримесечие, което се установява и от заключението на експертизата. Тъй като данните в четирите тримесечия на годината са различни, те не могат достатъчно адекватно да отразят динамиката в размера на средномесечните възнаграждения, поради което възприетото и от ВСС отчитане на годишна база на средномесечните възнаграждения на заетите в бюджетната сфера, се явява законосъобразно. Но така определеният размер не следва да се ограничава от общата рамка на разходите, при което тези възнаграждения да бъдат намалявани. Правилно в тази връзка, РС е изтъкнал, че общия размер на разходите в съответната сфера не е законов критерий при определяне на размера на основните възнаграждения, в т.ч. и възнаграждението на ищеца.
Разпечатката съдържа 33 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6971f8b8-7f33-4494-82ac-06ea3e748434