Решение № 4188 от 26.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4188 гр. София, 26.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100501456 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 23.11.2022 год., постановено по гр.дело №44991/2022 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, е признато за установено по предявения от В. К. В. срещу Министерство на отбраната иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 2 912 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 11.08.2009 год. до окончателното й изплащане, за която е издаден изпълнителен лист от 15.02.2012 год. по НОХД №73/2011 год. по описа на Плевенски военен съд /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка, изразяваща се в пропуск да се отрази и акцесорното вземане за лихва, за което е бил издаден посочения изпълнителен лист и което изпълняемо право също се отрича от ищеца/ и е образувано изпълнително дело №20215530404075 по описа на държавен съдебен изпълнител при РССтара Загора и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 566.50 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Министерство на отбраната. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че предмет на предявения иск била само главницата. Според издадения изпълнителен лист ищецът бил осъден да заплати сумата от 2 912 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 11.08.2009 год. до окончателното й изплащане. Ищецът бил заплатил само главницата, но не и законната лихва, т.е. той не бил погасил изцяло задълженията си – 1 дължима била лихва за периода от 11.08.2009 год. до 15.02.2012 год. в размер на 769.03 лв.

Съгласно чл. 116, б. 4в“ ЗЗД, давността се прекъсвала с предприемането на действия по принудително изпълнение на вземането. В изпълнителния процес давността се прекъсвала многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо изпълнителния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността. В случая не било налице бездействие на кредитора, доколкото били образувани изпълнително дело №5290/2016 год., изпълнително дело №5067/2018 год. и изпълнително дело №4075/2021 год. С образуването на последното от посочените изпълнителни дела била започнала да тече нова давност по чл.

117 ЗЗД, която изтичала на 02.05.2023 год., а не както бил приел СРС – че към 25.01.2018 год. били изтекли повече от 5 години. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата В. К. В. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Поддържа, че в Тълкувателно решение №2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, било посочено кои действия прекъсват давността, като образуването на изпълнително дело не било действие, с което се прекъсвала давността. По делото липсвали данни, че от влизане в сила на съдебния акт ответникът бил предприел действия, с които давността била прекъсната. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че давността е започнала да тече от влизането в сила на присъдата, постановена по НОХД №73/2011 год. по описа на Пловдивския военен съд и е изтекла на 08.02.2017 год.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Длъжникът може да се брани срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, изразяваща се в липсата на изпълняемо право поради погасяването му /напр. поради изтекла давност, плащане, прихващане и др./, с отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, който се предявява срещу взискателя /с иска по чл.

439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, за да създаде основание за прекратяване на 2 изпълнителното дело – чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК; достатъчен е и безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си – в този смисъл виж Определение № 513 от 24.11.2016 год. на ВКС по ч.т.дело № 1660/2016 г., I т. о., ТК/.

Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК, претенцията на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В разглеждания случай ищецът основава отрицателния си установителен иск на изтекла петгодишна погасителна давност, която според него е започнала да се отброява от влизането в сила на присъда №60 от 10.03.2011 год., постановена по НОХД №73/2011 год. по описа на Пловдивския военен съд – на 08.02.2012 год., с която е бил осъден да заплати на Министерство на отбраната сумата от 2 912 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 11.08.2009 год. до окончателното изплащане, както и на осъществено на 16.02.2012 год. плащане на горепосочената сума. Т.е. претенцията е основана на новонастъпили факти, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищеца да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязло в сила решение /респ. присъда/ намира приложение разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години.

Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, а именно: насочване на изпълнението чрез налагане за запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признание вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато 3 взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на събраните писмени доказателства е установено, че на 16.02.2012 год. ищецът е заплатил на ответника сумата от 2 912 год. /с основание решение №491 от 08.02.2012 год. на ВКС/.

Според приетото в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК, при предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението, ако неизпълнената част е незначителна с оглед размера на задължението. Когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се позове на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и изр. 3 и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото се по обременителност задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Доколкото в разглеждания случай при плащането на сумата от 2 912 лв. ищецът не е заявил кой елемент на дълга, формиран от главница в размер на 2 912 лв. и законна лихва за периода от 11.08.2009 год. до 15.02.2012 год., чиито размер няма спор между страните, че възлиза на 769.03 лв. – или общо 3 681.03 лв., погасява, то при правилно приложение на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД първоинстанционният съд е приел, че първо е било изцяло погасено задължението за законната лихва, а след него задължението за главницата до размер на 2 142.97 лв. /2 912 лв. – 769.03 лв./. Остатъкът от главницата възлиза на 769.03 лв., като ищецът нито твърди, нито установява, че го е заплатил.

4

С оглед чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се приеме, че считано от влизане в сила на присъдата по НОХД №73/2011 год. по описа на Пловдивския военен съд – на 08.02.2012 год., е започнала да тече нова петгодишна давност. По делото липсват доказателства, че същата е била прекъсната и/или спирана, доколкото предмет на принудителното изпълнение по изпълнително дело №20165530405290 по описа на държавен съдебен изпълнител при РССтара Загора, е било вземане на РС-Стара Загора /взискател/ за глоба в размер на 200 лв. по изпълнителен лист от 17.11.2016 год., издаден срещу ищеца, по което обосновано СРС е приел, че ответникът няма качеството на присъединен взискател, а изпълнително дело №20185530405067 по описа на държавен съдебен изпълнител при РС-Стара Загора е било образувано едва на 25.01.2018 год. по молба на ответника от посочената дата, съдържаща искане за налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, т.е. след изтичането на изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.